ПРОБЛЕМ ВЪВ ВЗАИМООТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ПАСТИРСКОТО ОБГРИЖВАНЕ И ПСИХОТЕРАПИЯТА ОТ ПРАВОСЛАВНА ГЛЕДНА ТОЧКА, 4та част

1291 0

sky_1Автор: Йован Корнаракис

Превод: Маргарита Хаджипейкова
 

ІІ. Гледна точка на православната теология относно проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

Взаимоотношения между пастирското обгрижване и психотерапията спрямо източниците на Божественото откровение.

Изхождайки от изложеното в предходния раздел, стигаме до последната част от въпроса, тоест становището, което подкрепя православната теология относно проблема на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията.

Характерът на проблема изисква онтологичен и деонтологичен достъп. Под понятието онтологичен се разбира определено историческо изследване на източниците на Божественото откровение, тоест Светото Писание и Светото Предание, за да можем в началото да потвърдим дали този проблем днес е най-отразяван, дали има история и каква е тя? И дали в миналото е съществувал такъв проблем? Под деонтологичен достъп се подразбира внушението от миналото преди всичко от догмите и характера на пастирското обгрижване с цел решаване на проблема и точното определяне на взаимоотношенията между пастирското обгрижване и психотерапията, тоест между пастира и психотерапевта.

В Стария Завет както е известно най-напред се потвърждава намесата на свещеника в работата на лекаря. В 13 глава от Трета книга Моисеева свещеникът се задължава да потвърди съществуването на проказа у болния: “Ако някому излезе рана от проказа, неко го доведат при свещеника;” (Лев. 13:9). В 14 глава от същата книга се говори за изчистване на болния и неговото участие в обществения и религиозен живот. “И рече Господ на Моисея, думайки: ето законът за прокажения, когато тоя трябва да бъде очистен: да го доведат при свещеника; …свещеникът да излезе вън от стана, и ако свещеникът види, че прокаженият се е изцерил от болестта проказа, ” (Лев. 14:2-3), “…и да очисти той човека, и тоя ще бъде чист.” (Лев. 14:20). При такива специални обстоятелства, при които устоявала израилската общност, пред заплахата от разпространението на проказата се наложила необходимостта свещеникът да поеме отговорността да установи болестта и да я лекува. Понеже той е в хармония с духа на израилската теократична държава, е естествено, че се явява и легалният вожд и пастир на израилската община във верски и социален смисъл.

Интересното е, че в Стария Завет се потвърждава, че израилският верски закон, тоест Моисевият закон, съдържа онези пастирски наредби, които касаят психотерапията в днешно време. Този закон определя вината и последиците от делата на грешниците,  свързани със сексуалния живот на човека. Освен прелюбодеянието и блудството, които всъщност са основните етични нарушения, несвързани с психопатологията, законът осъжда още две морални престъпления. Те освен етично имат и психопатологично значение, тъй като представляват извратен полов нагон. Става въпрос за хомосексуализма и зоофилията или скотоложството. В Книгата Съдии Израилеви се споменава за два случая на хомосексуализъм. В Трета книга Моисеева се казва: “Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.” (Лев. 18:22) и в “И с никакъв добитък не лягай, за да излееш (семе) и да се оскверниш от него; и жена не бива да се подлага под добитък, за да се съвъкупи с него: това е гнусота.” (Лев. 18:23). Така в Стария Завет пастирското обгрижване подобно на психопатологията строго забранява хомосексуализма и зоофилията. Веднага може да се направи уговорката, че тук говорим за пастирски “канон” или “забрана”. Никъде не се споменава за наредба или за предписания, които да дефинират метод или определен начин на психотерапевтично лечение за спасяването от такива извратености.

