ПРИЧАСТИЕТО, НАШАТА СВЯТА ВЪЗМОЖНОСТ

4142 0
prezviter

Разговор на Ботьо Димитров с Негово Преосвещенство Белоградчишки епископ Поликарп

Днес мнозина казват, че искат да вървят по правия път, да намерят този верен и истински път в живота, но все не успяват. Кой е правият път, Ваше Преосвещенство, и защо трудно го намираме, въпреки желанието ни?

Всеки християнин знае, че правият път е Христос. Друг път няма и никой не може да измисли такъв. Истинният път на човека е един и той е Христос. Свети пророк и цар Давид казва: „Вкусете и ще видите колко благ е Господ“, – ще видим това, ако вкусим Божията благост, любов и снизхождение, ще намерим и начин, по който достойно и неизменно да вървим по този път. Щом пътят ни е Христос, ние неминуемо трябва да живеем Неговия живот. Живот на смирение, кротост, послушание, доброволност, състрадание, човеколюбие, молитва, пост, прогонване на дявола, както и саможертва за нашия ближен, но и за нашия противник. Това е пътят – Христос и Неговия личен пример, който Той ни е оставил. Няма ли го това, обречени сме да се лутаме и да не намираме смисъл в живота си.

Какво е духовен живот? Той ограничава ли се само до чисто индивидуалните религиозни преживявания или е Църковен, евхаристиен живот, потопен в Царството Божие, което на земята се открива в Литургията и по-специално в светата Евхаристия?

Духовният живот е да отдадеш сърцето си на Бога, така както призовава духовникът по време на светата Литургия: „Целия си живот на Христа Бога да отдадем“. От там на сетне, разбрали това, няма да правим граница в това, кога, как, къде и по какъв начин де изявяваме нашия духовен живот. Ние, тогава, ще участваме в пълнота в духовния живот, като лично преживяване, обществено, литургично-Евхаристийно, както и социално. Християнинът не бива да се ограничава в едно, а трябва да живее цялото тържество на вярата ежедневно във всичките му форми и процеси. Поради това, е неправилно, когато някой каже, че е вярващ и може да се моли в своя дом и не му е нужен храм или общност, както е и неправилно да са казва, че нашето духовно съществуване се изпълва само със светата Литургия-Евхаристия. Редно е да има пълнота в духовния живот, мъдрост, разум, богосъзерцание, за да ни се открие истината и начинът, по който трябва да живеем в и за Бога. Но, за да има яснота по всичко казано до тук, на първо място стои нещо, което ние занемаряваме, страним от него умишлено, като си мислим, че всичко си знаем и това е – Светото Евангелие. Как може човек да бъде Христов, да отдаде живота си на Бога, когато не чете ежедневно Свещеното Писание. За да има правилно разбиране за духовния живот, трябва да има единство във всички лични и обществени права и отговорности, както и в духовните преживявания. Днес много хора враждуват в една или друга посока. Едни извисяват личното, други, обществено-социалното, трети Литургията. Нито едно от тези неща не е валидно, ако няма единство между тях. Редно всеки един от нас да го проумеем и разберем. Това ще стана тогава, когато се ползваме от примера на Христос и Неговото Евангелие. Светата Евхаристия не е просто богослужение, съпреживяване на миналото, настоящето и откриващо бъдещото в Царството Божие, но тя е живот, постоянство и живеене чрез повторението в истината, която е Христос, чрез Неговото тяло и кръв.

Какво е постът за православния християнин? Как да постим и какъв е смисълът на поста?

Постът е нашият малък подвиг в Божие име. Постът е и начин да се обърнем към себе си, да се погледнем през този скромен подвиг и да се опитаме да разберем кое ни влече повече: пристрастяването към материалното, или вярата и стремежа към Бога. Постът ще изяви и онова, което трябва да изкореняваме от себе си; ще ни даде сила и подтик и да кажем на дявола, по примера на Христос: „Махни се от Мене, сатана“. Когато говорим за поста като въздържание, ще почувстваме как той ни дисциплинира, създава стремеж да прочистим нашето тяло и ум; постът може и да ни извиси до небето, като безплътните, които са в непрестанно славословене на Бога. Тоест, да разберем как нашият живот може да бъде равноангелен. И това се отнася не само за монашеството, а за всеки, приел Христовата вяра и Евангелие.

Що се отнася до това, как да постим – Църквата е дала своите предписания кога и как да правим това. Ако някой иска да пости в друго време, той трябва да получи благословение от своя духовен отец. Казвам това, защото постът не е само лишаване, но и дисциплина в послушанието и себеотрицание в името Христово.

За мнозина, които навлизат във вярата, изповедта е плашеща. Какво всъщност е изповедта? Не е ли тя по-скоро облекчение и утеха за човека?

Изповедта не е плашеща! Когато човек се „престраши“ и се изповяда, ще почувства лекотата, която го осенява, чистотата и най-вече радостта в Христа Бога. Радостен християнски дълг на всеки свещенослужител и на всеки християнин е да пристъпва към тайнството покаяние, да се изповядва, както и да насърчава други, които не са се изповядвали, за да бъде чист, радостен и изпълнен с благодат. Постът и изповедта не са просто „средство“, за да се причастим, както повечето хора си мислят, а ежедневно състояние, духовен акт, чрез който да очистваме себе си, да даряваме свобода на съвестта си, да сме в постоянно внимание над своето духовно усъвършенстване.

