ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО НА ЧОВЕКА

416 0

Автор: монах Теоклит Дионисийски

Превод: Константин Константинов

Предназначението на човека е постоянно актуална тема, която трябва да вълнува всички нас. Въпреки че като верни чеда на Църквата със сигурност трябва да сме наясно с тази тема във всичките ѝ измерения, в цялата ѝ дълбочина (тъй като нашата Църква учи по много начини за Бога, за човека, за изходната точка на човека и за крайната цел на неговия живот, което е неговото предназначение),  се опасявам, че мнозина от нас все още са оглашени, т.е. имаме нужда от катехизация, защото, за съжаление, сме заети с „житейски грижи” и по този начин пренебрегваме „едното, което е необходимо” и оставаме в състояние на невежество.

Човекът на земята представлява един голям проблем. Преди Въплъщението на второто лице на Светата Троица, преди Божественото откровение, хората се питали: „Какво е човекът и какво е неговото предназначение; откъде идва и къде отива?” Това бил мъчителният въпрос на предхристиянския свят.

Логиката (Разумът), с която разполагат хората, е единственият инструмент, с който те се опитват да дадат тълкуване на света (космологично тълкуване), на човека (антропологично тълкуване) или на предполагаемия според тях Бог (теология). А както знаем, колкото философи, толкова и версии има, що се отнася до познанието за Бога, човека, света и следователно за предназначението. Тези усилия  били мъчителни и хората, с помощта на така наречения сперматикос логос (пораждащ логос),  се опитали да намерят решение на тези проблеми. Но, както казва св. ап. Павел,  понеже човекът не  намерил Бога чрез мъдростта, Бог благоволил чрез безумството на проповедта да се открие и да стане известен на хората.

По този начин се разкрива Господ, Който ни свързва с израилтянската, с еврейската традиция. Въпреки че Бог е непознат в цялата Си пълнота, Той се разкрива отчасти на Своя избран народ, Израил. Старият Завет е историята на Божието откровение към този народ.

Следователно виждаме, че от самото начало съществува пряка връзка между Бога и хората в лицето на първосъздадените хора. Оттук започва историята на човека и оттук знаем, че човекът е създаден за Бога. Там виждаме величието на човека и неговата първосъздадена красота в   първосъздадените хора.

Паскал, известен френски математик и философ от 17 в., който има много общо с православното богословие, има два поразителни текста. Позовавайки се на трагедията на грехопадението на човека чрез неговото непослушание и последствията от него, с логиката, която го отличава като математик, той казва: „Ако човекът е създаден за Бога, защо не е съгласен с Бога? И ако той не е създаден за Бога, защо не може да намери покой, освен в  Самия Бог? Това означава, че имаме крещящо противоречие, конфликт, противоречие в самия човек. Човек не иска да се съгласява с Бога, но и не може да намери покой, ако не се съгласи и се отдалечи от Него”. Той казва това, за да илюстрира последиците от падението на първосъздадените хора, които  ние носим в себе си като последица от наследствена болест, за да докаже, че човекът е болно същество. Антиномично, противоречиво същество, което не може да се съгласи със себе си.

Той има и друг текст, който изразява опита на хората, когато са се освободили от материалистични и категорични влияния и са се издигнали на духовно равнище. Той казва: „Човекът е окаян. Той е окаян, защото е окаян, но е и велик. Защото кой се чувства нещастен, понеже не е цар, освен падналия  цар?”. Това е, братя мои, онзи вик, който бл. Августин издава. „Господи, неспокойна е душата ни, докато не намери покой в Твоето лоно” — този вик, казвам, се изразява по следния начин. Човекът се чувства нещастен, защото не е цар, защото се чувства като свален цар. Това е преживяване, но на духовно равнище.

Когато човекът паднал, покварен от съприкосновението  с материята, вкопчен  в света, робуващ на страсти, помрачен от светски постъпки  и нефункциониращ като богосътворено същество, какъвто е чрез благодатта, която има сърцето му, той не може да има такива висши преживявания, и чувства, че е нещастен в този свят.

