ПРЕДПОСТАВКИТЕ ЗА СВЕТО ПРИЧАСТИЕ

1924 0

Автор: архим. Павел Пападопулос

Превод: Константин Константинов

За пристъпването към св. Причастие навярно сте чели и  чували много. Съществуват някои „пречки” за участието ни в св. Потир. Тези „пречки” са някои наши падения-грехове, които дори и да сме се изповядали, ни лишават от прякото участие в Тялото и Кръвта на нашия Господ. Духовният отец не за да накаже, а за да ни подготви по-добре, оставя известно време, през което вярващият е призван да покаже покайни дела — за да може да приеме Бога.

Естествено св. Причастие не е награда, а лекарство. С този претекст обаче някои християни твърдят, че могат да се причастяват без предпоставки от момента, в който са изповядали своите грехове. Светите отци на Църквата обаче подчертават — дори със съответни правила, — че пристъпването към св. Причастие не се определя само от изповедта, а ако сме извършили конкретни грехове, духовният отец е призван по възпитателни причини да не допусне вярващия да се причасти, за да може той да осъзнае степента на своето падение (нещо, което много пъти вярващите не чувстват), но и да напредне духовно чрез смирението и послушанието в правилото, което ще му даде.

Това навярно е малко или много познато. Но онова, което бих искал да подчертая, е следното: мнозина, които се изповядват и нямат някоя от познатите „пречки” да се причастят, признават, без да имат съзнание за своето падение и за това, че принизяват Църквата, че дори в неделя не се черкуват редовно. И това само по себе си — трябва да го осъзнаем —  е голяма „пречка”, за да се причастим. Редовното черкуване (най-малкото всяка неделя) показва именно копнежа да имаме връзка с Христос — не Христос от някакъв романс, а Христос от Православната църква, която спасява човека.

Затова не е нормално да искаме да се черкуваме само когато ще се причастяваме. Тоест да имаме претенции духовният отец да ни допусне да се причастяваме на големите празници, понеже през конкретната седмица сме отишли и сме се изповядали, докато прекарваме останалото време от живота си без следа от духовна аскеза (молитва-пост) и светотайнствен живот.

Може да водим чист живот, но без редовно да се черкуваме, не сме в състояние да се причастим. Неслучайно съществува правило за участие в св. Литургия, което гласи, че християнинът, който отсъства без оправдателна причина три поредни недели, се отлъчва (всъщност се самоотлъчва, т.е. сам извежда себе си от Тялото на Църквата)!

Нека не живеем със заблудата за сладникавия „Христос”, който доближаваме  и преживяваме на канапето у дома или със заблудата, че сме добри християни, понеже в определени моменти от живота си си спомняме за нашата вяра като обичай и традиция. Христос се преживява чрез постоянна аскеза, чрез участието ни в тайнствата на Неговата Църква с покаяние и смирение.

***

Това, което трябва да ни определя, е, че принадлежим на Христос, а не воюваме с антихриста. Никой не се е спасил, понеже просто е избягвал греха, без да развие добродетелите. Духовният живот не означава да се противиш на злото. Духовният живот означава да се сприятеляваш с Бога и с другите. Никой не напредва духовно, изобличавайки греха и грешките на другите.  Напредва духовно този, който вижда своя грях и живее в покаяние.

Голямата грешка на много християни е, че възприемат християнския живот като изповедничество. Грешката се състои в това, че изповедничеството се разглежда като изобличаване на другите, а не като лично бдение и духовно бодърстване, т.е. трезвение.

Страшно е да виждаш християни, които от голямо „благоговение” хулят всички и всичко, виждат навсякъде злото, навсякъде тъмни сили, но не виждат най-голямата тъмна сила, която съществува — тяхното его.

Изповедничеството не означава да хулиш другия. Изповядването на вярата в Христос означава другите да те хулят, а ти да се молиш за тях, те да те разпват, а ти да се молиш за тяхното опрощение.

Ако искаш да просветиш другите, трябва да имаш Христос в живота си, а не постоянно да вадиш закони и правила срещу всеки „антихрист и нему подобните”.