Прозрението на Паскал

921 0
paskal

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна

В най-известното свое произведение ”Мисли”, гениалният Блез Паскал изрича следното: ”Има два типа хора: праведници, които се мислят за грешници и грешници, които се смятат за праведници!”
Тази мисъл е не само стон от неговата вярваща душа, но и плод на наблюденията му върху истинското, съкровено отношение на християните към учението на Спасителя. Тя е колкото парадоксална, толкова и изстрадана, боговдъхновена, но  и дълбоко психологическа. Затова звучи като прозрение за истинското благочестие на всеки,  който се подвизава и е решил да следва Сина Божи по тесния път до Неговото царство.

Преобладаващата част от последователите на Христа принадлежат към втората група – грешници, които се смятат за праведници. Това е диагноза за тяхното реално духовно състояние, която отразява горчивата заблуда и сладникавата прелест, в която се намират. Те удивително много приличат на образа на фарисея в притчата за митаря и фарисея в Новия завет. Имат собствен духовен ритъм, познават Светото Писание, редовно посещават богослуженията и дават свои плодове. По свой индивидуален начин участват в енорийския живот, преживяват всичко и откликват на призивите на духовниците, но… дълбоко в себе си са убедени, че за всичко това Бог задължително ще ги спаси. А след напускането на този свят ще настани душите им някъде удобно в Своето царство. Нещо повече  – помнят своя актив пред Него и са с ясното съзнание, че заслужават да застанат отдясно на Неговия престол. Прегърнали са мисълта, че Господ им е длъжник за трудовете и непременно ще ги възнагради. Така са застинали в своето самодоволство и дори в него намират  някаква особена утеха, тихо пристанище и кротко успокоение в лутанията си.

Но да бъдеш сигурен, че носиш в себе си билет за рая и ще намериш място в него, независимо от всичко, е проява на префинена гордост. Това означава да се опиташ да застанеш на мястото на праведния съдия и да изземеш част от висшите Му правомощия. Подобни последователи, дори да имат ревност по Бога и да благовестят на другите, не са възпитали в себе си една особено важна християнска добродетел – практическото смирение. Защото Бог не е длъжник на никого и не ни гарантира блаженството на избраниците си, въпреки жертвите, които си мислим, че правим. Защото е „кротък и смирен по сърце“ /Мат. 11: 29/ и точно поради това е приел човешка плът, за да изпълни в пълнота своето велико и неповторимо послушание пред Отца Си. И като пример за това изисква от всички, които са избрали да го последват – преди всичко и над всичко – смирение. Навсякъде и във всичко – в храма, в дома и в делничното си поведение.

Но, никой от нас, родените от жена, не може да бъде сигурен, че ще се спаси, само защото се е опитал да положи трудове на вярата към Бога и ближните си. Господ не дава индулгенции и не подписва застраховки, дори и на най-ревностните си последователи. От древните патерици знаем за достатъчно примери на искрено подвизаващи се, които са пропадали и са погубвали душите си след дългогодишни трудове и обратно – грешници, които през целия си съзнателен живот са служили на силите на мрака, но само поради една проява на милост и състрадание са получили опрощение и са били помилвани…

В духовния живот няма ясен логаритъм за постигане на точен резултат. Толкова прецизен и удобен, както на нас ни се иска. Особено в Светото Православие, което не е система от идеи, сбор от правила, а вътрешно, изповедническо учение, „светая-светих“ на Църквата Христова. Затова от нас вярващите се иска да бъдем трезвени и да бдим над душите си до последен дъх. Да ни вдъхне  Бог духовни сили, да заслужим да бъдем от първата категория изповедници на Христа – праведници, които се мислят за грешници. Защото те са истинските, достойните християни. Те са невидимите знаменосци на вярата, които нямат нужда от доказателства за това, че Го има. Най-важното – те са далеч от смешната духовна аритметика, с която да намират задължителното оправдание на всяка постъпка, като прехвърлят отговорността върху околните, а  търсят винаги вината в себе си. Те са светлината на света и солта на земята. Превърнали са живота си в служение на Бога, а служението си в истинско призвание, независимо с кого живеят и с какво се занимават. Навсякъде и във всичко се поставят в Неговото присъствие и се опитват да подражават на Христос във всичко и особено в смирението Му! Носят навсякъде съзнанието за своята греховност и поведението им е пропито във всичко от истинското, дълбинно разбиране за своето лично  недостойнство пред Бога. Опитват се бързо да забравят стореното добро и нямат усещането, че дават духовни плодове. Осъзнали са, че са „прах и пепел“ без Бога и че всичко, което имат е дар от Него и изпратената свише Божия благодат. Живеят с мисълта, че са посетени по милост и не притежават нищо свое, освен… торбата с греховете си. Не разчитат на Божията справедливост, а търсят  Неговата милост. Всички благодатни подвижници на Светото Православие са били пропити от съзнанието за своето нищожество. Те не просто са разбрали, но са осъзнали, че всичко дължат само и единствено на Божията благодат. Светците – тези „гении на религиозността” /според С. Булгаков/ във висша степен са потвърждение на това. Дори тогава, когато другите около тях са ги обсипвали с похвали за проявените от тях дела на вяра и милосърдие, те са ги отклонявали и са отдавали слава към Всемогъщия и Всемилостивия Бог. Чрез горчивината на опита и откровение „свише“ от Духа Святаго са проумели старозаветното „Дълбоко смири душата си!” /Сир. 7: 17/. И са се смирявали във всичко – в радост и тъга, победи и загуби, възходи и разочарования. Наричали са се не само недостойни, но и „дълбоко грешни“ и „неспособни на някакво добро”. Колкото повече са се доближавали до Бога и са очиствали себе си от налепите на греха, толкова повече са обвинявали себе си и са търсили повод да принизят себе си. Това е един от законите на православния начин на живот. Най–верният критерий за това дали един подвизаващ се движи в правилната, душеспасителна посока. Колкото по-високо са се издигали, толкова по-ниско са навеждали главите си.

В молитвите преди Свето Причастие всички християни /духовници и миряни/ четем трогателната молитва на св. Йоан Златоуст: ”Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Син на живия Бог, Който дойде в света да спасиш грешните, от които първият съм аз…” Но колко от нас истински са превърнали това в свое верую? Това,  което изричаме с устните си, носим ли го като огнен печат в сърцата си?

Затова да насочим взора на духовните си очи не към прегрешенията на околните, а към самите себе си. Да имаме искреното съкрушение на митаря и без да се опияняваме от себе си, да изричаме :„Господи, помилуй мене, грешния!”

Само така ще се оприличим на Пречистия Иисус и с търпение и дела на любов да очакваме Неговата милост не само в деня на Съда, но и в сегашния живот!