Казах това, за да припомня от човешката мисъл аргументи за тази трагедия, в която се намира човекът след своето падение. Човекът със своята първосъздадена красота като образ и подобие на Бога паднал. И  бил необходим целият кръг на Божието домостроителство за неговото изправяне

В един Рождественски химн се казва: „Когато човекът, сътворен по Божи образ, падна поради престъплението, и целият бе в тление, лишен от по-добрия божествен живот, Мъдрият Създател го възсъздаде“.

С други думи, нашата Църква започва от събитието на падението на човека и неговото възстановяване чрез действието на Божието домостроителство. В друг тропар, пак за Рождество, се казва: „Господ, виждайки, че създадения от Неговите ръце човек погива, оставяйки небесата, слиза (на земята) и от божествената и чиста Девица се съединява напълно и по същност с него, истинно въплъщавайки се.“

Следователно за нас, скъпи братя и сестри, които живеем във времето след Христос, въпросът за същността на човека и неговото предназначевние е решен. Няма философски, теологичен, антропологичен или космологичен проблем. За нас е неизказано благословение, непостижимо благодеяние, че сме се озовали в период, в който не търсим тревожно, а ни се предлага спасение, готово за нас, както Господ ни го носи, „накланяйки небесата”.

По този начин тръгваме от даденост, доказана чрез вярата. Ние сме Божии създания, предназначени за обожение. Човекът падна поради непослушание. Двете причини за неговото падение са сластолюбието и гордостта. „И видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание” (Бит. 3:6) — това е сластолюбието. А гордостта: „истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая? (…) и ще бъдете като богове” (Бит. 3:1,5). И  първосъздадените хора пожелали да станат богове сами. А че хората щели да станат  богове по благодат, е сигурно. Както казва свети Григорий Богослов, дървото на познанието било там, за да вкусят  от него първосъздадени хора, но те яли преди да е дошло време.

По този начин, докато чрез послушанието и очакването щели да станат богове, те паднали поради желанието да станат богове преди време. Грехопадението било толкова голямо, че нищо не можело да спре склонността към грях. Затова спасението, което се състои във възстановяването на човека в древното му първосъздадено състояние, се осъществява чрез два преобладаващи елемента в личността на Христос: чрез  доброволното до кръст злострадание и чрез крайното смирение отново на Кръста.

Трябва да знаем един съществен елемент от последиците на грехопадението: в душите на първосъздадените хора, в техните сърца била внедрена Божията благодат. Така  те имали непосредствена  връзка. Красивото творение, „твърде добре сътворено”, което ги заобикаляло, не било пречка за прякото изкачване към божественото; те имали пряко общение. Благодатта, която обитавала в  душите им, излязла чрез престъплението; тогава дяволът влязъл в сърцата на хората.

Точно това се случва в момента. Раждайки се, човекът (макар че е „осъден” на безсмъртие, доколкото душата му е богосътворена и безсмъртна), идва не просто заразен от първородния грях, но също и с онтологичната последица на демоничната енергия в сърцето му, която той носи след това, доколкото  отсъства светото Кръщение, в което се възстановява Божията благодат (а демоничната енергия  излиза).

Чрез светото Кръщение  имаме в себе си цялата Божия благодат; „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27). Не само това, но и придобиваме „духа на осиновението”, чрез който викаме „Авва Отче”, изповядвайки, че сме Божии деца.

Ето в какви рамки се намираме, братя мои. Ние сме паднали, Христос ни изкупи, за да ни върне в първосъздадената красота, за да ни направи отново богове по благодат, каквото било нашето предназначение от самото начало.

Кръстени в пространството на нашата свята Църква, ние сме като пръчки, настоявайки върху неразривна връзка с Христос, лозата, а Бог Отец е  лозарят, който обработва душите ни, както се  казва в Евангелието от Йоан, гл. 15.

