Автор: свещеник Сергий Круглов
Източник: www.pravmir.ru
Превод със съкращение: Цветомир Цанков
Как се променя живота на човек в Църквата? Какви са етапите на духовно израстване, които той преминава, и какви трудности и “недостатъци” среща по своя път? Какво става, ако животът му в Църквата се превръща в един цикъл от механично повтарящи се действия и събития, както и дали е налице “разцърковяване” – в интервю за “pravmir.ru”, разказва свещеник Сергий Круглов.
– За човек, който първоначално влиза в Църквата, са видими някои външни неща, например обредността, и това е естествено – той се “вгражда” в живота на Църквата, в църковната дисциплина. В последствие, когато човекът е дълго време в Църквата, кое трябва да излезе на преден план?
– Някои смятат, че за такъв човек е естествено да се “вгради” в църковната дисциплина, която за него е неписан закон. Тази гледна точка за човешкия живот в Църквата е характерна за тези, които гледат на Църква, така да се каже, външно, като на организация.
За организацията уставът и някои правила са от първостепенно значение. Спомням си как една дама предяви претенции срещу православната църква: “Аз прекарах част от живота си в балтийските държави, колко беше добре – влизаш във всяка католическа църква, там висят правила за поведение, прочиташ – и разбираш. А при нас като дойдеш – не знаеш къде да стъпиш, как да се държиш, няма правила и ред “.
Технически, тя е права, но правилата за поведение са окачени на обществени места, в музеи или в офиса – трябва да ги прочетеш и да се държиш по съответния начин. Но когато дойдеш на някого на гости, където няма правила за поведение в коридора на стената – значи сте попаднали в семейното жилище на един жив човек.
При гостуване на първо място, трябва да си зададете въпроса: “Защо съм дошъл тук? И кой съм аз? – Роднина на жителите на къщата, близък приятел, съсед, който дойде да пита за мачове, водопроводчик, който дойде на повикване или може би един просяк, който дойде да проси ..” Простият отговор на този въпрос, човек не може веднага да намери, но да се попита – мисля, че това е много важно.
Първо трябва да разберем защо идваме на църква. И след това да разберем, че Бог е Отец, а хората – деца. И Църквата е домът, където семейството живее. Разбира се в дом, където семейството живее, не е прието да се поставят по стените правила за поведение, а който дойде първо трябва да се срещне с домакините и чак след това да установи с тях живи отношения. Това е различно ниво на съществуване – не обществено, не официално, а лично, живо.
Ето защо, когато казваме, че на човек, който идва в Църквата, му трябват първо и единствено правила, това е виждане за Църквата като за социална организация, нещо външно за мен новодошлия. А Църквата е едно семейство.
– Правилата в семейството се налагат естествено?
– Разбира се, и човек не ги забелязва. Всяка къща има някои правила – не е прието да се плюе на пода, да се влиза с мръсни обувки, да се закъснява за обяд. Например, жена ми казва, че здраво семейство е това, където всички се събират в определеното време за обяд и се яде супа от супника. Супникът е като символ на семейството, не да се грабне нещо на бързо, а да се постави супения сервиз на масата и цялото семейство се събира на обяд, не само за да се нахрани, но и да общува.
Всяко семейство си има свои правила, но те на първо място, не висят на стената, и второ, те не са най-важното нещо. Най-важното нещо са любовта и отношенията между членовете на семейството – съпруга, съпругата, децата, бабата, котката – всеки, който живее в това семейство.
Ето защо, когато човек влезе в църквата, той трябва да обърне основно внимание върху личните взаимоотношения в този план. Всъщност и за това, за любовта към Бога и любовта към ближния, се говори в заповедта.
Спомням си историята за праведния Йов: той задавал на Бог болезнени, яростни, пълни със страдание въпроси. И Бог му се явил, живия Бог, Който не отговорил директно на въпросите му, а започнал, напротив, да задава Свои въпроси. Но Йов бил щастлив, защото е видял Бога лично.
