ПРОПОВЕД НА ПЪРВИ ЯНУАРИ

417 0

Автор: архим. Емилиан Симонопетритски

Източник: „Prairie spirituelle”

Превод: Пламена Вълчева

Днес, първи януари, започва Новата година. Казват, че думата „януари” идва от Янус, един от древните римски богове. Хората толкова обичали този бог, че решили да го увековечат, като му посветят първия месец от годината и като му издигнат статуя с две лица: едното на старец, а другото на младеж. Старецът благославял миналото, а младежът въвеждал новата година. Той бил също изобразяван с ключ, с който затварял вратата на изминалата година и отварял вратата на новата година. Друга статуя го изобразявала с числото триста шейсет и пет в ръцете си, т.е. с броя на дните в годината, като по този начин се подчертавало, че бог Янус властва над времето и вековете, че този бог направлява сърцата ни и стъпките ни през годините.

Но бог Янус никога не е съществувал! Този, Който е създал небето и земята и ни е привел към живот, Който държи времето и годините в Своята длан, днес ни въвежда в Новата година. Той е истинският Бог, Иисус Христос, Който дойде в света, за да се удостоим с радостта да участваме в Неговата божественост.

За да не кажем някой ден със съжаление, че животът ни е преминал напразно, нека се замислим кое може да ни донесе  радост и щастие; нека се замислим как да прекараме тези триста шейсет и пет дни, които предстоят и които ще предстоят отново следващата година и ще се сменят един след друг до края на времената.

Днес честваме Обрезанието на Иисус Христос. На вечернята и утринната  изпяхме краткия, но красив тропар: „Проявявайки снизхождение към човешкия род, Спасителю, Ти прие да бъдеш повит в пелени”*. Спасителят благоволи да приеме човешката природа и освен това да претърпи обрязване. Този акт ни показва, че Христос пребъдва с нас всеки ден. Минали хиляди години, през които хората очаквали Бог да слезе на земята; за тях Той бил някъде във висините. Кой може да стигне до Бога, ако Го търси отвъд звездите? Кой може да има Бога в живота си, ако Той е толкова далеч от сърцето му? Човекът се измъчвал и накрая се запитал: „Къде е Бог?”.

Но тропарът ни казва: „Проявявайки снизхождение към човешкия род…”. Като видя, че се валяме по земята, Бог слезе при нас. Но за да не бъде невидим и следователно непознат за нас, Той се яви като Младенец. На осмия ден след Своето раждане Той прие обрязване, което е най-голямото снизхождане, защото това означава, че детето е грешно. Родителите отнасяли детето в храма, полагали го на масата и го разповивали. Препуциумът му бил прерязван, изтичала малко кръв и детето изплаквало. Христос — единственият безгрешен — също бива положен на масата и чака да бъде обрязан, сякаш е най-великият грешник. Кой може да си представи подобно нещо?

Какъв смисъл можем да придадем на този акт? Както коментират  богословите и както подчертават тропарите на празника, посветени на Христос, обрязването е действие, насочено към човечеството: Христос е приел нашата плът, за да не се отдели никога от нея и по този начин да ни вземе със Себе Си във вечността. Бог се подложил на най-унизителния обряд на Закона, за да ни каже: „Там, където ти си паднал, идвам и Аз; там, където ти се покриваш със срам, Аз стоя до теб, за да се покрия със срам заедно с теб; искам само да разбереш, че дори и в ада съм с теб, както бях с Даниил в ямата с лъвовете. Сред твоите страдания и неволи Аз съм твоят Бог.” Христос не се отделя от плътта си (човека) и ние не можем да се отделим от Бога, Който е приел нашата плът; сега ние сме неотделими. Бог не е някъде там, на небето, отвъд звездите; Той е тук, в тялото ми, върху клепачите ми, в ръцете ми, независимо дали са бели и гладки, или груби и напукани. Той е в грешното ми сърце, в най-дълбоката ми болка.

Обрезанието е образ на онова обрязване, което не е извършено от човешка ръка, т.е. образ на Кръщението, на истинското духовно обрязване. Чрез Кръщението Църквата ни ражда в Христос, прави ни нови човеци. Чрез този празник Църквата ни казва: „Деца мои, с началото на новата година и обрязването на Христос ви обновявам, „кръщавам” ви отново.   Правя ви „нова твар” (вж. 2 Кор. 5:17). Всичко, което трябва да направите, е да разширите сърцата си, за да могат да ме поберат. Получихме най-голямата тайна, която никой не можел да си представи преди Христос.

