ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН

317 0

Автор: св.свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

След Неделята на митаря и фарисея светата Църква ни въвежда в Неделята на блудния син. Състоянието, в което се намирал митарят, когато зовял към Бога за милост и не само не помислял за своите добродетели, но и не смеел да повдигне очи към небето, се разкрива още по-пълно в образа на блудния син.

Господ ни е дал живот, в Него ние имаме живот, без Него пребиваваме в състояние на смърт. Обикновено ние постъпваме като блудния син, който получил от баща си наследство и заминал за далечна страна, мислейки, че ще може да преживява с получените дарове и със собствените си сили. В духовно отношение това означава смърт, понеже според думите на светите отци ние живеем в Бога. Когато блудният син се завърнал, бащата казал на другия син, който бил възмутен от радостното посрещане, оказано на брат му: „Тоя ти брат мъртъв беше, и оживя“ (Лк. 15:32). Когато се намираме в състояние на отчуждение от Бога, ние не осъзнаваме, че сме грешни и забравяме коя е нашата истинска същност. По своята същност ние сме „образ на неизказаната Божия слава“, макар и да носим язвите на множеството свои прегрешения (Заупокоен тропар от последованието на панихидата). Ние сме жители на друг свят, небесни жители. И за да изградим на земята Божието царство, докато сме все още тук, ние трябва да си спомняме за своето небесно отечество.

Службата в Неделя на блудния син ни разкрива състоянието на отчуждение от Бога: „Разпръснах разпътно богатството на бащиното имение, и като го пропилях, бях изоставен. Вселих се в страна на лукави граждани…“* (Утреня в Неделя на блудния син, стихира на хвалитните).
Ето в такова състояние пребивавал блудният син дълго време и евангелската притча ни казва, че накрая „той дойде в себе си“ (Лк. 15:17). Какво означава „дойде на себе си“?

Според един от светите отци началото на спасението ни започва с познанието на самите нас. И понеже това познание се извършва в продължение на целия живот, човек се стреми към него през цялото свое съществуване. Светите отци разкриват значението на това изречение, казвайки, че докато не разбереш кой си, докато не почувстваш в себе си Божия образ, докато не осъзнаеш, че си гражданин на небето и че си станал роб на „чужди граждани”, живеейки сред земнородните, докато не разпознаеш Божия образ в себе си, бидейки сред нечистотата на собствената си душа — то ти все още не си стъпил на пътя на спасението, твоето спасение все още не е започнало. То започва в момента, в който осъзнаеш своята божествена природа.

Така се случило и с блудния син. В даден момент той осъзнал, че съществува друг живот в Отца и с Отца, почувствал, че живее поробен в чужда страна и че няма истински живот. Когато започва да познава самия себе си, човекът, който продължава по този път, противопоставя в себе си това, което макар и покрито с язвите на прегрешенията, принадлежи на Божия образ на онова, което той, човекът, е внесъл в душата си като разтление чрез чуждите привички. „Отидох в пагубна страна, станах роб на чужди граждани…“* се казва в службата на днешния ден (Пета песен от канона в Неделя на блудния син). И от този момент той започва да жадува за живота в Бога и да се очиства от язвите на прегрешенията в името на Божия образ.

При един велик подвижник — преподобни Антоний — дошъл един монах и започнал да го моли за опрощение и милост. Авва Антоний му казал: „Нито аз, нито Бог може да те помилва, ако ти сам не помилваш себе си“.

На пръв поглед този отговор изглежда странен. Как е възможно това? В духовния живот обаче това е най-голямата истина. Докато сам не открия в себе си Божия образ, докато сам не помилвам човека, който се намира в бездната на греха, но носи в себе си Божия образ, докато самият аз не помилвам Божието творение и в своята съвест не помилвам грешния, скверния и блудния човек, който съм — дотогава и Бог няма да ме помилва, дотогава и молбата ми ще бъде напразна.