Протопрезвитер Александър Шмеман казва, че когато Господ се явява, често не дава пряк отговор на нашите въпроси, а ни отвежда за ръка в друга равнината на съществуване, където въпросите изчезват от само себе си. Така че тук – ако човек осъзнава, че той не идва в офис, в музей, в някакво обществено място, а, преди всичко, в семейство, където са важни не толкова правилата, а отношенията, тогава самия въпрос, с който ние започнахме разговора: “Какво трябва да направя, когато порасна от пелените”, изчезва сам.
В крайна сметка, от този въпрос изчезва както истеричния и тревожен привкус така и привкусът на формализма, и той си остава обикновен житейски въпрос – ето аз раста, живея, какво ще се случи след новия завой на пътя. Сменя се подхода.
– Ами ако животът на човека в Църквата се превръща в един цикъл от дейности, които се извършват автоматично, а той не може да се измъкне от него?
– Когато връзката на човека с Бога, с ближните хора, с Църквата заема „не своето” място в живота ни, тогава, разбира се, се превръща в някакъв механичен кръговрат, въртележка: изповед, причастие, живот, от един календарен цикъл към друг, от пост към пост.
Какво имам предвид с “не на мястото си”? Светът е йерархично подреден от Твореца, тоест всяко нещо, трябва да заеме своето място – то е красиво, тогава има полза от него, светът е пълен със смисъл, и се радва, че изпълнява Божията цел. Всички се радват – радва се слънцето, грее и топли, радва се пеперудата, радва се и този пух на тополата, който лети в тази минута и влиза в очите ни. Защото те изпълняват Божията воля, напълно реализирайки се. Това е пух и летенето е пълен смисъл на живота му – истинско приключение, пълно с радост.
Това не може да се каже, за съжаление, за нас, както и за много хора, които често униват, изпадат в депресия и се чувстват “не на своето място”. Какво е пропаднал свят? Това е свят, в който нещата не са на местата си – грубо казано един свят, където непрекъснато се опитват да забиват пирони с чашата. Когато нещата дойдат на своето място светът става красив, настъпва ред, в него може радостно и вълнуващо да се живее.
И разбира се, най-важното нещо, което не е на мястото си в пропадналия свят – това е самият човек. В него много може да не е на място: мозъка, душата, желанието, волята, и така нататък. И целият път на християнина, целият християнски аскетизъм е посветен на идеята човек някак си да се поправи.
Връзката на човека с Бога, с Църквата и с другите хора – това е най-важното нещо в християнството. Когато тези отношения не са на мястото си, когато те заемат някаква неестествена позиция, тогава целият живот на човека се превръща в някакъв лош кръговрат. И така се появяват различни деформации – лява и дясна. Светите отци казват, че трябва да вървим по царския път, по средата. Всякакви ексцесии до нищо хубаво няма да доведат.
– И какви са тези деформации, с какво те се характеризират, какво човек не прави както трябва?
– Първо, това е (да го кажем в контекста на нашата тема) изкривяване, когато Църквата се използва като помощно средство в живота на човека, когато човек възприема Църквата като обществена организация, социален клуб, място за изразяване на желанията, националните традиции и така нататък. Примерите изобилстват. Например, под мотото “Аз съм православен, защото съм руснак.”
Или спомням си веднъж в храма дойде една млада двойка, която буквално цели месеци обикаля по светите места. Но не защото тези млади хора обичат светиите, а тъй като те се молят за дете. Желанието им, разбира се, е добро, но в това отношение за тях Църквата е просто само средство. Те носят икони, молят се при мощите, посещават манастири и старци, и така нататък. Но е ясно, че веднага след като необходимостта изчезне – те имат бебе или са разочаровани в стремежа си – може да изсъхне и желанието им да ходят в храмове и свети места …
Такива хора считат църковността само като някаква случайна част от живота си, Църквата е адаптирана да отговаря на ежедневните им нужди. Ето аз живея, смятам се за православен, защото съм руснак, кръстен съм, моите баба и дядо така са живели, това е Светата Рус. Затова и аз пека козунаци за Великден, на Богоявление се потапям във вира, по телевизията гледам патриотичния православен канал, нося кръст, и веднъж в годината идвам на изповед. Аз кръщавам детето си, а до детето трябва непременно да има триизмерна икона или лъжичка, наскоро показаха православна дрънкалка – сребърна, с изображение на кръст. Православието и християнството стават просто част от живота ми.
