ПРОПОВЕД ЗА ЛАЗАРОВДЕН

2446 0

IB_25Аз съм възкресението и

животът; който вярва в Мене,

и да умре, ще оживее. И всеки,

който живее и вярва в мене,

няма да умре вовеки.

(Иоан.11:25-26)

Братя и сестри,

А ние вярваме ли?! Не просто да вярваме – само за времето, през което сме в храма – а всеки ден. Бихме могли да отговорим, „да, вярвам”. Но откровено казано, това би било лъжа. Вярваме само, кога сме в Светата Обител, кога сме в храма. Тогава за какво съзкресение можем да говорим.

Сивата тежест на нашето ежедневие ни затрупва, както пепел затрува огнището, дето до преди малко дори, е горял жив огън. А кога душата ни е покрита с полепнала върху нея натежала от бреме пепел, тогава за какво съзкресение и живот можем да говорим?

Какво се иска от нас ли? Иска се да повярваме. С вяра дребни, незначителни неща могат да се променят – например планини могат да се преместват. Сивите краски на сегашният наш ден могат да се сменят с най-пекрасни цветове… стига да повярваме. Тогава не само ще станем и проходим, но и ще поемем по пътя към спасението.

Искаме да го вярваме. Много искаме! Но само искаме. И не вярваме…

Праведният Иов, който за изпитание му бе отнето всичко, пък той не похули ни веднъж Бога. А ние – какво правим? – и при най-малката болест, и при най-малкото изпитание започваме да се вайкаме „защо това трябваше /и то точно сега/ да ми се случи”; защо това, защо онова. И не търсим упование у Бога. А Сам Спасителя дума: „Тая болест не е за умиране, а за слава Божия, за да се прослави чрез нея Син Божий. И ние да повярваме.“

На нас ни трябва да видим чудото, та да повярваме в него.

Възкресението на Лазаря предстои.

И на въпроса на Спасителя към Мария дали вярва… тя какво отвръща? „Да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Син Божий, който иде на света.” И ние – всички ние – нека последваме нейния пример. Но не само тук, кога сме заедно в храма, или дори после – кога сме още заедно – дали събрали се в близкото кафене; дали събрали се на групички в градинката пред храма…

Всичко около нас е за да повярваме в Иисуса Христа.

Ако не сме.

Да си отговорим с ръка на сърцето, честно: кога един наш брат или сестра е болен, а ние искаме да го навестим, пък той ни каже: „Няма защо да се тревожиш. Ще се оправя. Не идвай – само да се заразиш и ти…” Отбива ни, за да го не видим, за да не ни разболее. Нека се запитаме кое е по-добре? Да го видим – лице с лице – в тежък за него момент, кога се оправи да седнем с него на по приказка.

Ние отиваме да видим нашия приятел /било то сестра или брат/, а не да навестим болестта му. И ако вярваме, че с нашето присъствие този наш брат или сестра ще се почувствува по-добре; и ако вярваме, че – независимо каква е болестта – ние няма да се разболеем, а ще сме в живата компания на нашия брат или сестра, то тогава има две простички следствия от тези наши действия: ще сме във веселата компания на нашия брат или сестра; и не ще се разболеем.

Толкова е простичко.

Иска се само… да повярваме.

Болен бях, и Ме посетихте…” (Мат.25:36) „Истина ви казвам: доколко сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат.25:40)

Братя и сестри,

Ще завърша с думите, с които завършва и днешното евангелско четиво: „Тогава мнозина от иудеите, които бяха дашли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него”. (Иоан.11:45)  Амин.