Присъствието ни в храма

4693 0

Автор: арх. Емилиян Симонопетритски
Източник: Проповед със съкращения от книгата “Божественото богослужение”
Превод: Мартин Ганев

Свети свещеномъченик Яков е една от най-значителните личности на ранната Църква. Свети Яков, брат Господен, не бил просто роднина на Христа по плът, но той е бил и погълнат предълбоко от Неговия дух. Той бил толкова праведен, така че като характеристика на неговия живот му било приписано презимето на праведник.

Според традицията на Църквата той бил този, който съставил първата литургия, първия текст, от който впоследствие са произлезли останалите божествени литургии. Ние не можем да знаем какво точно е било развитието на литургията, макар и самата традиция да ни показва, че светецът от днешния празник е обичал богослужението и се е стремял към Светата литургия. Той е този, който е очертал някаква линия в Църквата, и най-вече в Апостолската Църква на Йерусалим. Тази традиция била пренесена и в другите Църкви.

Божествената литургия наистина е един дар от Светия Дух за нас хората. Той е една мистагогия на Духа, начин на откровение на Бога и всичките небесни неща. Не съществува нещо в литургията, което да не разкрива божествеността и енергиите на Светата Троица.

Тъй като знаем и вярваме, че Бог е нашият Отец, затова когато служим, ние виждаме и храмa като наш дом. Влизаме, излизаме, радваме се, прекръстваме се, палим нашите свещи, може и нещичко да си кажем, но става ясно, че православният християнин чувства Църквата като негов дом. Църквата е наш дом. А това събрание действително е нашето семейство. Нашето семейство не  е само едното, двете или трите наши деца, или колкото имаме. Това сме всички ние и всички онези, които скитат наляво и надясно, и които може би все още не мислят за Бога, или все още не смеят да признаят, че в тях има съмнения, чрез които се опитват да отворят небето, за да им отговори Бог, но те все още се колебаят и срамуват. Литургията е нашето семейство, нашето събрание, нашият дом. Защото заедно с вас и с тези, които не присъстват, грешниците, лошите и мъртвите, са също и онези, които днес се намират в ада, но които може и да си спомнят нещо за Бога.  Кой знае колко от тях ще се възползват и ще се възкачат дори и от ада, че молитвите на Църквата, панихидите, Божествените литургии ще ги извадят дори и от ада[1]. Това е нашият дом. Толкова голям дом имаме ние вярващите.

И така ние влизаме в храма, нашия дом, радвайки се истински. Това е най-голямата привилегия, която може да има един християнин. Тук ние живеем Божията благодат. Тук ние преживяваме нашето спасение, плодовете от избавителното дело на нашия Бог, на Този велик Архиерей [2]. В Църквата ние можем да почувстваме онзи цитат от апостола – Христос “със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление[3]. Христос живее за нас, пророчества и издига Своите ръце към небесния Отец. Той е пролял Своята кръв веднъж, влязъл в Светая Светих веднъж и от онзи ден не престава да подбужда светците да ходатайстват – и най-вече Неговата майка, нашата Богородица – на небесния Отец за нас, за нашите сърца, за нашите прегрешения, за нашите болки и отчаяния в нашия живот. След като веднъж е възлязъл на небето, Той остава “до безкрайност” отдясно на Отца[4], без да се лиши от трона, на който седи . Това означава, че когато влизаме в храма, за да проследим Божествената литургия, това не е някакво случайно действие. Това не е нещо, за което можеш да кажеш: “да не ти дреме, ще дойда и утре, и вдругиден”. Това е едно уникално действие. Ние отиваме при Онзи, Когото сме обикнали, при Онзи, Който отдаде живота си за нас, ние отиваме при Христа.

Но къде е Христос? И тук и навсякъде. Христос обаче, второто Лице на божествеността, е предимно в Светая Светих отдясно на небесния Отец[5]. Следователно не си мислете, че когато влизаме в храма, ние просто влизаме и излизаме, и пак влизаме. Не. Ние се възкачваме и възлизаме в Светая Светих, ние възлизаме на небесата. Както отваряме завесата на царските двери и излиза от тях Христос, т.е. светият потир, така ние грешниците отваряме небесната порта и възлизаме на небесата! Доколкото встъпваме в литургията, ние грешниците се възкачваме в горния Йерусалим. Разбирате ли какво величие преживяват нашите души! Сядаме и ние отдясно на Отца, като се удостояваме с чест от честта на Христа и честната плът на нашия Господ и Бог[6].