Колко често църковността ни зависи от нашето естествено човешко състояние! Дори и най-любимата играчка понякога ни отегчава. В крайна сметка, човек може да си развали настроението, той може да се разболее, да го боли стомаха или зъб. И когато човек има болка, то не му е до любимите играчки.
Поради тази причина, докато за човек, за когото Църквата е просто част от бита му, всичко е добре, той се интересува от Православието. Но когато се промени нещо в живота към лошо – надделяват притесненията, тъгата, мъката, болестта, неприятностите в работата, скандалите с жената … И модела на света, който сам си е измислил човекът, в който си е въобразил, че е щастлив, пропада, не работи. И тогава човек гледа на християнския живот и мисли: “Какви глупости, какво правя, едно и също нещо, едно и също нещо, а резултати няма, тук и отново всичко е лошо, и не молитви или пост, или причастие ще помогне… ” На съдбоносния въпрос: ” Какво мога да направя тогава ” – идва отговор: ” Нищо “. И Църквата отново става ненужна.
И на второ място, налице е и друго изкривяване, когато човек обръща твърде голямо внимание на религията, обикновено външно, без да осъзнава, че църквата може да бъде основа на живота, но не и заместител на живот. Това е особено характерно за хората, които са отскоро в Църквата.
Хвърлил телевизора и поставил Иконостас, бил е хипи – свалил фланелката и мънистата, и така нататък. При мен също така беше. Когато бях покръстен, не един кашон с книги изхвърлих под плача и виковете на жена си, която ми напомняше как за тези книги похарчих парите на семейството (и след години, исках да ги намеря обратно, да върна книгите, много от които бяха полезни …).
Такива са хората, които преувеличават вниманието си към Църквата и я отделят от живота като изхвърлят всичко останало. Тези хора са пристрастени към външните атрибути. Както сполучливо отбелязват някои от църковните писатели – за тях в църквата светините са безразборни – и престола и свещта, и Евангелието, и това, което казва леля Клава чистачката.
Такъв човек се стреми да замени целия си живот – семейство, приятели, работа, с ходене до храма и четенето на светите отци. И в един момент изведнъж се вижда – църква е запълнила целият ми живот, аз прекарвам дни и нощи в църквата, но нещо липсва. Угризения в душата…
Това всъщност е много добре, когато душата започва да боли, това означава, че тя оживява, събужда се. Затова и считаме, че когато ни е некомфортно, то задължително е и лошо. Напротив, неудобството пробужда. Ние знаем, например, че един от най-неудобните моменти от живота ни е, когато някой започне да ни буди: “Ставай, закъсняваш!” Този човек, който ви събужда, дори ако това е любимата жена и майка, ви се иска в този момент да го пребиете, а той прави едно добро дело – събужда ви за живот.
Понякога ми се иска да си представя, че това е Лазар, когато Господ го събужда от смъртта му. Не мисля, че това е било просто приятно. Връщане от смърт към живот – това е удар, стрес.
И това е, което си мисля: когато душата на въцърковения човек започне да боли, когато нещо и липсва, а колелото на въцърковяването се върти, все пак това не означава, че църквата вече не е необходима, тъй като каноните, ритуалите и тайнствата са загубили значение Това не означава, че ние трябва да се откажем от Църквата, това само означава, че току-що започва нов етап от живота.
