ПРОБЛЕМ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПАСТИРСКОТО ОБГРИЖВАНЕ И ПСИХОТЕРАПИЯТА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА, 2ра част

1760 0

sky_3Автор: Йован Корнаракис

Превод: Маргарита Хаджипейкова
 

Психотерапията, като релаксираща дейност.

Според Е. Рингел и Ван Лун психотерапията е приложение на практика на специалната психология. Първо, връзката на специалната психология с психотерапията представлява отношение на теорията към практиката. Като практично приложение начело на специалната психология психотерапията има предвид преди всичко реализиране на нейната трета цел, тоест релаксацията. Целта на психотерапията според тези учени е да се осъзнае несъзнателното и така да се елиминира болестното душевно състояние. Според австрийския професор по пастирска медицина при Теологичния факултет към Университета във Виена Алберт Нидермейер психотерапията представлява опит за освобождаване на човека от душевни страдания с медицински средства. Така психотерапията като практично приложение на специалната психология помага в известна степен на медицината с цел да освободи човека от душевни страдания и да го върне в състояние на душевно здраве.

Най-значителен и най-задълбочен метод на психотерапията (било от практикуващ психиатър, с придобити психологически знания или от обикновен психолог – терапевт) е душевният анализ на болния, който обикновено под влияние на Фройдовите трудове се нарича психоанализа. Анализът като психотерапевтичен метод има за цел чрез повторно преживяване и подсещане за някакъв душевен конфликт и чрез установяване на основните причини за това да доведе до премахване на симптомите, тоест на последиците от конфликта. Когато изчезне душевният конфликт и неговите последици, човек отново намира своето душевно здраве и чрез него и свободата и става напълно отговорен за своите дела. Така душевно болният релаксира. Този анализ и като негова последица душевното здраве се изпълняват с различни средства и методи от специалист психотерапевт.

Систематичният и научен преглед на фазата, през която преминава Юнг, излага в произведенията си “Psychologie und Erziehund” и “Analitische Psychologie und Erziehund”. В последната  книга той пише за “анализ на несъзнателното”, като посочва, че този термин обхваща четири методи на изследване на непознатото, тоест непознататите причини и поводи, които са довели до нарушаване на психичното равновесие на болния.

Като първи метод за изследване на непознатото или несъзнателното Юнг посочва “метода на асоциацията”. С този метод се постига откриване на най-важните комплекси, които причиняват реакции и възникват в момент на предизвикване на асоциациите. Като втори метод той предлага “анализа на симптомите”. Обаче според Юнг този метод има само историческа стойност, като дори и Freud, нейният създател го е изоставил. Чрез хипноза той се старае да предизвика у  болния спомена, който е скрит в дълбините на патологичните симптоми. Въпреки че Юнг не одобрява този метод, той все пак го приема в случаи на срив на нервната система, психическа или соматична травма и невроза. Юнг посочва третия метод като “анализ на спомнянето”. Той отдава голяма важност на него, тъй като може да се приложи, от една страна, като терапевтично средство, а от друга, като средство за изследване. Той се състои от подробно спомняне или реконструкция на историческото развитие на неврозата. Болният доколкото е в състояние да си припомни, разказва на лекаря за всичките онези събития, които в известен смисъл имат връзка с неговото заболяване. Обаче опитният лекар не се задоволява с изслушване на тези случки. Той поставя съответни въпроси, за да отстрани празнините, които съществуват между различните събития, за да разбере нещо, което е от съществено значение, тогава когато болният се фокусира много върху подробностите. Терапевтичната стойност на тези методи се състои в това, че болният с реконструкция на историческия развой на своята невроза осъзнава главните причини и изходните точки, които са я предизвикали, а също и съответната помощ на лекаря, който да го насочи към терапия и душевно укрепване чрез нова преценка на фактите и събитията от неговия живот.

