ПРОБЛЯСЪЦИТЕ НА БЛАГОДАТТА

497 0

Автор: о. Спиридон Скутис

Превод: Константин Константинов

Вече виждаме образа на другия единствено на екрана, пишем си в интернет, рядко говорим и накрая не чувстваме.  След това се изпълваме с празнота и търсим антидепресанти, защото чувстваме празнота. Говорим с хаштагове и споделяме живота си, за да покажем, че правим нещо, или изпращаме сухи електронни пожелания, за да изпълним своето задължение и да спазим протокола. Правим си селфита от пътувания и срещи, за да кажем на другите „Добре съм!“, ала всъщност не сме добре и искаме да запълним празнотата, която чувстваме, с една друга празнота.

Много пъти си с голяма компания, смееш се, пируваш, но вътрешно се чувстваш самотен и плачеш. Тази празнота е едно ужасно чувство, защото вътрешният младенец на душата ти плаче, защото не се храни  с Божията благодат. И крещиш на всички „Добре съм!“, макар да не си добре и много пъти у дома да плачеш, без обаче да искаш да видиш своята лична отговорност в живота. Пътувания, таверни, пари, материални блага никога няма да могат за запълнят липсата на благодат, която съществува в сърцето на човека. Оставаме на повърхността и защо правим това? За да наблегнем на своя легализъм и да спазим  етикета на доброто дете.

Обади се по телефона да чуеш другия, да чуеш гласа му, да почувстваш как е, какво прави. Без да искаш нищо… Стигаме дотам другият да ни се обажда по телефона и да го питаме какво иска. „Хм! Обади ми се да ме пита какво правя?” Страшно нещо! Чудо! Дори и приятелските отношения, за съжаление, се превръщат в професионални. Не. „Обадих ти се ей-така, защото искам да те чуя. Така просто, нищо друго.”  Върви на гости на твоя приятел, който празнува. Да го видиш, да поговориш с него, да го чуеш. Да чуеш неговите тревоги, грешки, да го погледнеш в очите. Този разговор е едно чудо само по себе си.

Как ще почувстваме Христос, когато изобщо не можем да почувствам и да влезем в здрава комуникация с брата си. Всекидневието и грижите ни поглъщат и дори чувствата ни замръзват. Всичко е в цифри — някои завършват в евро, с други отброяваме времето. В цялата тази буря губим себе си и времето отминава, тлението идва и ние не се променяме към по-добро, а бавно остаряваме. Да потърсим, да намерим, да освободим време за себе си, за нашия другар, за Бога. Да разгаряме сърцето си с простота и благ помисъл.

В тези малки неща ще открием проблясъците на благодатта. Само  сред безмълвието ще можем  да чуем какво иска да ни каже Христос. Едно потапяне в сърцето с молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“ и сърцето отново ще се стопли.

***

Когато си задаваш въпроси и те обзема лудост за това какво ще кажат хората (тоест светът), не забравяй, че светът — това си ти.  Че в даден момент този, който е казвал „Не издържам какво ще каже светът“, го е казвал и за теб. И ти си постъпвал като тълпата, и ти си се увличал. Хвърлял си палмови клонки, но си забивал и пирони. Викал си „Осанна”, но и „Разпни го” за някого. Да, и ние казваме тези неща. Но каква е ролята ни като част от света? Ролята ни в града, в квартала, в селото? Тази на предател и на клюкар? Или на истинен и откровен човек? С одеждата на истината и благодатта?

Когато казваме, че светът и обществото са виновни, по-добре да погледнем себе си в огледалото. Ние сме светът и обществото. Членове сме на този свят, но и на Тялото Христово. Параноици сме, обвиняваме света, но и ние сме част от него. Каква ирония, Боже мой! Ако искаме да променим света, най-доброто, което можем да направим, е да променим себе си. Остави света и се залови със себе си…

Остави след това света да говори за светостта ти и тогава ще си направил най-добрата промяна. Остави светът да говори и всяка негова дума ще ухае на тамян. Това направили светците — били част от света, но живеели вече в другия свят, в света на благодатта и се опитвали да го призоват там чрез молитвата си. Стани това, което си предназначен да станеш. Свят. И остави светът да говори и синаксарите да пишат името ти.