Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Братя и сестри,
Днес честваме паметта на св. мъченик Мина. Мина бил военен в днешен Египет и пострадал за Христа по времето на император Диоклециан. Не ми се иска да ви занимавам подробно с житието му, понеже то е достъпно в интернет и всеки може да го прочете. Иска ми се да обърнем внимание върху един момент от живота на светеца.
Императорът издал заповед всеки да се поклони на идолите, а който не го направи, да бъде убит. Това била пряка заплаха за всички християни, които или трябвало да изпълнят заповедта, или да умрат. Армията, в чиито редове служел Мина, била една от структурите на империята, които трябвало да приложат мярката на дело. Нейните членове били първите, от които се изисквало да засвидетелстват верността си към императора, като изпълнят заповедта му.
Мина знаел какво предстои, какви са вариантите. Като военен той навярно бил виждал и по-рано жестокостта, която се изливала над враговете на империята.
И какво направил? Избягал. Скрил се в пустинята, напуснал армията и света и се отдал на молитва. Защо не отишъл да пострада мъченически? Това прави ли го страхливец и достоен за презрение?
Ние много често смятаме светците за суперхора, за нещо свръхестествено, но те са били хора като нас, със своите си страхове и страсти, със своите си колебания. Мина имал нужда да се утвърди, да премисли, да се пребори първо със себе си, а след това — с империята. Навярно той е искал да утвърди вярата си, преди тя да бъде поставена на изпитание.
Това сякаш е адресирано и към нас. Ние също сме изправени пред изпитания на вярата. На мен лично на моменти ми се струва, че светът със своята греховност така ни затиска, че единственото спасение е да избягаме от него. Всеки от нас е на пътя на Мина, всеки от нас носи страх, съмнение и несигурност. Всеки има дефицит на вяра, но по думите на апостол Павел силата Христова в немощ се проявява. Всички сме предупредени, че светът ще иска да ни навреди, дори ще искат да ни убият, както чухме и в днешното евангелие. Всички ние сме призвани да бъдем Христови свидетели и Христови воини в света, като това ще има своите последици.
Струва ми се, че за нас светостта принадлежи на една отминала епоха, а мъченичеството е само в книгите. Ние приемаме Църквата повече като дом на милост и любов, като тих пристан, но не и като воинство Христово. По-лесно ни е да се настроим, че отиваме в Христовия санаториум, отколкото в Христовата армия. Не ме разбирайте погрешно, това е присъщо на човешката природа — всички ние искаме да оцелеем.
Връщаме се на Мина — в неговия живот ще видим пример за самите нас. Той бяга в пустинята. Не знаем дали е имал семейство, приятели и роднини, които е трябвало да изостави. Бяга, за да запази честта си на християнин. Той вече е започнал войната, и макар че тя е само вътрешна, той е вече воин Христов. Най-вероятно си е представял участта на своите събратя християни, най-вероятно си е припомнял думите на Евангелието и предупреждението на Христос, както и обещанието Му за живот вечен и победа над света.
Бог видял немощта на Мина, видял също молитвата и смирението му и му дал сили. Защо смирение? Защото Мина признал пред себе си и пред Бога, че още не е готов за мъчения. В противния случай е можел да заяви, че е християнин и при първия натиск да се откаже от вярата си.
Бог го укрепил и воден от Светия Дух, Който ще ни научи какво да говорим пред гонителите ни, Мина се върнал в града, заявил, че е християнин и бил подложен на мъчения, които преживял достойно. Бог го приел в Своето царство на мира и любовта в светла одежда, а ние вече над седемнайсет века продължаваме да го почитаме и да се молим за неговите молитви. Амин.