Четвъртият метод е “анализ на подсъзнанието”. Той не е като предишния. Има съществена разлика между тези два подхода. Докато анализът на спомнянето се занимава основно със съзнанието в живота на болния, то “анализът на подсъзнанието” започва тогава, когато е изразходвано съзнанието и е необходимо да се направи изследване на болния.

Често се случва, предходните три метода да не дадат очакваните резултати, отнасящи се до осветляване на душевното състояние на болния. Така че неговото душевно нарушаване остава необяснено. Именно тогава се налага анализът на неговото подсъзнание, за да се стигне до правилно обяснение. Обаче с анализа на подсъзнанието пише Юнг навлизаме в нова сфера, тъй като сме задължени да се занимаем с този психичен факт, който се нарича сън. Според Юнг сънищата не са само репродукция на спомените, нито са абстрактни преживявания, а са истински изрази на творческата дейност на подсъзнанието. Практиката показва, че смисълът и съдържанието на сънищата се намират в тясна връзка със съзнанието. Така анализът и обяснявянето на сънищата на болния ръководят изследването на подсъзнанието. Юнг подчертава, че терапевтичният път на анализа на сънищата представляват една съществена педагогическа дейност, чиито резултати имат решаващо значение при лечението на болестта. Обаче сънищата не изпълват единствено съдържанието на подсъзнанието. Юнг винаги изтъква, че съществуват и други форми на подсъзнание, които се наричат “фантазии”. Те представляват сънища в будно състояние или визия за сън, или вдъхновение. Тези прояви на подсъзнанието може да бъдат изследвани и анализирани, както и сънищата. Съществуват два основни метода на изследване, които могат да се използват в зависимост от характера на всеки отделен случай. Първият е така нареченият индуктивен или аналитичен метод. Неговата основна цел е да открие инстинктивния  импулс, който стои в основата на съня. Вторият метод е на конструкцията. Той има за цел от различните елементи на съня да изгради и по-добре да оформи съзнателното състояние на човека спрямо различните ситуации и проблеми в живота му. Използването на един или друг метод винаги зависи от преценката и опита на този, който анализира, който, познавайки характера и специфичното състояние на болния, ще трябва да използва понякога един метод или друг такъв.

Юнговият метод на “анализ на подсъзнанието” е с позитивна насоченост във всяко едно отношение, което липсва в психоанализа на Фройд. Следователно Юнг не се задоволява само с констатиране причините на някои душевни болести както Фройд, а продължава по-нататък в посока към терапията и възстановяване душевнато здраве на болния. Така спрямо лечението Юнговият психотерапевтичен метод е по-успешен и с право може да се нарече релаксиращ от изключително значение.

Освен тези психотерапевтични методи, тоест на анализа на подсъзнанието, психотерапевтичното третиране обхваща, както е известно и други методи и използва и други средства за постигане на определени цели. Всички методи и средства могат да се разделят на две големи групи: материални средства, тоест всякакво лекарско терапевтично третиране с медикаменти и духовни средства като например анализът на подсъзнанието, различни форми на духовно укрепване и духовно възвисяване на болния и др. Изобщо терапевтичното лечение не се ограничава  само при с използването  на духовни методи, а ползва и други начини, които прилага и общата медицина при терапия на телесни заболявания. По-рано, разбира се, психотерапевтичното лечение се е свеждало само до използване на медикаменти, което като последствие е предизвиквало, както пише Юнг вредни смущения в дейността на жлезите и е причинило различни душевни заболявания. Обаче както подчертава този психиатър, напоследък е установено, че душевната болест се лекува само с нематериални средства. Тази научна констатация е придобила особено значение, тъй като благодарение на нея е разгадана душата. Тези, които се занимават с лечението на душевните болести, са отхвърлили мнението, че същите заболявания винаги представляват симптоми за нарушения на различни телесни органи, които могат да бъдат изследвани и отклонени по хирургичен път. Така вниманието на психотерапевта значително се пренасочва към психичните причини, които се припознават като друг човешки фактор. Това станало точно тогава, когато станало видно, че болшинството душевно болни телесно били здрави без признаци на никакви соматични повреди на органите. “Откритието” на душевния фактор в медицината и уверението, че в повечето случаи душевните смущения са в резултат на психични причини, довело до класифицирането на болестите в две групи: органически и функционални. Органическата болест е всяка телесна повреда, която е установена и осезаема, а функционалната е тази, която изобщо не може да се установи анатомически. Тази разлика между органическите и функционалните болести особено важи в рамките на психотерапията, тъй като тя се занимава с лечението на органическите, но и на функционалните заболявания.