Поради това не можем да кажем, че става въпрос за изпълнение на психотерапевтичен дълг от страна на свещеника или за сливането на психотерапията с пастирското обгрижване. Впрочем последното обхваща и територията на психотерапията, тъй като се засягат психопатологични симптоми (от ендогенен и ексогенен характер). Те нарушават Етичния кодекс, който ги забранява. Днес е общоизвестно, че в много случаи тези извратености представляват психопатологични симптоми.  С някои други смущения на половия инстинкт те съчетават онази група психопатологични феномени, които са известни като “сексуални отклонение”. Така в Стария Завет се потвърждава връзката на пастирското обгрижване с психопатологията чрез забраната на определени отклонения на половия инстинкт и налагане на наказания за тях.

Когато разглеждаме отношенията на пастирското обгрижване с психотерапията в Новия Завет, винаги насочваме вниманието си към чудотворното дело на Иисус Христос. Господ е Архипастир според св. ап. Петър. Като такъв Той извършва пастирската работа и дава пример, как се прави. Този, който следва Христовото пастирско дело, разбира, че лечението на телесно или душевно болните е действие с голямо значение. Известно ни е, че Той най-напред лекува слепи, хроми, сакати и др., като им дава телесно здраве. Несъмнено е, че телесното изцеляване има за цел да излекува душата от греха. Наистина това се случва, както потвърждават всички евангелисти – Господ лекува телесно болните. Така Неговото пастирско дело има връзка с лекарската практика. Обаче Христовото изцеляване на друга категория хора поставя въпроса, доколко е възможно да се твърди, че Той изпълнява психотерапевтичен дълг в този смисъл, в който днес се употребяват термините психотерапевтичен дълг и психотерапия. Освен телесно болни Господ изцелява и душевно болни. Евангелист Матея говори за изцеляване на душевно болните, като ги нарича “бесни”. Той казва: “…доведоха при Него мнозина, хванати от бяс,…” (Мат. 8:16). Как Господ постигнал изцеляването? Като изгонил духа или дявола, който го измъчвал. За това научаваме и от думите: “…и Той с една дума изгони духовете и излекува всички болни,” (Мат. 8:16). Често понятието “бесни” в този смисъл се заменя с термина “нечист дух”, тоест “дух”, “дявол” и “сомнамбул”. В Евангелието от Матея една жена Хананейка извикала, говорейки Му: “… Дъщеря ми зле се мъчи от бяс.” (Мат. 15:22). Изразът “обладан от дяволи” се отъждествява с “нечист дух” и “сомнамбулство”. Евангелист Лука говори за изцеляването на друг бесен: “прехваща го дух, и той изведнъж закрещява, и го сгърча тъй, че се запеня; и, мъчейки го, едвам го напуща;” (Лук. 9:39). Описанието на обладания от дявол съвпада с това на боледуващия сомнамбул. Това се потвърждава в Евангелието от Матея, където се споменава как бащата на болно от бяс момче казва: “Господи, помилуй сина ми; по новолуние го хваща бяс, и зле страда,…” (Мат. 17:15). Сомнамбулизмът се нарича още епилепсия. Тя представлява душевна и духовна болест и според Нидермейер е невропатия. Следователно проблемът е сериозен. Дали изцелените от Господа бесни са били психопати, които днес психопатологията определя като такива? Вероятно в полза на казаното е отъждествяването на демоните у момчето със сомнамбулизма. Като доказателство на противното е потвърждението, че Господ е  срещнал бесния с “нечисти духове”, които с Него (Господа) започнали разговор, какъвто е примерът за изцеляването на двама или един обладани от бяс от “Гергесинската страна” или “Гадаринската”. Решението на проблема не е просто, поради това че дори и днес, както е известно, е невъзможно да се проникне напълно в същността на душевните болести и специално в мозъчните центрове, които са претърпели увреждания. Преди лекарите материалисти са изтъквали факта, че не съществуват душевни болести (тъй като не съществува душа), освен мозъчни. Всеки, който се сблъсквал с душевна болест, бил длъжен да знае, че същността на заболяването е в резултат на увреждане на съответните мозъчни центрове. Вярващите лекари подчертавали, че става въпрос за душевни болести, тези на душата, тъй като тя без съмнение съществува. Днес те признават, че душата фигурира като една неопровержима реалност и докато духът присъства и е здрав, душата не боледува. Душевните заболявания причиняват вреди на мозъчните центрове, чрез които осезаемо и телесно се проявяват душевните и духовните изяви на човека. Ако днес бъде възможно да се дефинират с точност душевните болести, тогава бихме могли да отговорим правилно на въпроса, от кого всъщност зависи и констатацията, в каква степен Господ изпълнява  психотерапевтичния дълг, имайки предвид, че от страна на Евангелистите за „бесните” е дадена ясна дефиниция.

