ПРЕМУДРОСТЬ

318 0

Автор: протойерей Георгий Бенигсен

Източник: „Малые слова православного богослужения”

Превод: Пламена Вълчева

Често чуваме тази дума по време на богослуженията в нашите храмове. На първо място тя е призвана да напомня и да свидетелства пред нас и пред света, че всичко, което се извършва в храма, се съзижда върху основата на Божествената Премъдрост. На всяко всенощно бдение четем „Вся премудростию сотворил еси” — „Всичко си създал с премъдрост” — в така наречения предначинателен 103-ти псалом Давидов. В ежедневието си често използваме думите „ум”, „разум”, „разсъдък”, „интелект”, когато искаме да опишем познавателната функция на човешкия мозък. И по този начин често изолираме тази мозъчна функция от пълнотата на проявлението на човешкия дух. Живеем в „рационалистичен” век, в който човешкият ум е достигнал върхове в науката, техниката, мисълта и изкуството. Нерядко тези достижения са лишени от творчески елемент и са насочени към разрушителни цели.

Това ли се има предвид под църковната дума „премудрость”? Отчасти, защото човешкият разум, просветен от Христовата светлина, е способен да достигне глъбините на Божествената Премъдрост, но дори и в този благодатен случай ще бъде само капка в океана на Премъдростта. Тук, по предсмъртните думи на един велик учен, можем да кажем: „Знам само, че нищо не знам.”

Божествената Премъдрост е основата на всяко творческо начало в света. Всичко, което не е част от нея, не се храни от нея, не се просвещава от нея, — съзнателно или несъзнателно — се оттласква от истинското познание и става жертва на разрушителни сили. И понеже всичко в света е поляризирано, на Божествената Премъдрост можем да противопоставим единствено абсолютната глупост. Дяволската глупост, без-умието. Това безумие, за което цар и пророк Давид е казал: „рече безумец в сердце своем: несть Бог.” Каза безумният в сърцето си: няма Бог.

Ето защо Църквата толкова често повтаря думата „премудрость”. Най-вече за да ни напомни, че истинската премъдрост е присъща единствено на Бога и че до Божествената Премъдрост можем да се доближим само според мярата на своето духовно просвещение, което  придобиваме чрез Църквата и в Църквата. И че доближаването до Божествената Премъдрост се обуславя от истинското смирение, от съзнанието за нашата умствена и духовна незначителност пред величието на Бога. И още: чрез това Църквата утвърждава, че в нея — като единно, свято, съборно и апостолско Тяло Христово — се съхранява и преподава единствената истинска премъдрост.

Отец Георгий Михайлович Бенигсен (1915-1993) е митрофорен протойерей на Православната църква в Америка. Роден е в Казан в семейството на военен инженер. Потомък е на немския граф Леонтий Бенигсен, генерал от кавалерията, постъпил на служба в руската армия през 1773 г. и командвал корпус по време на Наполеоновите войни. След болшевишкия преврат семейството му се преселва в Смоленск, а през 1924 г. в Двинск, Латвия. Смъртта на най-големия му брат през Страстната седмица на 1933 г. го разтърсва дълбоко и повлиява избора му на жизнено поприще. На вечернята в първия ден на Пасха Георгий твърдо решава, че ще се посвети на духовно служение. През 1937 г. сключва брак с 19-годишната Елена Ивановна Краубнер от Естония, с която членуват в Руското студентско християнско движение.  През есента на същата година постъпва в Богословския факултет на Рижкия университет и е ръкоположен за дякон, а четири години по-късно — за свещеник. В годините на Втората световна война служи в храма „Св. вмчк Димитрий Мироточиви” в Псков и участва в дейността на Псковската православна мисия, която обгрижва деца-сираци, младежи и военнопленници в окупираните територии. Благодарение на отличните си познания по немски език, отец Георгий успява периодично да издейства разрешение за отслужване на св. Литургия и за доставка на дрехи и продукти във военните лагери.  През 1944 г., след евакуирането на мисията и убийството на нейния основател, митрополит  Сергий Воскресенски, се преселва със семейството си в Западна Европа. До края на войната, а след това и в следвоенна Германия, продължава пастирската си дейност сред руските бежанци в лагерите за разселени лица. Няколко години служи в катедралния храм „Възкресение Христово” в Берлин.  През 1947 г. е назначен в храма „Св. Серафим Саровски” в Мюнхен. През 1950 г.  със съпругата си и сина си емигрира в САЩ. До 1960 г. служи в храма „Св. Йоан Кръстител” в Бъркли, а след това в катедралния храм „Света Троица” в Сан Франциско, като заема и длъжността „секретар” на Диоцеза на Сан Франциско и на целия Запад. През 60-те години служи в храма „Преображение Господне” в Денвър, Колорадо. Преподава руски език в Денвърския университет и същевременно завършва магистратура по русистика. През 1964 г. е поканен за капелан в Университета в Бъркли, Калифорния. Плод на това служение е Православният студентски център с прилежащия параклис „Св. Йосиф Ариматейски”. На следващата година участва в организирането на програмата по руски език в новооткрития университет в Санта Круз, Калифорния, където изгражда втори университетски параклис, посветен на Възкресение Христово. В края на 60-те служи за кратко в Ню Йорк и Монреал. Заедно с отец Александър Шмеман допринася за създаването на автокефална Православна църква в Америка. През 70-те се връща в Калифорния и служи в храма „Св. Николай Чудотворец” в Саратога. Възобновява академичната си дейност и в продължение на десет години ръководи Летния институт по чужди езици към университета в Санта Круз. Превежда от английски на църковнославянски език службата на първия светец, просиял на американския континент — преп. Герман Аляскински. За усърдно служение и примерен живот е награден с митра, а при посещението на патриарха на Москва и на цяла Русия Алексий II в САЩ — с нагръден кръст.  През 1980 г.  получава последното си назначение — в катедралния храм „Света Троица” в Сан Франциско.  През 1981 г. се оттегля от активно пастирско служение, но продължава да служи в манастира „Свето Успение Богородично” в Саратога. От 1983 до 1991 г. води неделни беседи на руски език по радио „Свобода”. Част от тях са публикувани в сборник със заглавие „Не само с хляб” (1997). Умира на 6 август 1993 г. Погребан е в Сръбското гробище в Сан Франциско.