Обаче кои болести днес наричаме органически и кои функционални? Кои са техните причинители и какви са начините на лечението им)? За да отговорим изчерпателно на тези въпроси, би било необходимо да посочим медицината като наука. Поради това трябва да се върнем на темата и да отговорим на поставените въпроси само от гледна точка на психотерапията. Обаче, ако медицината и сега не е в състояние да открие причините на определени органически болести и не успее да излекува напълно неговите симптоми, едва ли тогава психотерапията ще е в състояние да проникне в същността на много душевни болести. Според Нидермейер понятието епилепсия е необяснимо. Днес за термина психопатия няма единно определение, но и понятието невроза е трудно за обяснение. Затова от психотерапията не трябва винаги да очакваме точна дефиниция на причините и основните източници на душевните болести. Все пак Нидермейер в предишното споменато известно произведение “Pastoralmedizin” и в петия том на “Психопатология и психотерапия” излага накратко най-ранните функции на душевните болести като практически най-важните са:

А) Циклична лудост. Термин за маниакално-депресивна психоза, характеризираща се със симптом на циклично изменени две фази: маниакална и депресивна. Съществуват форми на тази болест, в които ясно преобладава едната или другата фаза.

Б) Шизофрения. Заболяването се характеризира с нарушения в психиката например притъпяване на сетивата, незаинтересованост  към околния свят, липса на желание, лъжовни идеи, мания и други. Според Добелстайн малко знаем за причините на тази болест.

В) Параноя. Характерно за болестта е, че в мисленето на болния преобладава идеята за преследване. Той свързва всичко със себе си и така поставя под съмнение всичко, което е във връзка с други хора. Истинската параноя се проявява с изпълняване на определени и систематизирани идеи.

Г) Патологично състояние. Става въпрос за нарушения на интелекта, като вродено или придобито състояние. Най-известните са тъпоумие, идиотизъм, частичен идиотизъм и други.

Д) Акутно душевно нарушение. Явява се вследствие на акутни заразни болести и токсинация. Характеризира се с маниакалност, недостатъчна ориентация, халюцинации, загуба на съзнание и други.

Е) Токсична психоза. Токсинацията може да предизвика психични нарушения в лека и тежка форма. Тази психоза се дели предимно на акутни, които са лечими и хронични токсинации, които за съжаление са нелечими.

ІІ. Под понятието невропатия се разбират само функционални болести на нервната система, които не могат да се проявят анатомично.

Неврастения. Означава състояние на висока дразнимост и бърза изморяемост на нервната система. В телесно отношение се проявява чрез голямо изразходване на мускулната тъкан. В душевен и духовен план се проявява чрез загуба на желание и решителност. Неврастенията обхваща и хипохондрията, която представлява болестна склонност към агонийски самоанализ и прекален страх от влошаване на здравето.

Невроза. Става въпрос за органическа невроза, касаеща  функционални смущения в определени органи. Това са: сърдечна невроза, нервен стомах, полова възбуда, придобита травматична невроза вследствие на нещастен случай.