Така че когато влизаме в храма, ние пресичаме разстоянието от земята до небето. Ние прекосяваме звездите, оставяме ангелите под нас и се възкачваме там, където пребивава Пресветата Троица. Това е тайнството на нашата Църква. Виждайки хляба и виното, кой от нас не вярва, че това е Христос? Ние предусещаме вино и хляб, но кой от нас не вярва, че това са тялото и кръвта Христови!

Това тайнство се случва и тук. Ние виждаме, че сме пред тези икони под полиелеите, стоейки един до друг. Грешка. Ние не сме тук. Ние сме там горе заедно с пълчищата от светци, с ангелските ордени, с шестокрилите серафими, които тичат толкова бързо, за да научат и нас как да тичаме към Христа нощ и ден, заедно с многооките херувими, за да свикнат и нашите очи да откриват Христа. Това означава Тайнството на нашата Църква.

За да го разберем по-добре, нека използваме примера, че искаме да направим един поход, за да се изкачим на най-високата планина. Какво правим тогава? Взимаме с нас провизии, храна, обувки, тояга и каквото е необходимо за похода. Преглеждаме здравето си и се подготвяме. И докато се подготвяме, ние внезапно виждаме, че се намираме на върха. Нещо подобно се случва и в нашия случай. Тоест ние подготвяме нашите сърца, за да отидем един ден на небето, докато в същото време когато мислим да влезем в храма, ние в действителност вече се намираме в небесните висоти. Ние се подготвяме за война, да победим демона и греха, и макар да виждаме, че грехът все още има сила в нашата плът, нашата душа и нашето сърце, то влизайки вече в храма, тази плът се намира отдясно на Отца, а Христос ни представя на небесния Отец. Толкова много пъти се разкрива това тайнство в храма.

Възлюбени мои, какво направихме преди малко, когато се извърши Малкият вход? Преди Малкия вход ние възнасяме една молитва към Бога, като умоляваме Господа да ни удостои да съпроводим Светото Евангелие заедно с ангелите, “Владико Господи, …направи така, че с този наш вход да се извърши и вход на светите ангели…”. Така и в действителност става. Не ние извършваме входа. Той бива извършван от ангелите, които Бог е изпратил. Затова всички ангели се наричат духове на служението[7], защото идват да ни послужат, както ни прислужват и малките иподякончета, които носят напред маналите и палят кадилницата. Това е дело на ангелите. Те приготвят всичко, така че трапезата на нашето спасение да бъде готова един ден. Кога ще е готова? Понякога домакинята приготвя бързо трапезата, а понякога се бави. Така постъпва и благородният Христос, владетелят на небето и земята. Той ни приготвя трапезата на спасението понякога бързо, а понякога бавно. Той ни прислужва заедно с ангелите. Ангелите предшестват, те ни отварят пътя, а ние влизаме и взимаме кадилницата, за да ги прикадим, тъй като са ни прислужили, а впоследствие да прикадим светиите и всичко, което съществува в храма.

Помните ли когато свети Спиридон служил и казал “мир на всички”, a ангелите отговорили “и на твоя дух”[8]. Отците на Църквата винаги са имали такива разкрития и видения, които продължават да се случват и до днес. А също при свети Сергии от Русия, който на всяка литургия имал ангел, който стоял близо до него по време на Божествената литургия. Докато служил един ден, неговите двама ученика видели, че не били само тримата, но четирима. Те гледали и обезумели. Кой бил четвъртият? Те го виждали за първи път и попитали: “Ние сме четирима; как става това?”. “Шшшт, отговорил светителят, ще ви обясня по-късно. Това е светият ангел, който Бог ми изпрати. Той идва всеки път и ме направлява”[9].

