ПРЕГРЪДКАТА НА ЕНОРИЯТА

487 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

Виждаме колко любов и солидарност има между членове на сдружения, отбори, групи и т.н.,  но за съжаление, не виждаме подобно нещо в Църквата.

В енорията си не познаваме своя ближен и ако се наложи да помогнем в нещо, казваме: „Аз не искам да се меся, искам просто да идвам да се черкувам и да се причастявам и нищо друго“. Много пъти съдим остро, ако някой се причастява често, ако някой дойде за първи път или дойде след много години.

Често се питаме защо младите не идват на църква, но не се питаме. ако дойде едно дете, какво ще намери в енорията. Ще намери ли прегръдка? Ще намери ли истинска любов? Ще намери ли едно семейство, към което да се присъедини и което да има за Отец Христос, или ще намери клюки и инструкции?

Младежът ще отиде във фен-клуба,  ще каже болката си на своите другари и всички ще му отговорят: „Приятелче, с теб сме, какъвто и проблем да имаш,  с теб сме!“. В Църквата ще намери ли това?

Да си представим, че в тялото всеки член, например ръката, кракът и т.н., правят каквото си искат, ще имаме ли единство? Не, разбира се, ще имаме осакатяване.  Познавах младежи, които бяха членове на рок банди, на футболни фен-клубове, на рокерски клубове и наистина се удивлявах на приятелството, което имаха, такива отношения рядко срещаш в църковните кръгове. Между членовете на енорията обикновено съществува някаква договорка, а не безусловната връзка и любов. „Ще ти направя услуга, а ти ще ми я върнеш“.

Колко хора ни казват, че не искат да идват в енорията, а да отидат в някой параклис извън града, защото в енорийския храм се скандализират от поведението на различни хора и искат спокойствие. Защо ли?

Много пъти енорията прилича на семейство, чиито членове са се скарали и просто единият търпи другия в едно конкретно пространство. Има и енории-диаманти като образ на райското общение и  чувстваш, че се намираш у дома. Добре е да последваме такива примери.

В енориите много пъти възникват скандали и кавги между хора, които са църковнослужители, дори и между свещениците, които служат заедно около св. Престол. Колко хора чувстват, че със своето служение са заслужили ВИП място в Рая и говорят на всичко отгоре лошо за свещеника.

Помня, че старецът Гавриил Цафос от храма „Св. ап. Андрей“ на улица „Никозия“ казваше: „Никой да не става, когато свърши беседата, ако не се е запознал с човека до него!”. Колко красиво!

Не ходя на църква само заради някакво индивидуално религиозно задължение, а за да се срещна с братята си. Хората, с които седим един до друг на трапезата с Христос! С братята си, с които се причастяваме от една и съща лъжичка!  Както и със свещеника, нашия отец, който ще ни закриля и ще ни доведе до обятията на Господ!

Колко пъти отиваме в храма и веднага щом влезе някой, когото не понасяме или с когото сме се скарали за нещо дребно, казваме: „Ох, пак ли тази! Какво дири тук!“. Колко пъти се изкушаваме особено в малките провинциални енории да обръщаме глава по време на службата, когато чуем някой да влиза, за да видим кой е и имаме съответните помисли. Колко пъти отново се занимаваме със семейството на свещеника, дори с това какво пазарува и дали ще отиде да се къпе в морето.

Помня един свещеник, от когото се оплакваха, понеже караше велосипед с децата си.

В повечето енории в провинцията жителите са разделени на „църковни“ и „нецърковни“ и  ако някой от „нецърковните“ направи „грешката“ да се покае и започне да се черкува, „църковните“ ще го гледат с половин око в стил „Сега всичко разваляш!“, но четем с удивление  думите на разбойника в молитвите преди св. Причастие.

За съжаление, сме затворени в себе си, пълни сме с предразсъдъци и смятаме, че това е за наше спасение. Понеже правя това и това в Църквата, ще се спася и не е нужно да правя нищо друго. Христос ни дава свобода, освобождава ни, не ни пленява.

Защо става така и кое в крайна сметка е решението и изцелението?

Решението съществува, когато разберем, че Православието не е религия или езическа секта, а Откровението на Христос, реалната връзка с Христос чрез св. Тайнства и чрез тайнството на връзката с ближния и с цялото творение. Православието е път на изцелението, Църквата е Тяло Христово, а ние сме болни членове, които искат здраве и изцеление. Това здраве преминава и през ближния. Христос не е едно,  а образът на  ближния ни — нещо друго. Нека Той бъде нашият живот, а не просто част от него. Нека Църквата стане целият ни живот и да присъства в онова „Добър ден”, което казваме на магазинера, в прегръдката, която даваме на жена си и на децата си, в усмивката, която подаряваме на служителя на бензиностанцията или на бакалина. Христос не е само  зад стените на храма, а навсякъде.

Едно голямо зло в духовния ни живот е, че не оставяме Христос да действа или по-скоро казваме къде ще действа и къде не! Много пъти Му казваме: „Седни в края! Нямаш работа сега! Говоря и решавам аз!“. Как ще намерим пътя на спасението, когато правим от Христос „марионетка на  живота ни“ и един идол, който искаме да се подчини на егоизма ни. Нека най-накрая оставим тези неща и да позволим на Христос да изобрази пътя на спасението в живота ни.

Нека влезем в Църквата независимо дали сме млади, или стари. Нека побързаме да станем едно, да помогнем, да прегърнем,  да простим и да станем Негови чеда. Да преживеем енорийската прегръдка!

Ще го постигнем. Прегръдката е там на Кръста и ни очаква. Ще я пренебрегнем ли?