Б) Понятието компулсивна невроза съдържа определен брой психопатологични феномени, които са последица от обременения душевен свят на болния с различни идеи, нагони и страхове, на които той се противопоставя. Според Менг компулсивната невроза  е състояние на агония, тоест болест, при което пациентът чувства известен натиск, принуда при говорене или работа. Болният  осъзнава за това свое безцелно, неразумно, невъзможно и болестно поведение, което всъщност е принудителна последица вследствие на неговата същност. В психиатрията и психотерапията различаваме четири форми на компулсивна невроза, а именно:

1)     Компулсивни идеи.

2)     Компулсивни импулси.

3)     Компулсивни действия.

4)     Компулсивно въздържане.

Ж) Истерията според Нидермейер е една от многото форми на невропатията и представлява нерешим проблем. Нейното име произлиза от гръцката дума “хистера”. От най-стари времена се смятало, че от тази болест страдат предимно жените, зависими от половите функции. Има две становища за характера на болестта истерия. Според първото тя е тежко заболяване. Според второто тя е обикновен етичен проблем, тъй като до формирането на истеричния характер, никога не се стига без съдействието на личното провинение. Рингел и Ван Лун считат, че истеричната криза задоволява потиснатите и неизпълнени желания или стремежи.

3) Епилепсия. Проявява се с неочаквана загуба на сетива, с гърчове, пяна на устата и други. Същността на болестта остава неизяснена.

ІІІ. За понятието психопатия днес не съществува единно мнение. Нидермейер под този термин разбира преди всичко нарушения в по-малка или в по-голяма степен с изразени отклонения в областта на характера, душевния живот и способността за реагиране. Затова психопатията е граница между душевно-духовното здраве и болестта, от която окончателно се образуват различни форми на психоза и невроза. Това е контингентът на социално губещите, каквито са престъпниците, разбойниците, проститутките и други. Нидермейер подчертава, че в този смисъл психопатията не представлява болест, а предпоставка за различни душевни болести. Нидермейер нарича психопатите хора с болен мозък, асоциални, егоцентристи, невротици, слабо развити, мечтатели, утописти, демагози, радикални екстремисти, фанатици, нещастници, човекомразци, фантазьори и други. Психопатията е ясно изразена в областта на половия живот. Тук се проявява под формата на ненормално влечение на нагона, тоест нарушение на половия нагон.

Психопатологията се занимава с всички посочени душевни болести. Тя според Нидермейер не обхваща само основните  душевни болести като психоза, а и всички невропатии, неврози, предизвикващи голямо внимание, както и психопатията.

Следователно психотерапията се занимава с лечението на тези душевни болести. Тя се стреми да отклони причините и симптомите за тях, за да се възстанови душевният мир и спокойствие, като се има предвид, че душевната болест е душевно разстройство. Поради това психотерапията има отпускащо действие от изключително голямо значение. Към него се стремят много заболели, които са изгубили своето душевно равновесие и душевна чистота. Според много психиатри заболелите се озовали в ада на психопатологичното състояние.

 ІІ. Православното християнско пастирско обгрижване.

І. Основни тежнения на пастирското обгрижване.

Изключителната и основна грижа на Господа по време на Неговото подвизаване на земята, както знаем, било “понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.” (Лук. 19:10). Така Господ описва грешните люде като изгубено стадо, а самият Господ се назовава пастир “Аз съм добрият пастир: …” (Иоан. 10:11), докато св. ап. Петър Го нарича архипастир (1 Петр. 5:4).

Думите на Господа “понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото.” (Лук. 19:10) не определят само мисията и Неговото дело, а естествено и делото на Неговите привърженици, апостолите и на последователите на делото Му, свещениците и епископите. Наистина, предавайки апостолската длъжност на св. ап. Петър, Господ казва: “Тогава паси моите агнета”, “пази стадото ми” и отново “паси моето стадо”. Апостолът неверник Павел, като беседвал пред ефеските старейшини в Милет, ги посъветвал: “Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв.” (Деян. 20:28). На края св. ап. Петър казва: “пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие,” (1 Петр. 5:2).