Чрез кои средстват култивираме себе си? Това са тайнствата на Църквата и Божиите заповеди. След Кръщението получаваме божествената Евхаристия, в която ставаме „сътелесници” и „съ-кръвници” с Христос, като ставаме христоносци, богоносци и духоносци. А ако паднем, „имаме Утешител, Иисус Христос”, Който чрез покаянието (изповед и опрощение) ще ни изправи. Всички сме уязвими от падения, падайки и ставайки; това е нашата история.

Христос ни е дал и Божиите заповеди, които са достатъчни, за да постигнем обожение. Както казва свети Дионисий Ареопагит: „Усвояването и единението с Бога се постига чрез свещенодействие и любов към най-почитаните заповеди”. И Христос ни даде като доказателство за любовта към Него спазването на заповедите: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” (Иоан. 14:21).

Така, за да бъде оправдана нашата крайна цел, трябва постоянно да вървим по пътя на обожението (да спазваме заповедите и да участваме в тайнствата), където чрез постепенно изкачване, чрез постепенно преобразяване да виждаме Божията светлина да сияе в нас. Струва си да си спомним за свети Симеон Нови Богослов, който видял себе си в божествената светлина сияещ и станал по-красив от всички красиви — както казвал той — по-богат от всички богати и по-силен от всички императори. Това е опитното преживяване на нашите светци.

И така, братя мои, ние сме в трагично положение; не защото не знаем нашата крайна цел, а защото не сме в  пътя към целта. Живеейки в света, съобразявайки се с него, въвлечени в житейските дела и изгубили чувствителността на органите за съприкосновение с Бога, ние сме като овце без пастир и не знаем откъде идваме и къде отиваме. Това е нашата драма, това е трагедията на всички нас. Създаваме  представа, че сме „от света” и живеем като останалите хора. Но Господ и апостолите правят рязко разграничение между „света” и вярващите: „Светът лежи в злото”, „Не обичайте света, нито което е в света” и т.н.

Но какво е „светът”? Разбира се, това не са нашите ближни. Това е светът на греха, хората, които, обвързани и привързани към нещата от света, водят земен, светски, глинен живот, без духовно усещане, без да знаят откъде идват и къде отиват. И така, намирайки се на това място, ние твърде често губим ориентация. Разбира се, доколко я губим, е друг въпрос; нека всеки сам да провери. Сигурно е, че опасността да претърпим промени и да се оплетем в света ни съпътства през целия ни живот.

За съжаление, ние сме неспособни да подражаваме. Това е слабост, която идва от нашата духовна нищета.

По този начин падаме и не живеем прозрачно и ясно нашата тайна връзка с Бога, както са живели светците със своите непрестанни молитви, с непрестанните любовни движения на душите си към Бога, които показват, че душата наистина е божествена и затова трябва постоянно да се движи към Бога, както слънчогледът се обръща към слънцето!

Бл. Августин казва някъде: „О, Господи, в онова време, когато не Те познавах, колко нещастен бях! Късно Те обикнах…” Какви любовни песни от страна на светиите, каква любов, каква благодарност, какви сълзи, какви въздишки и какво изследване на това какво е Бог, какъв е Бог, колко е добър, как ни чака, колко е непонятен и неразбираем, но и какви величествени създания сме ние, тъй като сме създадени по Негов образ и подобие!
Следователно, братя мои, страдаме от липса на самосъзнание. Ние не знаем какво сме, колко величествен антропологичен състав имаме и какво е нашето божествено предназначение. В името на това предназначение милиони християни от първите векове и след това са претърпели или кърваво мъченичество, или безкръвното мъченичество на духовната борба (т.е. аскетичната методология на нашата Църква), като постоянно са се издигали към божественото, към богоподобието.

***

Такова е на теория предназначението на човека така, както Бог го е определил от безкрайна любов, за да направи и нас, Своите създания, богове по благодат. Но сега ние — всеки един от нас  — трябва да се запитаме докъде сме стигнали на дело!