Все пак смятаме, че въз основа на фактите, предоставени от две посоки може да се отговори, че “бесните” при Евангелистите били душевно болни, както днес ги наричаме.

А) В случая с момчето “прехваща го дух, и той изведнъж закрещява, и го сгърча той, че се запеня; и, мъчейки го, едвам го напуща;” (Лук. 9:39), както потвърждава Матея, става въпрос за епилептик. Обаче заедно с това Господ е изцелил и други лунатици, които при Евангелистите се цитират под името “бесни”. За тях поради липса на място е било невъзможно да се изнесат подробности. Евангелието от Матея потвърждава също: “…и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери.” (Мат. 4:24). Честата употреба на думата “лунатик” посочва, че Господ е изцелявал и други епилептици.

Б) В останалите примери на обхванати от бесове и във връзка с поведението им в момент на криза припознаваме маниакални психопати. Манията и изобщо маниакалното поведение е характерна особеност за този тип хора и за много обладани от бесове според Евангелиeто. За такъв пример на обладан от зли духове пише Евангелист Марко “…на часа Го срещна един излязъл от гробищата човек, хванат от нечист дух; той имаше живелище в гробищата, и никой не можеше да го върже даже с вериги; защото много пъти бе оковаван с окови и вериги, но той разкъсваше веригите, счупваше оковите, и никой не беше в сила да го укроти; и всякога, нощя и дене, по хълмове и гробища викаше и се удряше с камъни;” (Марк. 5:2–5).

В) Евангелската характеристика за душевно болните като “бесни” и фактът, че Господ разговаря с духовете в тях, не е само доказателство на тяхното припознаване като душевно болни, а и нещо повече. Нидермейер посочва, че душевните болести се изследват най-добре чрез връзката с първопричината и източника на човешкото страдание – с падението на първосътворените. Факторите, които допринасят за генезиса на една душевна болест, Нидермейер разделя на три групи:

1)     Сомато-биологични.

2)     Социални.

3)     Етични и метафизически.

По-точно той казва, че “за постоянно присъстващата лична вина трябва да се има предвид и най-важният метафизически фактор, тоест греха на прародителите”. Действително този трети фактор, метафизическият е главният виновник за душевните болести. Следователно споменатото заболяване е в резултат от покъртителното състояние на моралното падение. То се проявява или като ендогенна, или наследствена, или като придобита болест. В основата на болестта е личната вина на заболелия или при направения и окончателен анализ тя по-скоро е вследствие на спад. Само че след провала на сатаната управлява човекът, който се старае напълно да го подчини. Във всекидневието човекът забелязва борбата на злия дух, който “…като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне;” (1 Петр. 5:8). Затова в теологичен и метафизически смисъл душата е в ръцете на греха и на неговата първопричина сатаната.