Порасналото дете поглежда: моята детска стая, която изглеждаше като целия свят изведнъж стана някак малка. И както всичко е тук, което знам и обичам – плюшеното мече, играчките – аз искам и нещо друго. Понякога, разбира се, че когато едно дете се превръща в тийнейджър, то може да се засрами от своите играчки – не дай Боже, някой от приятелите да дойдат и да видят, че все още имам на дивана старо плюшено мече. Така някои бивши неофити ставайки “старофити” се обръщат към бившите сериозни правила за изпълнение на молитвата, постът, редовното посещаване на службите …
Но има надежда, че след това, когато времето мине, когато тийнейджърът, който е бивше дете стане възрастен, той ще дойде отново да търси това плюшено мече. Израсналото дете ще разбере, че това мече му е било нужно да усети комфорт, сигурност, отражение на Христовото царство тук на земята. Царство, което е радост, смисъл, любов и мир. Всичко това, за което четем в приказките на Клайв Луис за Нарния. Надяваме се, че след като е възлязъл на ново равнище на живот, въцърковеният човек ще гледат на периода на своето новоначалие по нов начин и атрибутите му ще открият нов смисъл.
– В нормалния християнски живот, при духовен растеж, новото не отменя старото, а променя отношението към него?
– Добре е, че един нормален интелигентен човек, който, променяйки се от неофит към “старофит”, запазва любовта си към периода на неофитството си, и това, което е съпътствало това време, не отхвърля своята въцърковеност като нещо ненужно – ето това е нещо добро, полезно. Днес често можете да видите дебати по интернет или в Православната преса за прегаряне, разцърковяване. Понякога си мисля, че няма никакво “разцърковяване” – просто хората живеят, растат, изпитват трудностите и неволите на живота.
Всеки човек излиза от детството и става тийнейджър, а след това възрастен. И той е в състояние, дори и след като премине изкушения и изпитания, “прегаряне”, да разбере, че църковността все още му е необходима. Ако в детството ми прекръстването ме спасяваше от детския страх, защо да не дойде време, когато то отново ще ми помогне, ще ме защити от страха на възрастния? То се превърна в част от живота ми. Кръстът, който аз нося на гърдите си е част от тялото ми. Как да го хвърля? Това е като да се отсече пръст като ненужен. Още повече тайнствата на Църквата – изповед, причастие. Ако се появи механична нагласа – това не означава, че изповедта и причастието стават излишни. Това означава, че отношението ми към тях трябва да бъде преразгледано.
Дойде при мен една двойка, съпруг и съпруга искат да се венчаят, но не са женени официално. Съпругата е съгласна да подпише, но съпругът се страхува, това не е първият му брак: “Всичко е формално, защо да се подписвам, вече бях женен, изгорях”. Аз му казвам: “Прощавайте, но ако Вашият брак е бил несполучлив, то това не означава, че бракът е изобщо ненужен. Ако човек се отрови от некачествена храна, това не означава, че вече изобщо не трябва да се храни. Това означава, че трябва да се научи да готви по-добра и по-вкусна храна. Това е всичко.
По същия начин тук. Ако човек изведнъж спре да изпитва нещо вдъхновяващо и блажено, когато идва на изповед и причастие, това не означава, че то не е било необходимо. Никой не знае точно какво е преживявал там преди. Ако човек е имал достатъчно дълбоки, наистина християнски преживявания, разбира се, той не ще отхвърли изповедта и причастието, като ненужни, казвайки: “Прегорях в тези неща”.
Просто трябва да осъзнаем, че ние продължаваме да живеем, и трябва да намерим нов поглед към това, което имаме в ръцете си. Всичко, което е дадено в Църквата, и всичко, което се прави в нея – тези неща са важни и големи, а понякога и повече, отколкото нас, но ние можем и да не дораснем до тяхното разбиране.
Нещо повече – но в същото време не по-важното от нас. В Църквата най-важното нещо – това е Бог и човек, личността. Евангелието е важно, но е само книга. И ако пред Бога като родител стои избор кого да спаси: Свещеното Писание, една книга, или човека, детето му – разбира се, Бог ще избере човека. Той отиде на кръста заради човека.
Но, въпреки това до Евангелието, до неговото разбиране, е необходимо да се порасте, за да станем сами себе си. Така че, когато хората говорят за разцърковяване, прегаряне, трябва да разберат, че това са просто изкушения, обикновени, общочовешки проблеми, които започват да нарастват и да променят отношението към нещо, което преди това не са разбирали – трудности, мъки, промени.
