Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Момко, тебе думам, стани!
Лук. 7:14
Възлюблени в Господа братя и сестри!
За мнозина днешният евангелски текст не е нищо повече от един от многото живи примери за чудо, извършено от нашия Господ Иисус Христос в Неговата историческа и духовна мисия тук долу, в земята на смъртните. Но той сам по себе си е достатъчно трагичен в своето значение и мощ, защото поставя един особено важен и болезнен въпрос — за изцеряващата роля на светата Църква, изграждайки образа ѝ на всеобща лечебница, на вечна Витезда.
Преобладаващата част от хората приемат, че Църквата е едно особено общество, странна и единствена по рода си организация с някакви извечни правила (канони), архаична и дълбоко консервативна, дълбоко застинала в своите разбирания за света, чийто служители носят расо, изпълняват някакви почти неразбираеми служби, държат кадилници и гледат строго. А около тях се събират хора, вярващи, настроени особено мистично, но малко или много непригодни за нормален социален живот. Тя е винаги някъде там, между миналото и настоящето, почти неучастваща в кипящите събития на света.
Други я възприемат с по-голямо проникновение и дълбочина, като за тях тя е място за утеха и отдушник за натоварените им и обременени души, които са намерили алтернатива в живота си и искат чрез нея да се спасят от студената прегръдка на притискащото битие.
Но наистина твърде малко са онези, които осъзнават нейната изцеряваща роля и бликаща животворяща благодат. Те са прозрели нещата „отвъд“ и за тях тя е вечно живото тяло на Спасителя Христос.
В своя забележителен труд „Православната психотерапия“ митрополит Йеротей Влахос изрича теза, която е знакова и насочваща към едно истинско и съкровено проникване в същността и мисията на християнството. Той изрича следното: „Вярата, която не лекува, не е никаква вяра!“. И около тази теза излага подробно всички свои идеи, като достатъчно ярко и показателно ги доказва чрез всичко, което светата Църква като послание и традиция е донесла, оставила и оставя като светла диря в историята на света и духа.
Христос, Синът Божи, Който със Своето Възкресение победи смъртта, се претворява и отдава в цялото Си учение, като не само води прогледналите във вярата наследници на „изгонените от рая“ към заветното спасение, но и още тук реално преобразява, одухотворява и животвори всичко и всички, които се обръщат към Него. А това става с всичко, което е предал на Своите апостоли, ученици и последователи чрез молитви, правила, наставления и особено чрез седемте свети Тайнства, чрез които излива Своята бликаща благодат.
Затова и Църквата е тази вечна Витезда, обрисувана от светите евангелисти, която носи изцерение на всички, които се стичат към нея чрез притворите ѝ. Това е нейната истинска роля и мисия, която тя изпълнява вече две хиляди години в този потънал в грехове и заблуди свят. Това е най-проникновеното разбиране за нея и този, който е достигнал до това, живее в Христовата истина и пръска Неговата светлина, която превъзмогва всичко. Това е и голямата изненада за онези, които са дошли в нея просто за да намерят тихо пристанище, но в хода на своето въцърковяване са осъзнали преобразяващата ѝ мисия.
Да осъзнаеш това и да се опиташ да живееш светата Църква като мистично тяло Христово и стълба към спасението на падналия човешки род, като всеобща благодетелка и лечебница на вярващи и невярващи, е привилегия и признак само на събудените, на най-деликатните и облагодатени души. Това означава истински да прогледнеш… Да осъзнаеш тайната на светата Църква.
Останалите остават на предела на „Подай, Господи“, дошли в нея единствено защото имат нужда от нещо или защото бидейки наранени от стихиите на света, искат да разрешат спешно някакъв финансов или здравословен проблем. Те винаги ще си останат там някъде в притвора на дома Божий и ще получат разрешение от Господ Бог, но само поради милостта и човеколюбието Му като всеобщ Отец, Който се смилява и във бликащата Си любов навлиза и решава проблемите на Своето творение.
Постепенно тези просветени виждат това неочаквано намерено и предоставено им богатсво, истинско съкровище от блага и благодат, чрез навлизането си в дълбочина и чрез приемането на нейния свят авторитет и пречистено познание. Църквата е неизменен плод и подарък за постоянното и продължаващо въцърковяване и изживяване на дълбоко съкровенната и личностна метаноя (преоценка на ценностите, покаяние, преосмисляне).
Тогава воден от божествената благодат, повярвалият освещава своя ум, душа, сърце и тяло и се превръща в „нова твар“ в Спасителя Христос. Така той достига целта на духовното израстване — обожението на личността си. Особено ясно това е отразено от един от великите мистици на светото Православие, св. Исаак Сирин, който в своя труд „Подвижнически слова” пише, че „вярващият преминава от сила в сила, като му пречат бесовете, но му помага Божията благодат“. Единствено и само светата Църква може да го подготви и поведе в личното му пътуване нагоре към портите на рая.