Така Господ, като се обръща към душевно болните, разговаря с духа в тях и му заповядва да излезе от прихванатите от него. Тази постъпка на Господ е от изключително значение, поради това че се старае да изтъкне метафизическите последици от падението. Той би могъл и без думи да излекува “обхванатите от бяс”. Обаче не го прави, защото желае хората да бъдат разумни, тъй като чрез падението е отхвърлено и отблъснато Царството Божие от душата на човека, така сатаната може да влезе в нея и да побеждава. Не случайно Той поучавал с Господнята молитва, с която вярващите от всички времена се обръщат към Бога с думите “…да дойде Твоето царство;…” (Лук. 11:2) и (за да се осъществи това) “…избави ни от лукавия.” (Лук. 11:4). Евангелистите също описват душевно болните като “обладани от бяс”, тъй като са обсебени от същия дух, с който говори и Господ. Те изтъкват метафизичните последици на падението и борбата на Господа против сатаната.

Думите на онези, които са молили Христос за помощ “прехваща го дух,…” (Лук. 9:39) показва, че Израилтяните от Неговото време са осъзнавали въздействията на злите духове и ненормалните душевни състояния, които се преписвали единствено като дело на дявола. Това може би било планирано от Бога за  разкриване на злите духове, за да се обяви борбата на Господа “лице в лице” и така дяволът да бъде победен. Ако не са вярвали в съществуването и делата на сатаната, работата на Господа би могла да бъде лишена от метафизически характеристики, както и не би се подчертал ясно Неговият триумф над духовната сила на мрака, която е отговорна за всяка човешка драма.

Очевидно е, че Господ е лекувал не само телесно болните, но и душевно болните в сегашния смисъл на този термин. Естествено, че основната цел на Своята дейност Той определил пред изцеляването на душата от греха. Заедно с това Спасителят обявявал, че и телесните болести често са последица от сторените грехове на болните, обаче много по-често това са душевните заболявания. Поради това Той извършвал изцеляването не като лекар или психиатър, а се сблъсквал с болестта посредством медикаменти или психологически методи. Но като истински пастир, тоест като Богочовекът Спасител, Който при душевните често и при телесните болести припознава последиците от енергиите и въздействията на сатаната. Така Господ, както е представен от Евангелистите, е психотерапевт, който изцелява всяка душа, като и връща нейното духовно здраве, след което тя отново намира връзката си с Бога, както и своето истинско духовно блаженство.

Ние знаем, че Господ преди да се възнесе на Небесата е подготвил Своите ученици и апостоли да продължат Неговото дело и бързо ги снабдил със силата на Светия Дух, за да издържат по пътя. Тогава Господ ясно и изрично е предал на апостолите Своята сила, правото и дълга на психотерапевтичната дейност. В Евангелието от Матея се казва: “И като повика дванайсетте Си ученици, даде им власт над нечистите духове, да ги изгонват, и да изцеряват всяка болест и всяка немощ.” (Мат. 10:1). Ясно е, че тази заповед на Господа не е предоставена на апостолите единствено при сблъскване с временните нужди или при извършване само на определена мисия. Тя е дадена като способност и преимущество в бъдещата им дейност след Възкресението, които със силата на апостолската приемственост на свещениците ще продължат делото. Така учениците на Господа като последователи на Неговото дело са придобили лекарска и психотерапевтична (изцелителска) сила. Господ изрично им заповядал: “болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте…” (Мат. 10:8). И учениците, докато Иисус Христос бил с тях, изпълнили тази Негова заповед и когато се върнали след стореното на дадената им от Него поръка, Му рекли с радост: “…Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам.” (Лук. 10:17).

От Деяния на светите Апостоли научаваме за апостолската и пастирската дейност на Христовите ученици. Узнаваме за Филип, един от седемте дякони “А Филип слезе в един Самарийски град и проповядваше там Христа.” (Деян. 8:5) и също “нечисти духове с голям вик излизаха от мнозина, които бяха хванати от тях,…” (Деян. 8:7). Става въпрос за лекуването на душевно болни. В тази книга от Новия Завет се излагат също делата на св. ап. Павел: “А  Бог правеше немалки чудеса чрез ръцете Павлови,…тъй че…злите духове излизаха из тях.” (Деян. 19:11–12).