За да ни помогне да разберем по-добре тази тайна, Църквата ни кани днес да празнуваме заедно с Обрезанието на нашия Спасител и един свидетел на Неговата святост: Василий Велики, първият светец, когото почитаме в началото на всяка година. Свети Василий ни показва как можем неукоризнено да се съединим с Бога. В службата на свети Василий се казва: „да се сгреем от чистия дух на неговия живот”. Св. Василий Велики е достигнал такава висока степен на святост, че ние сме принудени да затворим очи за ярката светлина, която той разпръсква над вселената. Църквата го нарича уста на премъдростта, непоклатима основа на Църквата, което означава, че свети Василий е утвърдил Църквата върху основата на Христос и на апостолите, така че никой да не може да я победи.

В отпуста на всяка Василиева литургия се казва: „По застъпничеството на светия наш отец Василий, който ни показа небесата.” „Който ни показа небесата” означава, че неговата светлина, величие и слава са достигнали небесата. Изразът „който ни показа небесата” има и друго значение: тъй като св. Василий Кесарийски познава небесата, той ни открива Кой е Бог и как можем да Го имаме винаги със себе си като наш Бог. Самите небеса се изпълнили с благоговение, когато съзерцавали славата, която Василий бил достигнал.

Свети Василий, макар и със слабо телосложение, се хранел много малко. Ала Той надминал небесата, понеже „в Него телесно обитавала всичката пълнота на Божеството”(Кол. 2:9), както се казва в един от тропарите и в прочетеното днес послание на св. ап. Павел. Когато хората виждали Христос, някои Му се подиграват, други Го замервали с камъни или дори искали да Го блъснат от една височина (вж. Лук. 4:29), а накрая Го разпънали на кръст. Въпреки това божествеността Му се съхранила изцяло. Същото важи и за нас: понеже божествеността живее в нас по благодат, каквото и да претърпим, тя остава в нас. Сега разбираме защо св. Василий Велики, както се споменава в неговата служба, се отказал от всичко, защото предпочел живота с Бога.

Последният тропар на тримата йерарси: Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст ни ги представя като „три велики светила на Троичното Божествено Слънце”. Както в тъмнината палим лампата и изведнъж виждаме всичко около себе си, така и свети Василий е една необятна светлина, един светилник, който чрез живота си ни показва Христос. Той ни гледа  и ни казва: „Ето, Христос е тук”. Ние не виждаме светлината в нейната същност — богословието на свети Василий признава това — но светецът се превръща в прозорец, през който ние, хората, съзираме Бога, Христос, в дълбините на нашето същество, на същото място, където пребива от момента на нашето кръщение. И най-малкото нещо ни показва, че ние сме сключили брак с Бога, и този брак не е граждански, нито светски: той е неразторжим. В брака с Христос не може да става дума за развод.

Всички ли притежаваме Христос? Разбира се! Свети Василий ни показва това. Но какво става, когато грешим? Да вземем един пример. Един баща събрал наследство за сина си благодарение на своя упорит труд. И му казал: „Дете мое, тези пари са твои. Нека отидем при нотариуса, за да подпишем договора за дарение, така че друг да не претендира за наследството.” Младият мъж отговорил: „Татко, аз нямам нужда от тези пари.” Бащата и нотариусът били подготвили всичко и чакали само подписа на сина. Същото става и с Бога. Независимо дали искаме или не, Бог е в нас, но не може да ни принуди да направим нищо. Той иска нашите сърца да са готови; само тогава Той може да действа. Когато не Го желаем, Той остава в нас, изпълнен с тъга поради нашето отношение, но не предприема нищо. Ето защо Свещеното Писание казва: „не оскърбявайте Светия Дух Божий” (Еф. 4:30).

Оставете Бог да ви прегърне, да ви просвети, както е направил със свети Василий. Нека Слънцето в зенита си да огрява всеки ваш ден. Така е било и със свети Василий. Неговият брат Григорий Нисийски разказва: „Докато свети Василий се молел в тъмнината, някаква нематериална, божествена светлина изведнъж изпълнила пещерата му и той самият се превърнал в светлина.” От този ден нататък Василий често говорел за нетварната светлина.

Василий Велики пише историята на Църквата, която е история на отношенията на Бога с човечеството, за което четем на вечернята в старозаветните четива. Например Бог се явил на Авраам (тогава Аврам) и му казал: „Аз съм твоят Бог.” Авраам паднал ничком, за да Му се поклони. След това, за да го насърчи, Бог добавил: „Ще сключа Моя завет между Мене и тебе и между твоите потомци в родовете им, за да бъда твой Бог. Дадох ти много обещания, включително и това, че от теб ще произведа избран народ. Сега ме виж, Аз съм твоят Бог, ти, който си смъртен, Ме виждаш и не погиваш. Това е Моят завет: това, което ти казах, е истина. И понеже ти Ме виждаш, всичко, което съм ти обещал, ще се сбъдне”(вж. Бит. 17:1:14).