Във висша степен това се отнася за светото Православие, което не е сбор от идеи, методика за постигане на ясен резултат или система от норми, а съкровено, дълбоко, изповедническо учение, „светая светих“ на истинското християнско разбиране за личността, носещо пълнотата на благодатта.
Неизброимо много са примерите за чудотворно изцерение и намеса в конкретното битие на човека в житията на светиите, живота на богомъдрите старци и обикновените християни. Тогава когато всемогъщият и всемилостив Бог се смилява и намесва преобразяващо със Своята изцеряваща благодат. Всеки от нас, вярващите, носи дълбоко в себе си светлината на този съкровен спомен за необикновените посещения и намеси, които са му дали не само едно мистично и терапевтично преживяване, но и наистина са преобразили суровата реалност на битието му.
В скромния си опит като духовник съм имал доста случай, когато Христос по великата Си милост се е смилявал над хората, но няколко от тези случаи са особено открояващи се и няма как да не бъдат отбелязани.
Преди доста години, още когато бях дякон в един от централните градски храмове, бяхме поели патронажа и обгрижването на едно от големите болнични заведения. Всяка седмица с дежурния (чредния) свещеник посещавахме спешното детско отделение за стационарно лечение на тежки случаи. Наблюдавахме децата и родителите им и се интересувахме как и по какъв начин бихме могли да им помогнем с инструментите на майката Църква.
Веднъж дежурната сестра ни заведе до леглото на едно малко петмесечно момиченце, което беше настанено с майка си в интензивния сектор с особено тежка диагноза „вирусен енцефалит“. Тя ни каза, че е направено всичко от медицинска гледна точка и очакват детето да почине до няколко дни.
Попитахме съсипаната майка дали детето е кръстено и тя отговори, че от само раждане е в болницата и изобщо не е мислила за това. Тогава ние предложихме веднага да го кръстим на място по съкратения чин, специално отразен в Требника на свещенослужителя. Майката бе толкова отчаяна, че само промълви: „Аз не съм вярваща, нито бащата. Но пък няма какво да губим…“.
На другия ден сутринта отидохме и отслужихме над детето светото тайнство Кръщение. После се разбрахме в началото на следващата седмица да го посетим отново. Но само след няколко дни в храма ни се обади щастливата майка и каза, че малко след светото Кръщение е имало консулт с лекари-специалисти и те с изненада са установили, че тревожните симптоми са изчезнали. Момиченцето останало в интензивното отделение още ден и половина и го изписали живо и здраво.
Най-интересното в този случай е, че Бог по великата Си милост се намеси независимо от това, че майката и бащата нямаха никаква вяра, както в Бога, така и в евентуалната Му помощ. Но Той се намеси със Своята бликаща и изцеряваща благодат възобновяващо, възраждащо и чудотворно. Още повече, че ние с възрастния свещеник не бяхме и досега не сме някакви носители на особена благодат и нямаме изключителни дарове. Не сме примери за особено лично благочестие и образци за живо пастирско служение. Толкова е велика и необяснима Божията любов към ония, които са се обърнали към Него! На човек не му остава нищо друго, освен да коленичи или да преклони глава и да изрече „Слава Тебе, Господи, Слава Тебе!“. Ден и нощ, светлина и тъмнина, живот и смърт — всичко се намира в десницата Божия.
Затова нека всеки един от нас се вгледа в малкия свят дълбоко в себе си и в светлината на този пример на изцеление от светото Евангелие да усили вярата и дръзновението си да продължи напред по личния път на своето спасение, като винаги помни, че Бог е силен във всичко наше. Той е Създател и Владетел на тайните на вселената и може да направи винаги всичко за всекиго във всяка една ситуация. Чудесата от светото Евангелие са ни посочени не само като възвишени примери за тържеството на вярата, не само като носители на религиозен патос и духовен възторг, но те отразяват и онова нестихващо евангелие на живота на всеки вярващ, което само по себе си е едно истинско лично откровение за всеки един от нас.
Ние, достойни или недостойни, сме докоснати и призвани да Го следваме и да бъдем Негови. Нека да преосмислим пътя си и да прозрем нашата малка християнска мисия в този безнадежден свят. Не само да знаем, но и да вярваме, че Христос може да превърне всяка болка в радост така, както е сторил с наинската вдовица, дори и с едно Свое „Амин“, защото животът е по-силен от смъртта и последната дума има не смъртта, а Възкресението. Амин.