В останалите книги на Новия Завет срещаме някои заповеди на св. ап. Павел във вид на забрана, отнасящи се до извратения телесен нагон, така както сме чели в Трета книга Моисеева и Второзаконието. В Първото послание на св. ап. Павла до Коринтяни апостолът уверява безбожниците, че “…ни мъжеложници,…няма да наследят царството Божие.” (1Кор. 6:9–10). В Първото послание на св. ап. Павла до Тимотея се подчертава, че законът осъжда мъжеложците. За представяне смущенията на половия нагон той използва думата “похот”, като се стреми да предпази вярващите от този тежък плътски грях. В Послание на св. ап. Павла до Галатяни говори за разврат: “Делата на плътта са известни; те са: прелюбодейство, блудство, нечистота, разпътство,” (Гал. 5:19), във Второто послание на св. ап. Павла до Коринтяни (2Кор. 12:21) и в Послание на св. ап. Павла до Римляни (Рим. 13:13) той съветва християните да се пазят чисти от похотта. Това е характерно и за Посланиета на св. ап. Павла до Римляни “…жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже,…” (Рим. 1:26–27).

Освен св. ап. Павел и св. ап. Петър се допира до похотта, като я смята за тежък грях. В (1 Петр. 4:3) той отговаря на вярващите за греха похот, в (2 Петр. 2:7) подобно на (Бит. 19:1), където се разказва за двамата ангели, които Лот е нагостил, докато в (2 Петр. 2:18) той споменава за други, които ги карали да съгрешават в похотта.

Така освен Господ и Неговите ученици, и апостоли са изпълнявали психотерапевтичен дълг било чрез изгонване на демоните или чрез съветване на вярващите да не извършват телесни грехове и всичко свързано с развратния полов нагон.

При изследване на този проблем в Светото Писание, Стария и Новия Завет сме длъжни да го разгледаме съгласно каноничното право. Както е известно според каноните на различни Поместни и Вселенски събори, както и в отговорите на Божествения дух на Светите отци се описва дейността на древната Църква. Също се определя линията, която Църквата трябва да следва при сблъскване с определени проблеми и ситуации. Значи, въпросът с който се занимаваме, трябва да разглеждаме според каноничното право, в което се съдържа богато кодифицирано църковно предание.

Изучаването на църковните канони ни дава да разберем, че и каноничното право се занимава с нарушения на телесния нагон точно както Старият и Новият Завет. Правило 16 на Анкирския събор пише за налагане на наказание за “содомците”. Това се отнася за любителите на животни или за тези, които се съвкупяват с тях. “За содомците съгрешили преди 20 години, тъй като 15 години се съвкупявали с животни, някои получавали общение чрез молитви. След 5-годишно такова общение някои пристъпили към Светото тайнство на Причастието. Тези, които дълго време са се огрешавали, нека дълго да се въздържат и да останат към тази категория грешници. А преминалите пределната възраст и имат жена и са се огрешавали, нека след като са прекарали 25 години с животните, да получат молитвено общение. После след 5-годишно молитвено общение, нека им се позволи да вземат Причастие. Обаче в случай че някои имат жена и са преминали 50-годишната пределна възраст и се огрешават, които са в края на жизнения си път, нека да се причастят.” Също Правило 63 на св. Василий Велики (3 каноническо послание на епископ Амфилохий Иконийски) говори за “онези, които се съвкупяват с животни” и посочва: “Който на животните е показвал своето безчестие, след като се изповядал, толкова време да бъде отлъчен” (посочва се Правило 58, което определя наказанието за прелюбодейство, важи и за тези, които се съвкупяват с животни). За това се говори в Правило 7 на Василий Велики (Каноническо послание на епископ Амфилохий Иконийски), където те се наричат “сквернители на животни”, както и в Правило 29 на Никифор Изповедник (829 †).