– Защо започват тези проблеми, какви са причините за неспособността ни да преминем тези етапи на растежа?
– Мисля, че една от причините е нашата двойственост, някакъв вид шизофрения: тук сме църковни, а тук сме светски. Много неща от Църквата не са станали наши лични неща. Например, човек идва в храма на богослужение, но му е скучно, защото нищо не разбира. Пее се канон, например, или се чете Евангелие, а той просто стои. Знае, че така трябва и в никакъв случай не мисли да избяга, преодолява всичко, но нищо не разбира.
Мнозина казват: “Нека да служим на руски, да преведем службата и всички ще разбират всичко.” Но дори и тогава не всички и не всичко ще разберат! Първо, човек може да не е достатъчно образован, за да разбере нещата, за които се говори в църковните молитви. Там са написани сложни неща. Например, за да се разбере Великия Канон на Свети Андрей Критски, дори в руски превод, имаме нужда от много усилия – трябва да се прочете Светото Писание, да се знаят образите, които са описани там, и така нататък. И второ, често се случва, че църковните молитви – това е чужд опит, опитът на светиите, които са написали тези молитви, но все още те не са мой опит. Красиви думи, прекрасни, свети, но все още не са мои.
Идва човек на Църква, чува, например, думите от покайния канон: “Пак се връщам към греха като куче към своето повърнато” или ” Както свиня лежи в тинята, тъй и аз служа на греха “, плаче и казва: “Това е точно за мене”. Не защото той не може да каже за себе си, например, че преди, в детството, никога не е виждал свиня. Макар че като дете е чел приказката “Трите прасенца”. Но човекът се трогва от този образ до дълбините на душата си и казва: “това е за мен” именно тогава, когато той сам е преживял подобно нещо, познава механизма на греха, знае как грехът действа в него самия.
Когато човек наистина разбира какво е изповедта, когато той наистина се кае, това е опит да промени живота си. Когато сладката черупка на горчивия хап на греха започне да се разпръсква, когато цялата романтика на греха премине, като отлепването на боята от евтините китайски играчки, тогава грехът излиза наяве и човек не може да живее с него. Тъмнина в очите, човек не вижда светлина от греха, а да се отърве от него не може, защото грехът е станал умение, навик, пристрастяване.
И тогава човек осъзнава, какво е изповедта – всеки ден, отново и отново в борба с болестта си, упорито приемане на лекарството, без което не може да оцелее. И тогава изповедта се превръща в част от неговия живот. И за “прегаряне” в отношението му към изповедта не става и дума вече.
– Т.е., когато всеки път изброяваме едни и същи грехове в изповед, това не означава, че е нередно, тези малки неща са всъщност най-важното нещо?
– Разбира се. И дори ви е позволено да ги казвате на всяка изповед. Грехът е възпаление. А понякога има възпаления, които много трудно се лекуват. Ние четем книгите на светите отци, те ни представят как всичко това отминава и всички като един казват, че борбата с греха е много трудна. Мислехме си, че след като отидем един път на изповед и всичко ще спрем – да лъжем, да завиждаме, да обвиняваме, и т.н.
– Ако не е убил никого, може да живее в мир.
– Да, и всичко от само себе си внезапно ще премине. Човек мисли, че може бързо, с един замах да се отърве от греха. Но по-късно, когато се изповядва веднъж, втори, трети, четвърти път, а не помага и той решава: “Идвам пет пъти на изповед, а грехът се повтаря. При мен настъпи разцърковяване, аз изгарям … На мен изповедта не ми помага … “. Тук трябва да се настроим за дълга сериозна работа. Когато човек е настроен вътрешно в себе си, тогава Господ казва: “Аз съм с вас.” И работата започва.
Така е и с причастието. Ако човек е близо до Христос, за него в собствения му живот е важен Христос – Бог и човек, ако той разбира колко много Бог ни обича, Който е в нашия живот, колко Той е направил и продължава да прави за нас, тогава човек просто иска да бъде с Него и оценява всяка възможност да се причасти.
