Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Днес, в Неделя преди Рождество Христово се чете евангелският откъс, посветен на родословието на нашия Господ (Мат. 1:1-25). С това Църквата иска да възвести събитието на Христовото въплъщение, да засвидетелства неговата реалност — Христос наистина станал Човек и това съвсем не било въображаемо събитие. От което несъмнено следва, че родословието на Христос обозначава историчността на Неговата личност, потвърждава Неговата човешка природа и Неговото въплъщение.
Евангелското четиво ни съобщава, че Христос се родил от Пречистата Дева Богородица и Светия Дух. Света Богородица родила Христос, за да може всеки човек да вкуси в сърцето си тайната на Богораждането. Човекът е призван — подобно на Приснодевата — да стане богородец. В това се състои смисълът на празника Рождество Христово. Участието ни в него е нещо повече от религиозен романтизъм — то е реално събитие в нашия живот. С годишния празник на Христовото Рождество Църквата ни приканва да превърнем целия си живот в подготовка за приемането на Бога, за вътрешното раждане на Христос в нашата душа.
Коя обаче е предпоставката, за да се роди в нас Христос? Това е предпоставката, която имала и Пресвета Богородица — чистотата на девството. Какво всъщност представлява девството? Това означава да водиш борба, за да отхвърлиш всичко лъжливо и нечестиво от своята съвест, от своя помисъл, от своята свобода. Да водиш борба, за да съблечеш от себе си всичко чуждо на перспективата на това раждане — Раждането на Христос.
Увличането по много неща е резултат от заболяване на душата, при което ние се опитваме да скрием своята духовна увреденост, изразяваща се в това, че у нас липсва значима жизнена цел. Не сме я открили или ако сме я открили, я познаваме само теоретично, без да умеем да я активираме в живота си. Отсъствието на този смисъл, който е основен за нашето съществуване, отсъствието на перспективата на Христовото Рождество разбива и раздробява човешката персоналност, т.е. човешката личност. Оттук възникват някои своеобразни заболявания на душата — увличането по ненужни неща, тревогата, несигурността, всекидневната битка за постигането на малки цели, които обаче нямат перспективата на вечността.
Да притежаваме девство означава да пазим сърцето си неосквернено, за да приемем в него Христовото Рождество, и да се подвизаваме в тази насока. Всеки съобразно своя характер, своята личност и призванието, дадено му от Бога. За това не са пречка нито бракът, нито професията ни, нито проблемите или радостите ни. Когато човекът е достатъчно зрял, за да бди над чистотата на сърцето си въпреки всичко, което прави, тогава неговите усилия, ревност и свобода са насочени към постигането на тази цел; тогава той успява да съхрани девствения етос в живота си; тогава и нещата, които върши, придобиват смисъл и съдържание.
Как можем да разберем дали следваме тази цел и дали се движим в правилната посока? Има някои характерни признаци за това. Налице са някои симптоми, зад които прозира нашето състояние. Както лекарят разглежда симптомите, за да стигне до причината на проблема и да постави диагноза, така постъпваме и ние в този случай. Трябва да разгледаме някои дадености — дали сме в Тялото Христово, дали действително носим истинно Христовото име.
Изследвайки себе си, ние установяваме, че има един съществен признак за това дали наистина сме стъпили на Христовия път. Разбира се, има и други признаци, но главното е едно: как реагираме, когато ни онеправдават. Някой ще каже: „Не се гневя, не викам”. Тук не става въпрос само за външната ни реакция, а за това дали се дразни сърцето ни, дали може да понесе една обида или отхвърляне, които са несправедливи. Тази вътрешна реакция свидетелства за качеството на духовния ни живот.
Когато говорим за качество на духовния живот, нямаме предвид нравствеността — колко сме въздържани, колко силна воля имаме, а доколко в нас присъства копнежът за Христос, за да можем да преодоляваме малките неправди, които ни се случват.
За какво говори фактът, че някой се дразни от неправдите, които са в негов ущърб? Говори за това, че в центъра на неговия живот стои собственото му аз и че у него липсва девственият етос. Човекът вече живее в сянката на своето религиозно самодоволство, чувства, че се „справя” и поради това постоянно търси потвърждение за своите усилия и добродетели. Целият процес на вътрешно планиране на мислите, помислите и емоциите му е насочен към това да бъде опазена неговата личност. Ето защо той се дразни, обижда се, не понася неправдата и тази нетърпимост води до разпадане на личността му. Ако загубим целта на своя живот, която е Христос, и се занимаваме с това как да оправдаваме себе си, ще загубим и човешките взаимоотношения.
Ние сме хора — ще онеправдаваме другите и другите ще ни онеправдават. Вътрешното ни състояние и отношението ни към тези събития обаче свидетелстват за висотата на духовния ни живот, за наличието или отсъствието на девствения етос, а оттук за подготовката за приемането на Христос. Неслучайно Църквата ни казва, че важно условие за приемането на св. Причастие е помиряването с онези, които са ни онеправдали. Църквата много добре знае, че прошката е видим знак. Не за това, че човекът се е осветил, а че е стъпил на пътя на своето изцеление.
Ние обаче искаме да останем на повърхността. А всъщност усилията ни трябва да са насочени навътре — там, в своята „скришна стая” трябва да следим как реагираме в случаите, в които хората не се отнасят с нас така, както бихме искали. Да следим каква борба водим в стремежа си да бъдем приети и признати от тях.
Всичко това е в основата не само на нашето лично изцеление, но и на оздравяването на междуличностните отношения. Ако някой умее да прощава лесно, това достатъчно ли е? Разбира се, доколкото вътрешно се е съсредоточил върху вечната цел — да търси и да очаква Христос. Тогава, бидейки движен от желанието за вечното, човек се изпълва единствено с копнежа за Бога, докато в един момент неосъществимото стане осъществимо.
Когато нашето битие не се изпълва с тази цел, ние действаме фрагментарно. Налагаме си да сме добри и да спазваме нравствения закон, като добри християни, давайки опрощение на онези, които ни онеправдават. Ако обаче не намираме покой в това, а просто водим борба, за да не реагираме външно и за да убедим себе си, че понасяме неправдите, тогава до известна степен живеем в една лъжа. Вътрешният покой като следствие от липсата на реакция спрямо неправдата — когато наистина е плод на здравата духовна връзка с Христос — идва от само себе си. Става без труд. Предизвиква свобода в човека, а не робство. От всичко това става ясно, че в крайна сметка ние сме все още далеч от целта, която е очакването на Христос.
Наближава Рождество Христово. Празникът не се свежда само до датата 25 декември. Целият ни живот съдържа предизвикателството на Рождество Христово, предизвикателството на личната ни отговорност спрямо това как ще реагираме и накъде ще насочим свободата си, за да можем да намерим покой. Във всеки случай този духовен процес, това духовно дело се състоят в това да наблюдаваме помислите си и да бъдем снизходителни към своите ближни.