Ясно личи, че основното дело на Църквата е грижата за вярващите, грешниците и праведниците. Добрият пастир (игумен или епископ) с добро пастирстване отново ще върне стадото “…през вратата в овчата кошара,…” (Иоан. 10:1–8). Ще се грижи и ще се стреми да се върне в обора, откъдето е избягал. Значи спасението се описва като завръщане в “кошарата на стадото”. Така приемането на християнството от неверниците се определя в Светото писание като акт на завръщане. В “Деянията на светите Апостоли” се разказва за посланията от Антиохия и Йерусалим, че са “изпратени от Църквата, преминавайки през Финикия и Самария, като са оповестили за обръщането на езичниците”. По време на този Апостолски събор, където решили да изпратят Якоб брат Господен, който казал: “Затова аз съм на мнение да се не правят мъчнотии на ония от езичниците, които се обръщат към Бога,” (Деян. 15:19). Това показва, че делото на спасението преминава през два основни стадии. Най-напред се постига обръщане, което е първият стадий. След това следва пастирстването, което окончателно води към спасението и е вторият етап по пътя на избавлението (спасението). Все пак е ясно, че двата стадии изпълняват делото на пастирските грижи, тъй като и обръщането трябва да бъде резултат от силната воля и заинтересованост на пастира да търси и изнамира изгубеното, защото наред с избавлението (спасението), търсенето също е основна задача и мисия на Иисус Христос.

Казаното дотук посочва основните тежнения на пастирското обгрижване или възпитаването на вярващите. Те са:

А) Чрез словата на пастира и пастирстването пастирското обгрижване има за цел да води и насочва вярващите. Тези, които вярват, естествено притежават съществени предпоставки да достигнат  до спасението, каквато е свободната им воля и от Господа истинското   окончателно спасение. Личното приближаване към отпускането (думата отпускане може да остане в контекста на психотерапията, но правилното значение на думата в контекста на Православието е спасение, избавление) е дело, което може да се осъществи само с помощта на пастирската грижа на Църквата. Църквата и нейната йерархия, тоест пастирите чрез светите Тайни, поуки и ръководене не правят нищо друго, а се стараят и възпитават вярващите.

Б) Пастирското обгрижване се стреми към духовно усъвършенстване и освещаване на вярващите. Пастирското дело има специално желание и се стреми към определена цел. Преобръщането на онзи “по лика” в него и “по подобие” представлява духовно движение съгласно условията и възможностите на всеки поотделно към съвършенство. Вярващият е длъжен да се въздига към съвършенство и по възможност да достигне до по-висок неин връх. На този свой път той все пак силно чувства нуждата от ръководител, който със сигурност ще го доведе до неговата крайна цел. Именно този ръководител е пастирът, който с пастирско обгрижване ще направи човека по-свят и по-съвършен, за да може да се приближи до Бога.

В) Последната основна цел на пастирското обгрижване е спасяването и избавлението на вярващите, но не само тяхното духовно или морално усъвършенстване, а и наследяването на Царството небесно. Това говори за свръхестествения характер на неговото дело. То не е обикновено дело, а едно свръхестествено служение, което всъщност има метафизична цел, а именно спасяване и отпускане на човека. В този смисъл пастирското обгрижване полага усилия за повторно въздигане на човека преди падението. То се грижи да осъществи Божията воля, която желае “всички човеци да се спасят и да опознаят истината”. Така пастирското обгрижване представлява опит за връщане на човека към неговото предишно състояние преди падението. То има за цел да осъществи Божията воля, Която “желае всички човеци да се спасят и да стигнат до опознаване на истината”. В Книгата на пророк Иезекииля Бог се обявява за Пастир: “Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог” (Иез. 34:15). И говори Господ: “Изгубената ще намеря и прокудената ще възвърна, ранена ще превържа и болна ще укрепя, а затлъстяла и буйна ще изтребя; ще ги паса с правда” (Иез. 34:16).

Пастирското обгрижване като спасително дело.

