Автор: Архиепископ Йоан (Шаховски)
Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Източник: www.azbuka.ru
Превод: Силвия Николова
Един от признаците на любовта е „не се раздразнявай”. Кой може да си представи майка, която се дразни от своето кърмаче? На майката се дава особено чувство на любов, когато детето й е безпомощно. Но колко са майките, които и след това, когато децата им пораснат, също не се дразнят от тях. В добротата, покриваща човешката слабост, се явява най-силно Божият образ в човека. Разбира се, и гневът срещу злото (а не срещу човек), може да бъде свят. Това обаче, е нещо съвсем друго, отколкото егоистичното раздразнение на хората един против друг, което така утежнява и живота на тях самите, и на тези, от които те се дразнят. Свещеното Писание съветва: „Като се гневите, не съгрешавайте”. Иначе казано: Хора, гневете се само на злото, а не на страдащия от собственото си зло човек. „Обичащите Бога, ненавиждат злото!” (Пс. 96:10).
Гневът на злото (особено на своето зло!) може да излекува от злото, ако този гняв произлиза от любов. Но, бедата е в това, че тъмната гневливост, раздразнителност, виси като паяжина в света на народите, семействата и сърцата. И, тази човешка раздразнителност, понякога предизвикана от глупост, отравя живота.
Вярно е казал един човек: „Свадливостта, вечното жалене от съдбата и познатите, това, извинявайте, е още по-лошо, така както тези недостатъци са продължителни … По-добре от нея е пиянството: пийнал си, наговорил си, каквото ти е дошло на ум и си си отишъл. Но, колко трудни са обидчивите хора, те са злопаметни. Обидчивият човек е раздразнен постоянно. Той дори да получи желаното (тъй като вдън душата му е съвестно), търси нов претекст, за да се оплаква. Още по-тъжно е, че от нашата раздразнителност и оплакване страдат тези, които най-много ни обичат и дават най-много за нас. Какви несправедливи, зли забележки им се налага, понякога, да слушат нашите близки от нас! И ние си позволяваме всичко това, макар и да знаем, че те няма да ни се разсърдят, а ако ни се посърдят за известно време, ще ни простят и няма да прекъснат отношението си с нас, защото ни обичат …”
В основата на избухливостта и раздразнителността е злобата, ненавистта, гордостта, жестокостта и несправедливостта. Блатото лесно се превръща в бушуващ океан. От клечка кибрит може да изгори цял град. От само една, макар и изглеждаща безобидно страст, душата започва да гори и може да изгори в мъки. Какъв самоконтрол е необходим на хората, каква трезвост и внимателност! Без нито един порок – нито пристрастие към парите, нито страст към удоволствията; дори към виното – погубителят на мнозина, – не губете добрия дух към семейството, както прави раздразнителният и несдържаният човек. Той разстройва обществената работа, отравя живота на децата си и всички вкъщи.
В обществото ние все още се стесняваме, заради нашето самолюбие, да проявяваме духовната си низост. Ние търсим в обществото добро мнение за себе си. Но, у дома, при „своите”, ние се разпасваме, даваме воля на своето вътрешно зло … „Гневлив човек повдига крамоли, а сприхав много греши” – казва Соломон в своите Притчи (Притч. 29:22).
Човек може да е толкова низък, че да се обижда дори на Самия Господ Бог, на своя Велик Творец! Човек роптае срещу Него заради дадения му живот … Нима ние никога не сме роптаели срещу времето, защо то не е такова или онакова, както на нас ни се иска да е? Нима ние никога не сме се оплаквали от своето положение, от своите обстоятелства? Нима вие никога не сте се мъчили по пътя, по който промислително ви е водила и ви води Ръката Господня?
В човешката душа има велико средство за преодоляване на самолюбието, раздразнителността и избухливостта. Това е благоговейната вяра в близостта Божия. „Господ е близо”. Над човека е разпростряна Любовта. Само че, тя може да бъде видяна само с вътрешните очи. Това е то вярата. На нас не всякога са ни известни изцеляващите пътища на Любовта. Но, повярвали в тази любов над нас самите и над света, човек вижда с духовните си очи живота в светлината на неговото висше назначение. Това, което преди ни се е струвало неразбираемо, вече се представя на човека чрез светата вяра, като нещо необходимо и важно. Така узряла мъдростта в душата открива вечността.
Нашата свобода е не само свободно изказване на всичко, което ние мислим, и не е само възможност да правим това, което искаме. Най-дълбоката наша свобода е свободата от злото, с което ние мъчим себе си и другите. Нека вярата ни води към това състояние на свободата на духа. Вярата е възлизане във висшата реалност.
