Прекалената скръб за покойниците

1954 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Енорийската практика е ненадминат учител. Много често чрез нея Бог като велик Пастир обучава воините на Духа и обогатява самобитния им свят. Затова обичам да стоя в църковната канцелария и да приемам хора. От тях винаги научавам по нещо, което ме обогатява и умъдрява. Хората идват, задават въпроси, търсят подкрепа, изплакват болката си и разкриват сърцето си. Мнозина посещават храма, палят свещи и молейки се пред иконите, споделят:  „Отче, загубих близък човек. Много ме боли. Не мога да го прежаля. Не съм в състояние да приема, че го няма до мен. Не мога да живея без него. Моля се, чета молитви, но не мога да се утеша. Не знам как ще живея така!”.

Наистина това е проблем. И за съжаление, той не е от онези, които обикновено срещаме в своето ежедневие, а дълбок, парещ и болезнен. Защото пронизва душата ни — тази „светая светих” на личността. Засяга дълбоко ритъма на духовния ни живот и носи особена психологическа и психосоматична тежест. Въпросът „Как ще понеса загубата на моя близък?” може да се превърне в травма с изключително тежки последствия. Тя хвърля мрачна сянка върху цялото ни личностно поведение и може да разстрои душевния мир както на вярващите, така и на невярващите. Нещо по-лошо — може да мотивира човека да спре да посещава богослуженията, да го насочи към отстъпление от учението на майката Църква и в крайна сметка да го отклони от тесния път на спасението. В изключителни случаи може да се стигне дотам човекът дори да посегне на най-скъпия дар, даден му от Бога — своя живот.

В едно от своите пастирски наставления към ранните християни апостолът на народите, великият Павел изрича следното: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда.”(1Сол. 4: 13-17). Това апостолско четиво е толкова значимо по своя смисъл, че е поместено в последованието на погребението, което можем да открием в „Требника”, използван от всеки свещенослужител в нашата поместна църква. В него е вплетена една мисловна насока, която е ключова за разбирането на проблема за смъртта и на отношението на вярващите християни към нея. Смъртта не е спирка, а преход, не е край, а начало на истинския неизследим живот за онези, които водят съзнателен духовен живот и се стараят да изобразят в себе си Христос. За всички, които са приели живот по благодат, това е една особена трансформация, която може да ги доведе до пълнотата на познанието и на любовта. Едно съкровенно преобразяване, тайнствено преображение на личността. Всички ние сме пътници и странници на тази земя и следва да извървим своя път дотам, докъдето Бог е определил. Всеки има своя дълбоко съкровенна представа за раздялата с видимия свят и някакво смътно усещание за отвъдното. Всеки от нас е изпращал близък човек от този свят и се е потапял в мъглата на скръбта.

Всеки човек — вярващ или невярващ, православен или инославен знае, че е преходен  и че рано или късно Бог ще го призове при Себе Си. Ние — по свой личен и неизследим начин — не само носим, но и усещаме своята мимолетност. Това е не само урок от суровата школа на живота, но и вразумяваща мисъл за преоценка на нашия път към вечността. Опитваме се малко или много да бъдем подготвени, за да можем да понесем болката от загубата на най-близките ни хора. Неизбежно е да не скърбим, защото нашият живот малко или много е бил свързан с тях. Това са нашите скъпи сродници, приятели и познати. И не дай Боже — нашите скъпоценни деца. Тогава в душите и сърцата ни възниква празнота. Получава се процеп, в който можем да пропаднем и да се изгубим. Това може да ни доведе до такова преосмисляне и печално преобръщане на нашите ценности, че да стигнем до самоунищожение. Разрешение на този проблем трябва да потърсим чрез и в Бога. Под Неговия покров и под сянката на Неговото неизследимо величие да намерим не просто някаква рецепта за потушаване на болката, а да открием правилната и душеполезната. Тя може да бъде намерена единствено в учението на светото Православие. Ние трябва да знаем и никога да не забравяме, че всичко, което става с нас и с нашите близки е или по Божия воля, или по Божие допущение. И се случва с една ясна цел — спасението на душата ни. Бог, Който е призовал към живот всяко Свое творение и особено всяка човешка душа, в хода на Своя неизследим Промисъл, може да я призове при Себе Си, единствено когато Той премъдро реши. Бог изпълва времената. Той е навсякъде, ние сме в Него и Той е в нас.