Именно това състояние на блудния син, при което той вижда колко скверен е неговият живот, а колко добре живеят не синовете, а наемниците на бащата му, е състоянието на помилване. Той помилвал себе си и след това отишъл при Бога и Го помолил за милост.

Нашето дело през Великия пост се състои в молитвата за помилване. Ние ще плачем през цялото време: „Помилуй ме, Боже, помилуй ме“. Но в тази подготвителна неделя трябва да вземем от светоотеческия опит онова, което той ни предлага, в противен случай молитвите ни ще бъдат напразни. Трябва да почувстваме в себе си образа Божи, следите от божествената красота, които макар и потъмнели, са все още в нас и на първо място да помилваме себе си, да разберем кои сме в живота и спрямо творението. В живота ние сме грешници, живеем в „далечна страна” и непрекъснато забравяме за Бога, а по отношение на творението ние сме „образ на неизказаната Божия слава”, само в Него живеем и само в Него е нашето спасение.

И това противопоставяне на мястото ни в живота и спрямо творението ще доведе в даден момент до това да проявим милост към себе си. Това е смисълът, който влага свети Антоний. И ако в даден момент от живота си помилваме себе си и почувстваме това противопоставяне, тогава ще можем като блудния син да отидем при Бога и да Го помолим за милост. Но дори и в това свое делание трябва да работим за Бога, а ние дори и в служението си на Бога постоянно забравяме защо трябва да правим това.

Когато го попитали за наставление, един авва описал духовния труд така: „Когато живеехме в скита, грижата за душата бе основното ни занимание, а ръкоделието бе допълнение към него. Сега ръкоделието стана наше основно занимание, а грижата за душата само го допълва.”

Извършвайки едно или друго свое дело, ние не си спомняме онова, което сме длъжни да помним. Забравяме, че трябва да възстановим в себе си Божия образ, че единственото ни дело на земята е ние, земните граждани, да станем граждани на небето. А ние мислим, че и без това можем да се спасим, стига да извършваме определени неща: да посещаваме храма, да даваме милостиня и т.н. Но всичко това е второстепенно в сравнение с основното ни дело — очистването на душата и покаянието.

Ако блудният син имал някакви дела, то той ги бил придобил не на гумното на покаянието, не като осъзнавал своята незначителност пред Бога, а с помощта на гордостта си.

Трябва да знаем, че ако искаме да вървим по Христовия път, сме длъжни да помним кои сме в живота и спрямо творението, към какво сме призвани в живота и какво представляваме в настоящия момент. И ако пред очите си винаги виждаме Божието творение, „образа на неизказаната Божия слава“, тогава ще можем да помилваме себе си. Това не означава, че ще се гордеем, че ще прощаваме на себе си и ще се оправдаваме, а че ще видим в себе си неописуемия храм на Божията слава, ще почувстваме цялата радост от живота в Бога, ще почувстваме нечистотата, в която живеем. Тогава ще отидем при Бога и ще Го помолим както блудния син: „Направи ме един от наемниците си“ (Лк. 15:19). Приеми ме, искам да живея с Тебе и в Тебе.

И ако дойдем в това състояние, ще бъдем приети подобно на блудния син.

И ето в тази неделя, когато след митаря си спомняме за блудния син, пред нас се открива не само човешкият подход към Бога, но и нещо друго — Божият подход към човека.
Бог вижда отдалеч разкаялия се грешник, Сам се втурва към него и го облича в първоначалната нетленна одежда — одеждата на творението, облича съществото, което е раздрало тази одежда и за което във Великия покаен канон се казва, че „лежи голо и не се срамува”, заповядва да заколят теле и Сам се весели заедно със своя покаял се син.

Неслучайно светата Църква ни превежда през тези състояния — друг път не съществува. Само когато осъзнаем, че носим в себе си Божия образ и помилваме себе си, можем да се надяваме, че когато отидем при Бога, Той ще ни приеме и ще ни даде първоначалната одежда, която е изтъкал за нас в началото на времената. Амин.

*Триод на български език, прев. акад. Методий Григоров, трето доп. издание, Сливен, 2015.