И тогава всички тези съмнения: “Ще ме допусне ли отецът до причастие?” или “Аз съм недостоен” – като че ли някога ще бъдем достойни за Бога – са просто празни приказки. Тези думи и мисли са от категориите на външните неща и отношения, а сегашните ни отношения са установени от Самия Христос: “Вземете, яжте; това е Моето тяло и Моята кръв, всичко е заради теб, ела”
След причаститето невинаги ни е приятно и благодатно, понякога ни е тъжно и трудно. От време на време ме питат: “Защо след причастие като изляза, 5 минути ми е добре, а после пак греша и пак ми е тежко?” Може би, не трябваше да се причастявам, недостоен съм, затова изгубих и благодатта? В отговор аз питам: “А каква именно благодат ти трябваше? Някакво усещане ли, какво ли?”
Причастието с Тялото и Кръвта Христови – това е единение с Христос, за да живеем с Него. Но животът е живот и често е красив, но никога не е лек. На мен ми е толкова трудно да изляза в света след причастие, защото вече не излизам сам, а с Христос. И ние излизаме с Него да работим, да служим.
Когато си сам, волен си като вятъра и за нищо не отговаряш. А след като човек приеме причастие, той е изпълнен, носи Христа. Можеш ли с чаша, пълна с вода, да се разходиш сред тълпата, без да я разлееш? Това е известният пример на будистката притча, но аз исках да направя християнско допълнение: носенето на чашата е не само изкусно духовно упражнение, защото ближния ти там умира от жажда и те очаква с тази чаша като негов спасител. Трябва да му донесеш Христос – ясно е, че това е трудно за нас …
И тогава настъпва още един етап, следващо стъпало, когато разбереш, че в действителност не ти носиш Христос в себе си след Причастие, като в картонена кутия, като колет, но Самият Христос, се оказва, е близо до теб и ти помага да действаш … не вместо теб, а заедно с теб.
– Може ли човек да бъде винаги активен, винаги да служи на света?
– Разбира се, че има умора, депресия, болест, скръб. А човек веднага си мисли: “Ох, Отче, аз се молех толкова много, всичко беше толкова добре, а сега не мога, отегчавам се, всичко ми е противно, заспивам. Това е моето прегаряне, разцърковяване. ” Не, това не е прегаряне, това е просто умора, тя ще мине.
Разбира се, трудно ни е да ставаме със звъненето на часовника всеки ден, да се измиваме, да поддържаме нашия определен ред и ритъм на живот. За поддържането на реда на живота има различни средства, едно от тях е молитвеното правило.
Невъзможно е да си представим, смъртен човек, който е постоянно в една и съща степен на духовно напрежение – да има всекидневно огромно правило, по осем часа на ден да чете псалми, канони, акатисти, и никога да не чувства умора …
Спомням си за прочутата книга с писма и дневници на Майка Тереза. Колко хора е спасила майка Тереза – тази знаменита подвижница, молитвеница, светица… Когато прочетох писмата й, видях там това, което срещах при Симеон Нови Богослов, Исаак Сирин, Симеон Атонски, Йосиф Исихаст, при множеството светии и подвижници, древни и съвременни: не просто седмици или месеци, а години за това, което се нарича “тъмната нощ на богооставеността”.
Тя непрестанно пише в писмата си до нейния духовен отец: “Загубих вярата си, много ми е трудно, не виждам Бога, не Го чувствам, живея насила, умирам, болезнено и тъжно ми е.” Независимо от това, тя продължава да си върши работата, продължава да изпълнява своите обети, да спасява болните и гонените по света, без да се отклони от Христа.
А при нас, особено при мен, само малко някъде да ме заболи и веднага: “Ох, сигурно е рак, нелечима болест, настъпва краят на света, сега ще умра!…” Това е като при Дж. Джером ” Трима души в една лодка”: героят открива в себе си всички болести, с изключение на родилните болки. Така е и тук: “Ох, изгаряме, разцърковяваме се!” Църквата е на 2000 г., и всичко това ” човешко , твърде човешко” в нея е било, и е, защото хората, по принцип, в някои отношения си приличат във всички времена, всички са смъртни, всички имат немощи.