Ние, несъвършените и преходните, сме длъжни да държим в паметта си думите от светото Писание:  „За Господа един ден е като хиляда години, и хиляда години —като един ден”(2 Петр. 3:8). Ние, ограничените и полуслепи в Божиите дела, виждаме нещата по един начин, а Бог ги вижда в тяхната пълнота и завършеност. Като Всезнаещ и Милостив, Той най-добре знае кое е най-доброто за всяка една душа. И най-важното — кога и в каква степен да ù го даде. Ние сме длъжни да приемам Неговия дял. Това е проява не само на вяра, но и на свято смирение. Когато  скърбим прекомерно и сме потънали в безутешна печал, не само че огорчаваме нашия бликащ от любов Отец, но и се бунтуваме срещу Неговия Промисъл. А това става, когато тягостното състояние на депресия ни терзае, измъчва и лишава от тихото съкровище на душевния мир.

В своята забележителна творба „Беседи за живота след живота” архим. Серафим Алексиев посочва примери за хора, чиито близки покойници им се явявали и ги молели да не плачат и скърбят безутешно за тях, защото по този начин нарушават техния покой. Опитните духовници, които имат непрестанен досег с хората и натрупан опит в пастирското служение, също говорят за това. Красноречиво сочат примери за явявания на покойници, които увещават своите сродници да престанат да тъгуват. И това не е проява на болна мистика и наранена душевност вследствие от загубата, а жив опит, споделен в духа на общуването с конкретния духовник. Подобни сънища или видения са изпълнени с мир и спокойствие и имат за цел да утешат и успокоят страдащите от загубата. Те носят атмосферата на Небето и обикновенно не са от дявола, който се опитва всячески да смути и отклони душата от тесния и кротък път към Царството на Светлината.

В скромния ми житейски опит има един подобен случай. Преди доста години в квартала, в който израснах, едно събитие разтърси всички в тогавашното социалистическо общество. Едно дете на 10 години стана жертва на нелеп инцидент — падна в шахтата на новостроящ се блок в един от крайните квартали на града и почина. Майката на детето потъна в безутешна скръб — нищо не можеше да я утеши. Минаха няколко месеца, а тя стигна до пълно отчаяние и дори до нежелание да живее. Искаше да се самоубие, защото не виждаше смисъл в съществуването си без своето единствено дете. Но веднъж жената разказа на своите близки, че е сънувала странен сън — една прекрасна градина с птици и цветя и сред нея детето ù, което с усмихнато лице се обърнало към нея:  „Мамо, моля те спри да плачеш! Тук е чудесно. Недей да пречиш на мен и на себе си!”. Това постепенно я изправи на крака и тя преодоля травмата. После забременя и Бог ù даде друго дете.

Но какво можем да сторим за своите покойници? Всичко онова, което настойчиво, но с любов препоръчва светата Църква — да записваме имената им на светата Литургия (по възможност там, където се служи ежедневно, за света четиридесятница), да даваме милостиня, да отслужваме панихиди и да водим духовен живот, като посещаваме богослуженията, участваме в енорийския живот и проявяваме милост към всеки човек. Това най-много радва Бог в неизчерпаемата Му милост към нас, грешните. За нас е от огромно значение да бъдем в мир с нашите покойници. Да имаме памет за тях и да живеем един общ благодатен живот. Защото всички ние сме живи членове на едно общо тяло — на светата Църква, невестата Христова и Неговата избраница. Ние, чедата на земната и войнстваща Църква, нека бъдем в свята синергия с преминалите в небесната и тържествуващата Църква. Когато св. апостол Павел говори за „надежда”, той визира не знанието, че покойниците са живи по друг, тайнствен начин, а нашето убеждение, че те са се родили за живот вечен и неизказано тържество, предназначено за ония, които са го заслужили със своя праведен живот. А ние, живите и все още непознали тайната на отминаването от този свят, с вяра и дела на милосърдие да се подготвим да бъдем всички заедно в едно пълноценно общение в Царството на Отца, Сина и Светия Дух! Амин.