Светите правила пишат и за мъжете, които се съвкупяват или оскверняват. Така Правило 62 на св. Василий Велики “За този, който се съвкупява с мъж” изтъква, че “този, който е блудствал с мъже, да се определи време за покаяние съобразно времето на  прелюбодействието”. Същото се посочва и в Правило 58 на св. Василий Велики. За “сквернители на мъже” се пише и в Правило 7 на св. Василий Велики, които се сравняват със сквернителите на животни, убийци, врачки, прелюбодейци и идолопоклонници. В Правило на св. Йоан Пустинник се говори за “маниакалност”. “Този, който е правил безумство с мъже според Правило 3 на Ниский се прогонва от обществото за 18 години, а според Правило 62 на св. Василий Велики – 15 години. Според наша преценка такъв човек се изключва за три години от обществото да плаче, пости и до вечерта да яде суха храна и да прави по 200 поклони. В случай че се покаже небрежен, наказанието да продължи 15 години.”

Свещените канони пишат и за обхванатите от бесове. В Новия Завет Светите отци характеризират душевно болните като “бесни” или “шантави”, но и “луди” и “безумни”. В Правило 2 на Тимотей Александрийски се казва, че “ако бесните не се освободят от нечистите духове, не може да приемат Светото Кръщение, тоест чак след изчистването трябва да се кръстят”. В Правило 4 на Тимотей Александрийски също се пише, че по време на умопомрачение не може да се приеме Светото Кръщение. “Трябва да бъде кръстен, ако не е обезпокояван от нечист дух.” Правило 3 подготвя въпросите на вярващите болни, участващи в Божествената Евхаристия. “Ако не приеме Тайнството и не говори лошо, нека да се причастява, но не всяка седмица.” В Правило 4 за това говори Николай архиепископ на Константинопол (1086–1111): “Ако някой е обзет от демони, нека не му се забранява да се причасти. Обаче, ако наистина е нечестивец, никога не може да бъде удостоен от Светите тайнства, тъй като такава е общността на светлината и мрака.” Апостолско правило 79 изрично забранява обзетите от демони да влизат в клира или да се молят с вярващите. “Ако някой бъде обхванат от дявола, той не може да стане свещено лице, както и да се моли с вярващите, но когато се очисти, нека бъде приет и ако бъде достоен нека така да бъде.” Правило 14 на Тимотей Александрийски говори за случаи на самоубийства на обзети от демони: “Свещеникът е длъжен да обмисля такива случаи, дали наистина самоубиецът е бил в безпаметно състояние”, поради това че близките на самоубиеца често твърдят, че той бил обзет от дявола, за да се споменава името му в молитви. Според Правило 15 на този светец “духовният съд” решава, дали даденият мъж, обзет от дявола, който има жена, не може да има друга.

Такова е общото заключение при изучаване източника на Божието откровение, че пастирското обгрижване и дело, както е в Стария и Новия Завет и в правилата и съдилищата на Светите отци на Църквата, които от Синода са получили вселенски и вечен авторитет, включват и психотерапевтичната грижа. Обаче тази психотерапевтична грижа специално в Стария Завет представлява проста регулативна дейност, а не психотерапевтично лечение в сегашния му вид. От наказанията според свещените канони единствено касаещите психопатологичните случаи в областта на половия живот имат педагогическа характеристика. Забраните в Стария Завет и наказанията, които се изтърпяват, имат педагогическо значение, ако в действителност въздействат превантивно при тези, които са склонни към извратености, предизвиквайки у тях страх от последиците и смъртно наказание. Но при онези, които вече са зависими, при условие че са обвинени и обзети от нечист дух, по-добре влияе осъждането и окончателното взимане на решение, когато се отнася до техния духовен живот. Психотерапевтичното дело на Иисус Христос в метафизичен смисъл има специално значение, тъй като лекува веднага без предварителен по-кратък или по-дълъг психотерапевтичен подход. Тоест сама по себе си психотерапията насочва бъдещия живот на болния, обхванат от бесове, да се освободи от по-нататъшни грехове и от сатаната, за да може с Христос да преживее телесно и духовно здраве.