Да, тази немощ и смърт победи Христос с Неговата смърт и възкресение – но ние трябва да научим и едното и другото, за да стане вечният живот и наш живот. И в този ред: първо смърт в различните и проявления, след нея възкресението, а не обратното.
Каквато е била Църквата, такава е и сега, а ние постоянно се изменяме, качваме се стъпало по стъпало, растем. И нашата представа за Църквата, нашият църковен опит и чувства също се променят и растат заедно с нас.
– Вероятно е важна ролята на свещеника, пастира в ръководството при “израстването” на християните?
– Да, важна е. Но това, което ме притеснява е … думата “ръководство”. Да стане свещеникът истински наставник, е много трудно. Да бъде ръководител – означава да бъде баща. Но и бащата може да бъде различен. Има бащи, чиято съпруга е току-що родила, а той стои под прозореца смешен с бутилка шампанско и крещи щастлив. Той вече се чувства баща и дори с приятелите си, с които седи и отговаря и съвети дава като баща, горд до невъзможност. Всъщност, какъв баща е той? Та той дори в ръцете си още дете не е държал. Но има бащи, които наистина са живели дълъг живот с децата си, те са пораснали, той ги е отгледал, възпитавал и сам много се е променял заедно с тях.
Някой си мисли, че след като е ръкоположен за свещеник и носи кръст, вече е духоносен старец. Трудно е да се устои на ролята на наставник … От друга страна, аз познавам свещеници, които са пострадали дори от паството си, защото не са искали да бъдат ръководители, опитваха се да научат своите енориаши на свобода и отговорност. Това не се харесва на всички – по-добре ни носи на ръце, казвай ни какво да правим.
Протопрезвитер Александър Шмеман, например, не обичаше да се увлича в разговори по време на изповед. Едно нещо е да се назоват греховете, да умее да ги извадим, да се опитаме да се избавим от тях, но да се водят всеки път, психотерапевтични разговори – това е съвсем друго. Както някой мъдро отбеляза, такива разговори се различават от изповедта по това, че започват с думите “ситуация”, или “проблем”.
Проблем с наставничеството, разбира се, има, но той не е глобален и във всичко. Ако на човек е наистина необходимо нещо, Господ винаги му го изпраща. Например идват двама души, единият получава това, което иска, а другият – не. Защо е така? Може би единият е попаднал на лош ръководител? Или единият е срещнал добър свещеник, а другият – лош?
Може и така да е. Но познавам хора, които срещаха прекрасни свещеници, те наистина попадаха в светостта, но нищо в живота им не се променяше. Светостта е като благодат, като елей. Вземете на улицата камък и го поливайте с елей, той няма да се промени.
Докато други обратното, попадаха на неопитни или недобросъвестни свещеници, но въпреки това, не оставяха от ръцете си Евангелието и не просто се опитваха да го цитират или запаметят, а да живеят с него. Това са хора с трезв поглед върху живота, с разбирането, че в окръжаващата ни благодат се излива и много грях, както казваше преп. Нил Синайски: “Затова и са паднали падналите, защото не са разбрали, как в едно сърце пребивават и дим и благодат”.
Но това, което ме радва най-много – дори и когато хората се откажат, отчаят и напуснат Църквата, това не е окончателна диагноза – животът продължава. Както е у Достоевски – един човек легнал на пътя и казал: “Аз не искам да отида в небесното царство.” Хиляда години полежал, станал и тръгнал, омръзнало му да лежи, нали животът вечен. Това че животът е вечен е много радостно, защото всичко, което наистина е жизнено и е от живота ще устои и ще живее, а всяка глупост ще изсъхне и отпадне, в това число и разочарованието от това ненужно църковно ръководство.
– Но нали всички сме призвани за святост? Или, все пак, елеят няма да проникне в камъка?
– Светостта – това не е заповед или някаква максима, която Бог изисква от нас, искам – не искам ще бъда светец. Това не е като в училищен урок по физическо възпитание: макар да си най-слабия и очилат, трябва да прескочиш козата, защото всички трябва да я прескочат. Разбира се, че не.
