Автор: Христо Димитров
5 Неделя след Неделя подир Въздвижение
„Отче Аврааме, смили се над мене.“
(Лук.16:24)
Братя и сестри,
Знаем кой с мъка изговаря тия думи. Чухме и отговора към тях. Днешната притча е път към нашето спасение. Тъй щото можем да се припознаем и в богаташа, и в бедния Лазар. Но не е само това. Има и друго. Кой… не „колко“, а „как“ е богат.
Ако погледнем в себе си ще забележим една тревожна липса. Да, ще я забележим! И това е липсата на пропаст между вярата ни и егоизма ни. Каквато пропаст е между богаташа и бедния Лазар там, в лоното на Авраама. Която бездна разделя тези, които се мъчат от другите, та да не могат първите да се утешат. А в нас такава пропаст липсва! И поради това ние преспокойно използваме вярата /си/ за разменна монета. Забравяме, че сме немощни. Нещо повече. Не ни радва да обръщаме внимание на думите на Св. Ап. Павел, който говори за собствените си страдания. И на чиято молитва Господ Бог Иисус Христос отговаря така: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява.“ (2Кор.12:9). Но на нас не ни стига да сме немощни! Ние искаме! Искаме хем да сме като богаташа, който през земния си живот се „радвал“ на охолство, хем искаме след това да се утешим – като Лазаря. Търсим съкровището тука, на земята.
И ние наистина можем да намерим съкровище тук, на земята!
Преди да го потърсим обаче нека разпознаем в себе си богаташа. Тъй щото ние сме като него. Ние сме него. Искаме да имаме и колкото повече имаме толкова повече не ни достига! Присмиваме се на другите, макар сами ние да сме за посмешище! И тук е моментът да си спомним с хлад в душата горещите думи на Спасителя: „Едно е само потребно“ (Лук.10:42). А това какво е потребно има пряко отношение към въпроса: Какво е разстоянието между богаташа и бедния Лазар? Ами каквото е между ръба на масата и пода, там, където падат трохите от трапезата. Но има и още нещо. В нас това разстояние трябва да е по-голямо отколкото бездната, що разделя тези, които се мъчат от тези, що се утешават. И то наистина трябва да е по-голямо това разстояние. Защото само от една душевна дистанция ще можем да забележим, че хвалбата не ни е от полза. Затова нека тук разпознаем в себе си бедния Лазар. Или поне да опитаме. Но няма да успеем. Защото докато искаме /да живеем в охолство/, докато „пазим“ трапезата само за себе си, не ще можем да чуем думите Господни: „Стига ти Моята благодат.“ (2Кор.12:9). Св. Ап. Павел ги е чул, но ние… ние сме глухи за тях! И ще бъдем глухи дотогава, докато не се вгледаме в себе си. И виждайки липсата на пропаст да опитаме да бъдем не богати на материални „блага“ /и в тях да остава всичкият ни живот/; но да опитаме да бъдем бедни духом.
Богаташът, съзрял отдалече Лазаря в лоното Авраамово, извикал: „Отче Аврааме, смили се над мене.“ (Лук.16:24). Такъв бива да е нашият повик към Спасителя. Тъй щото в самите тези думи се крие разковничето към това не да сме като богаташа /богати до излишество/, а да съзрем в себе си бедния Лазар, който първо получава злото, а после – после се утешава.
Братя и сестри,
Словата на богаташа „Отче Аврааме, смили се над мене.“ (Лук.16:24) са за нас и богатството, и трапезата. Пък в тях се крие и утехата. Защото самото промълвяване на тези думи вече ни преобразява ние да не сме богатия безименен човек, но да сме като бедния Лазар. Ето тук е разликата; ето тук е бездната.
Нека думите на този заможен на имоти са за нас такова богатство. Тъй щото именно те са, чрез които да осъзнаем, че пътят към спасението ни /показан е в тази притча/ не е в придобиването на материални блага, а е ясно видим: това са молитвата, смирението, търпението. Чрез тях именно ще ни се отворят очите към нашите собствени немощи; по такъв вече начин променени ще можем да чуем думите на Господ Бог Иисус Христос към Св. Ап. Павел. Та да можем и ние като него да кажем: „Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова.“ (2Кор.12:9).
Амин.