По-рано споменахме, че крайната цел на пастирското обгрижване е спасяването и избавлението на вярващите. Но как то се осъществява? Преди всичко чрез нашите органи, които са църковно упълномощени, както свещеникът е в парохията и епископът – в епископията. Те са отговорни и компетентни за извършване на пастирската работа. Правото и задължението на изпълнението на тази част се изчерпва от “апостолското наследство”, както е посочено преди това. Свещениците и епископите са според каноните пастири на “стадото” на Църквата. Те са наместници на апостолите и застъпници на Бога, Негови “помощници” в работата при спасяването на човеците чрез грижата за вярващите. Идеята, че вярващите са стадо, а свещениците – техните пастири, се среща в Стария завет. В Книга на пророк Иеремия четем “защото пастирите оглупяха и не търсиха Господа, а затова те и постъпваха безразсъдно, и цялото им стадо се разпръсна.” (Иер. 10:21), а на друго място: “Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове,” (Иез. 34:8) и други.

Думите, които използват църковните пастири в техните служения, са:

А) Занимаване и комуникация с вярващите. По този начин те се запознават с проблемите на вярващите. Не е по силите на пастира да напътства вярващите от разстояние. Тоест, като разговаря с тях, той успява да надникне в техния обществен, семеен и личен живот и да се запознае най-обстойно с проблемите, с които те поотделно се сблъскват. Така при изпълняване на пастирските задължения пастирът винаги е готов да предложи най-добрите съвети и да им посочи най-подходящото. Освен това чрез споменатата комуникация пастирът успява да развие с тези, с които пастирствува, духовни връзки, с което подобрява пастирската дейност, като й дава здрави основи и по-благоприятни предпоставки. Несъмнено е, както се споменава и на друго място в статията, че думите на св. ап. Павел “Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?” (2 Кор. 11:29) разпределят и подчертават много важната пастирска добродетел, от която в голяма степен зависи успеха на пастирското дело.

Б) Тайната на изповедта. Така пастирът навлиза в обсега на човешката душа. Този, който искрено се изповядва, открива пред пастира трудностите, пред които се изправя. Това води до неспазване на Божиите закони или просто разтоварване, което не е по Божиите заповеди. Пастирът трябва не само да опрощава греховете, които се изповядват, но и да успее да ги свърже с човека, за когото се грижи. Тайната на изповедта според пастира е най-важното обстоятелство и средство, с което се  дава възможност той позитивно да осъществи пастирското дело и да въздейства спасително. Чрез тайното изливане на Божествената благодат и с изповядването на греховете вярващият се освобождава от душевното бреме на греховете, става му по-леко и със свежи сили, по-радостен и по-сигурен той продължава пътя си към небето.

В) Според казаното дотук с предаването и приключването на останалите тайни пастирът има възможност за извършване на важна работа. Това му помага в пастирската дейност, като се има предвид, че “Тайните са многообразни за откриване на спасителната сила на Господа и на средствата за Неговото присъствие и влияние”. Затова основното на тази дейност е спасителното дело. Вярващите чрез влиянието на Тайната чувстват голямата близост до Църквата, докато тя ги благославя и освещава, участвайки и молейки се през най-важния период от живота им. Специално чрез Тайната на Божествената Евхаристия вярващият непосредствено чувства спасителната Божия Благодат, съединявайки се със Самия Христос Спасител. Предаването на тази Тайна пастирът прави с управителя на Божиите Тайни за спасението и избавлението на вярващите, както и чрез дейността и сътрудничеството в работата за неговото спасение. Така пастирът чрез Тайната на Божествената Евхаристия, като дарува вярващите с неземна истинска радост и щастие, но и вечна и безкрайна, става неоценим извор на спасение, въздейства истински избавително (спасително) повече в метафизичен смисъл.

Следователно пастирското дело или пастирското обгрижване всъщност представлява спасителна дейност в реалния и метафизичния смисъл на думата.

(следва)