Светостта – това са Божиите гени, които са заложени в нас. В някои от нас те са по-развити, в други все още не са много добри, но те съществуват. Това означава, че ние сме родени, а те са у нас, ние ги имаме, те действат. Затова за човека е естествено да се отзовава на гласа на Христа, за него е естествено да бъде с Него, това е нормално състояние. Друго нещо е, че понякога по пътя към Христос нещо се усложнява, и някои неща в Църквата може да отклонят от търсенето на святост. Но светостта се дава на всички нас, това е естествено човешко състояние.
Това състояние е силно нарушено – нещо, което не можем да схванем и да разберем, се е случило по време на грехопадението.
Грехопадението е нееднозначно явление. Човек се скарва с баща си, затръшва вратата и настъпва разрив. Но в това има и добро – малкото дете става тийнейджър, той започва пътя си, а след него тръгва Бог, за да стане също човек и да бъде с него.
Разбира се, грехопадението толкова много е обезобразило естественото състояние на човека, толкова обезобразени са гените на светостта в него, че за човека е много трудно не само отново да ги достигне, но просто да разбере, че трябва да стане самия себе си, да стане човек. Но за връзката между човек и Бог, нищо не е невъзможно.
– А ако човек изпадне в такова състояние на безразличие, в състояние на “тъмната нощ на Богооставеност”, той все пак трябва и през тази нощ да продължава да се опитва да живее, да търси Бога?
– Думата “трябва” не е уместна тук. Да принудиш човека е невъзможно, но може по някакъв начин да му обясниш, че ако иска да оцелее, той трябва да предприеме определени действия. Не защото някой го принуждава, а тъй като това е същността на нещата. За щастие, в човек са заложени органи за разбиране. За да бъде спасен човекът, ние трябва да вярваме, че в него е това, за което Бог е дал живота Си. И човекът е в състояние да те разбере, в състояние е да приеме по-доброто, рано или по-късно той ще те чуе.
Познавам прекрасни хора, които в продължение на години са в клинична депресия. Лекарите им препоръчват едно, свещеникът – друго, нищо не помага, а човекът се мъчи, без значение какво са опитвали, по някакъв начин се държи. Какво го задържа на повърхността? Това са гените на Бога, които вече отбелязахме.
И същото нещо е в живота на църквата. Човек понякога мисли, че просто като се отдаде на някакъв ритъм това е спасително. Но дори и тогава, някъде вътре, в дълбините на душата трябва да се разбира, че това се прави заради живата среща с Христос. Да отида или да не отида да се причастя? Готвил се или не, иска ми се или не, защо да се принуждавам? Но дълбоко в себе си чувстваш – ако малко не се принуждавам, по-късно ще има пълно разложение.
Може би въобще не трябва да се проявява принуда – например, посадил си домати в градинката и нека си растат, защо да ги плевиш, поливаш и т.н.? В резултат ще порасне невиждан миниатюрен баобаб, а домати няма да видим. Защото възпитанието е ограничение.
Друго нещо е “лекарю, изцери се сам” – ако ти се стремиш да възпитаваш някого, то трябва да започнеш със себе си. Добрите педагози и добрите родители винаги започват със себе си. Децата много добре усещат лъжите. Какъвто си самият ти, такива ще бъдат и децата ти.
Като цяло, човешкият живот – е тайна. Много неща в този живот разбираме и след това се опитваме да въвеждаме различни закони, теории, формули – как да се избегне механичното отношение към църковния живот, как да се избегне това. Но в определения момент всичко изчезва от главата ни.
Доказателствата за Възкресението Христово са около нас. Те са добре познати на хората, които са преживяли болест или страдание, които са погледнали на живота от другата, адската страна. Те разбират, че преди нищо не са забелязвали – рутина, колелото се върти, прегаряне, а сега виждат: животът е прекрасен, пълен с чудеса, светлина и живот.
Всъщност със светиите така се е случвало – колко страдание и несправедливост са понесли, докато разберат, че животът – това е чудо. С чудото не се свиква и при него няма прегаряне.