Изповедта не е и просто утешение. Тя е живот, който дава криле. Докато утешението може да ти донесе моментна утеха и спокойствие, то изповедта, като живот, дарява постоянна радост, която никой не може да отнеме на човека. Моментната утеха е временно спокойствие, а изповедта като живот е вечност.

Ако не общуваме с Христос постоянно, не се ли загубваме в мрака? Защо е нужно причастяването с Тялото и Кръвта Христови на всяка Евхаристия?

Общуването с Христос е светлина. Страненето от Христос е мрак. Когато човекът е в светлина, по-трудно би се изгубил, но когато е в мрак е лесна плячка на погрешното и мнимото… Разбира се, тук засягам друга тема: мисля, че човек трябва да проумее и осъзнае истината за духовния живот и след това, като плод от това съзнание, може да очакваме пълнота в Евхаристията… И въпреки всичко, светата Литургия ни дарява пълнота. Тя ни прави съпричастни с миналото като настояще и ни представя бъдещето като настояще в Царството Божие, на което желаем да сме жители и негови достойни населници. Затова участието ни в светата Литургия трябва да бъде не просто присъствие или отсъствие от Тайнството, а участие както с ум, тяло, така и с дух, в очакване на Великата Тайна – Тялото и Кръвта Христови, веществени, осезаеми, вечно присъстващи, неразделни и даряващи единство в плът и кръв с нашия Господ Иисус Христос. Това означава, че е необходимо да участваме в евхаристийното общение, като се причастяваме със светите Дарове Господни.

Ние в нашето служение имаме задължението да разясняваме този момент, да поучаваме и приканваме хората преди всичко с нашия личен пример.

Мнозина в Църквата твърдят, че причастяването ни с Тялото и Кръвта Христови трябва да бъде 4-5 пъти в годината. Нали служим св. Литургия всяка неделя, на всеки празник? Чели сме в творенията на отците, че щом сме на св. Литургия, сме длъжни да се причастим?

Един от съвременните проблеми, свързани със светата Литургия и нашето отношение към нея, е причастяването със Светите Тайни. Не може да присъстваме и да участваме в Евхаристията, без да се съединим с Тялото и Кръвта Христови. Това поведение не отговаря на християнското ни самосъзнание, дисциплина, постоянство и бъдещ живот в Църквата. – Това е по-скоро участие в една религиозна ритуалност, едно тържество, което по никакъв начин не кореспондира с Евангелието, Апостолите, Светите Отци и Църквата. Всеки православен християнин трябва да знае и да бъде убеден, че ние, които пристъпваме да участваме в светата Литургия, сме задължени по новозаветния канон и по принадлежност да приемаме Тялото и Кръвта на Господа Иисуса Христа. Тук не бива да има оправдание или търсене на начин да упорстваме в противното. Днес има разногласия: за и против честото причастяване… Нали нашият живот трябва да бъде Христос, следователно Той и ние трябва да сме едно. Това става посредством молитвата, покаянието, общението ни с Него в светата Литургия, посредством приемането на Неговото Тяло и Кръв. Той е в нас и ние в Него. Това е пълнотата на духовния живот. Друго няма. Има само отдалечаване от Бога и Неговата истина.

Що се отнася до това, колко пъти трябва да се причастяваме, бих казал следното: нека, преди да помислим каквото и да било, да се поставим на мястото на хората по света, които нямат възможност да се причастяват, на затворените в тъмници, гонени и преследвани християни, които тръпнат от желание да се съединят с животворящите Тайни на Спасителя, и не могат. Тогава да си дадем сметка, че ние ежедневно имаме тази свята възможност… – А ние страним под различни, най-често неоснователни претексти… Нека да пристъпваме по-често към Светите Тайни и да се уверим „колко благ е Бог“. И не на последно място, нека историческите пречки, които са имали християните в причастяването, поради липса на свещенослужители, храмове и други ограничения, да не превръщаме в правила, които, вместо да привличат в стадото Христово, те отвличат.

Съществува полемика относно честотата на причастяването на Божия народ (лаоса) и в България. Какво е Вашето мнение?

Полемика може да се води, но ние не трябва да навлизаме в словесна схватка, защото няма да има полза. Ползата е, когато преди всичко сме пример за вярващите, че чрез приобщаването ни с Тялото и Кръвта Христови придобиваме мирен дух, търпимост, братолюбие, както и търпение спрямо онези, които се противят на честото причастяване. Войната винаги отблъсква, разединява, поражда омраза. Тук не става въпрос кой е прав и кой – крив. Въпросът е всеки да осъзнае правилното, истинното, светоотеческото, да живее в него, да бъде проводник на това сред своите приятели и познати и чрез личния си пример да бъде безгласен проповедник на правдата… Но е присъщо на християните да се причастяват винаги, когато са на света Литургия, не да воюват. За съжаление, днес мнозина християни са склонни не толкова да търсят истината, а повече да налагат своето мнение, поради това не чуват истината. Затова, нека видят, и това да е урокът – примерът.