Това е нашето величие. Това е разкрил свети Яков в неговата литургия. Затова тя започва с Малкия вход. С влизането се казва “мир на всички”, извършва се Малкият вход, а впоследствие и Великият вход. Когато предстои да се извърши Великият вход, свещеникът обръща очите си към небето, като сваля небесата на земята. Той заповядва на херувимите, на серафимите и на Светата Троица. Защото Бог дава на свещеника властта да притежава правата на Иисуса Христа. Това, което Христос извършва, бива предоставено на свещениците, тъй като Христос не е видимо присъстващ. А свещеникът по силата на жертвеника е един император, който обаче не управлява хора, но преди всичко чиноначалията на светците и ангелите. Много често ние се измаряме и притесняваме. Светците и ангелите обаче никога не казват “не” на Божия свещеник и особено в литургията.

Така че, възлюбени мои, това е величието, което днес ни разкрива свети Яков. Нашата литургия е един такъв велик дар. Никой не е достоен за тези величествени неща. Никой не може да направи нещо без Бога. Бог реализира всичко и ни го поднася в нашите ръце и сърца.

Ние заповядваме на светците и те идват. Този, Когото обичаш, ще те посети. Този, Когото призоваваш, ще дойде при теб. Затова и казваме: “Благодарим Ти, Господи Боже наш, защото Ти ни сваляш ордените на ангелите и ни възвисяваш на небето”. Ние сме удостоени да присъстваме пред небесния Отец. Какво блаженство! Какво щастие!

Но нека помисли всеки един от нас: “Колко голям, колко богат, колко извисен ме прави Бог, мене грешния! “Горко ми! Загинах!”[10], е казал пророк Исая, т.е. Бог слезе над мен и се страхувам, че ще умра. Така трябва да казваме и ние, когато влизаме в храма. Да се страхуваме и ликуваме. Да потръпваме, но  да потреперват и нашите сърца, защото прегръщаме Бога, като ни прегръща и Той Самият.

И така, ние дойдохме в храма, дойдохме на литургията. Не се безпокойте. Пред нас присъства Бог. Накъдето и да обърнем нашия поглед, пред нас е Бог! Ако ние не Го виждаме, това не означава, че Той не е тук, но че просто нашите очи не са свикнали да виждат Бога.

В края на Божествената литургия нашата Църква възглася: “видяхме истинската светлина”. Тя била видяна от нашите сърца.  Ние сме я почувствали дълбоко в нашия живот. Ако ангелите са казали за Богородица: “Подигнете, порти, горнището си[11], когато тя се възкачила на небето, т.е. небесните воини, ангели и архангели да отворят портите, за да влезе царицата, то колко повече и ние трябва да възкликнем за Христа, Царя на ангелите и светците, които ни изпълват и гледат, които ни обичат и защитават. Ангели и архангели: “подигнете, порти, горнището си, за да влезе царят на славата[12].

Нека умствено виждаме Царя, за Когото ние грешниците отваряме пътя, като казваме заедно с Псалмоповеца: “Дойдете, да се поклоним и да припаднем, да приклоним колена пред лицето на Господа,… защото Той е Бог наш[13]. Нека дълбоко разтворим нашите сърца пред Господа, Който е вездесъщ, като дерзаем всеки ден все повече, така че да можем да открием всичко онова, което нашият Бог, нашият избавител, е направил за нас.


[1] Утреня на Неделя Православна, Синаксар; Евергетинос, т.IV, Въпрос 30, 1 (Григорий Двуеслов) 11-14, с. 499

[2] Евр. 2,17; 5,9-10; 7,24-27.

[3] Евр. 9,12.

[4] Евр. 10,12.

[5] Марк. 16,19; Евр. 12,2.

[6] Еф. 2,6; Йоан Златоуст, Разяснение на 44 псалм 10, PG 55,199; Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра 3,60(50), PG 94, 1008A; Утреня на Възнесение, 3 катизма.

[7] Псалм. 103, 4; Евр. 1,14.

[8] Утреня на Свети Спиридон Чудотворец, Синаксар.

[9] Преподобни Сергий Радонежки, изд. Св. манастир “Свети Дух Утешител”, Оропос, Атика

[10] Ис. 6,5.

[11] Вечерня на Успение Богородично, слава и съответната стихира.

[12] Псалм. 23,7; Вечерня на Възнесение, 1 стихира.

[13] Псалм. 94, 6-7.