Разбира се, християнинът е призван да има чиста съвет, да има духовен живот и с покаяние и изповед да пристъпва към светата Чаша.

Често се изтъква като причина за недопускане до св. причастие “слабата подготовка” на християните, тяхното “недостойнство”. Противниците на редовното причастяване сред клира натоварват верните с дълги и строги пости, четене на огромни по обем текстове, изпълнение на монашески правила и т.н. Каква трябва да бъде подготовката ни за Причастие? Не трябва ли подготовката за редовно причастяване да е нашият живот в Христа? Задължителна ли е изповедта преди всяко Причастие?

Има различни практики в тази насока, различни моменти, които имат своята историческа обосновка. Историческите обосновки не трябва да се разглеждат като закон, канон и принцип. Църквата е установила различен пост по време на годишния кръг. През седмицата в дните сряда и петък и големите познати ни пости. Трябва да се отбележи категорично, че постът не е подготвителен период към светото причасктие. Постът е конкретен, той цели да насочи вниманието ни към осъзнаването на събитието, което предстои в богослужебния кръг, да ни подготви за извисяване на нашите сърца и проумяване на Христовата саможертва и Възкресение, чрез които ние сме придобили вечния живот и Царството Божие. Постът не е, за да се причастим. По същия начин говорим и за изповедта. Изповедта не е, за де се причастим. Както постът, така и изповедта, трябва да възприемаме като ежедневие в нашия живот, а не някаква тегоба, необходимост или насилствено задължение. Следователно, християнинът ежедневно трябва да се стреми да обновява себе си, посредством поста и изповедта и като гарант в това обновление и духовно ежедневие да пристъпва към Чашата Христова. Ако някой не пости, не се изповядва, няма и да се причасти, то тогава той сам се изключва от избраните. Той не е в общение с Църквата, нищо, че е кръстен. Всичко това ще рече, че нещата са свързани и едното без другото не може, но като живот, а не като насилие и последователност. Ние сме призвани да се трудим духовно над себе си, но не е задължително на сто процента да постим и се изповядаме преди всяко причастие. Това трябва да бъде ежедневен живот на християнина.

Какво бихте казали на хората, които до сега никога не са се причастявали, а са кръстени? С какви думи ще се обърнете към хората, които желаят по-често да пристъпват към Чашата на Живота, но са спирани от техните енорийски свещеници?

Който не се е причастил до момента, той неминуемо губи, както Христос, така и своето кръщение. Кръщението не е само еднократен акт, който ни дава името – християнин, а живот в Христа. Ако трябва строго да съблюдаваме и спазваме каноните на Църквата трябва да кажем, че хора, които не се причастят две недели поред, те сами се отлъчват от Църквата. Следователно, бих искал да кажа, че моите думи, колкото и остри да се струват на някои хора, са нищо спрямо каноническата действителност.

А по втория въпрос: Енорийският свещеник не би следвало да има правото да спира онзи, който пристъпва към Христос. Христос никого не е спирал, ние по големи ли сме от Спасителя, че да спираме хората, които идват при Него?! Тук е необходимо да се постъпи с пастирски разсъдък и грижа, а не законнически и книжнически. Другото, което е важно да се сподели, е и фактът, че и свещениците понякога извършват светата Литургия и се причастяват без „цялата предписана подготовка“. Как те могат, а народът не може?! Кой им дава това право? Такива правила няма никъде. Другото, което е важно. Ако един свещеник се причастява ежедневно, извършва светата Литургия, колко повече той трябва да внимава върху себе си. Не трябва да ограничаваме хората, да ги задължаваме да правят неща, които – да – необходими са, но не и задължителни, за да се причастят. Затова казвам, че е необходимо истинско пастирско служение и грижа и в никакъв случай разхлабване и омаловажаването на едно или друго духовно състояние. Ако някой има повече отговорности, то това е духовникът, а не мирянинът. Първи свещеникът трябва да се стреми към Чашата на живота и именно това да бъде основната му проповед.

Какво бихте посъветвали Вашите събратя – свещенослужителите, за да не бъдат, както някои от тях само изрядни изпълнители на църковните треби, а истински пастири на народа Божи и като такива да го учат, как да върви към Царството Божие?

Важното днес е, с което започнах, да четем Свещеното Писание. Да проявяваме духовна ревност към привличане на хората към Христа с личен пример и живот, а не да чакаме някой друг да се грижи за тях. Ние сме призвани да обгрижваме Христовото стадо и от нас Господ ще иска сметка. Следователно, да имаме повече страх Божи и любов към хората, както и необходимата пастирска строгост, щото да не се омаловажи вярата, Евхаристията и Царството Божие и да запазим чиста съвестта на вярващите. Отговор на всичко, обаче, ни дава Новият завет, който ни показва, че винаги има изключения, които не бива да бъдат подценявани или отхвърляни, защото те са подтикнати от съобразителност и преди всичко любов и грижа за спасението на вярващите.