След Авраам, Исаак и Иаков безброй светии са виждали Бога, но само нашите слепи сърца не Го виждат и не вярват в Него. Но какво означава „Аз съм твоят Бог”? С това „Аз” Бог искал да привлече вниманието на Авраам: „Аз съм тук. Тук е Моят завет”. Сключваме споразумение и граждански договор в нотариалната кантора. „Що се отнася до Моя завет — казва Бог, — няма нужда да ходиш никъде, там, където съм Аз, там си и ти, споразумението ни е подписано: това, което очакваш, ще се случи независимо от всичко.”

И ти, брате мой, там, където стоиш, завладян от тъга, заявявайки, че нямаш вяра, че Бог не съществува, ако си помислиш за Него, дори и за миг, Той може да чуе гласа ти, дори и да е тих. „Аз”, изречено от Бога, означава, че не сме сами: Аз, вашият Бог, съм тук. Сърцата ни трябва да са много закоравели, за да не разбират това.

Възможно ли е Бог да бъде толкова близо до нас, грешниците, когато ние толкова лесно забравяме за Него в своето ежедневие? Как може Той да е близо до нас, когато не сме Го виждали с очите си, защото те служат на суетата и тлението? Разбира се! Какво е Литургията, която отслужихме днес? Какво е храмът, в който се намираме сега? Какво е богослужението? В икоса на службата за св. Василий Кесарийски се казва: „Елате да застанем в Божия дом, пламенно да се взрем…”. Елате и вижте Христос! В църквата няма нещо, което да не ни дава Бога. Затова нека застанем в Божия дом и да съзерцаваме неговите чудеса. Където и да погледнете, там е Бог! Божествеността в своята пълнота е скрита в тялото на Христос, а ние сме скрити в божествеността на Христос. Затова нашето богослужение явява божествеността на Христос. Точно както в миналото майката е повивала бебето си в пелени, така и Христос ни обвива в Своята божественост, за да ни запази.

Днес ще говорим за свети Василий, който ни показа небесата. Ала коя служба и кое житие не разказват как светиите опитно са преживели Бога? Там, където почива някой светец и когато четем житието на някой светец, се чува Божият глас: „Аз съм Господ, Бог твой” (Изх. 20:2). „Когато четеш, Аз съм там, между твоето око и книгата. И това, което светецът е преживял — изпитания, мъчения, слава — всичко свидетелства за Моето присъствие до него”, казва Бог.

Затова нека подражаваме на светиите, нека подражаваме на тяхната вяра, нека вярваме, както те са вярвали. В какво вярваме? Вярваме в присъствието на невидимия Бог във видимите знаци. Нека подражаваме на тяхната ревност. Колко много чудеса са извършили светиите! Те са укротявали лъвове, назидавали са императори. Животът на светиите надвишава човешкото разбиране, защото всеки от тях е бил изпълнен с божествена ревност. Когато палим свещ, нейният пламък излъчва  топлина; по същия начин нека и ние запалим свещта, която ще внесе малко топлина в душите ни. И накрая, нека се стремим да придобием смирението на светиите. Какво означава думата „смирение”? Макар и грешни, да имаме смелостта да изповядаме: „Да, Бог е тук.” Нека имаме смирението да признаем Неговата божественост. Светиите изповядват: „Където е Бог, това място става Негово обиталище и всеки от нас става обиталище на Бога.”

Ние носим Бога, ние сме богоносци, христоносци. Когато тръгваме нанякъде, нека помним, че носим Христос навсякъде, където отидем.  Христос приема да остане в нас, но без да споделя греха ни, така че щом пролеем сълзи или направим кръстния знак, или кажем: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”, Той веднага просвещава нашата вътрешност и ни дарява Божествената си енергия. Ние наистина сме Божие обиталище!

Но, скъпи мои, нашият дом също е обиталище на Бога. Когато се прибирате вкъщи и нежно прегръщате и целувате жена си, когато сте в съгласие с нея и се грижите за нея с обич, с радост и с желание, и дори се жертвате за нея, какво правите? Превръщате дома си в място, където Бог обитава. Пророк Малахия казва на мъжа: „Жената, за която си се оженил, е твоя другарка, обиталище на твоя завет” (вж. Мал. 2:14). А ти — казва той на човека — си спътник на своя собствен завет. Какво означават тези думи?

Когато в Стария Завет имало сватба, в съботата след нея — при нас в неделя — двойката отивала в храма, съпругът със своите приятели, а съпругата със своите приятелки. И за да ги почетат, свещениците ги поставяли на предното място и на мъжа — главата на жената, образа на Този, Който щял да дойде, Христос — давали да чете Закона и пророците. С този обряд те искали да покажат, че бракът е не само съюз между мъжа и жената, но и съжителство със Закона и пророците; в християнския брак ние съединяваме живота си с Христос. Ако преди брака е бил извършен някакъв грях, Църквата е дълготърпелива и показва своята любов, своето състрадание. Както Христос е бил прикован към дървото на кръста, така и ние се приковаваме към Христос, за да ни прослави и да ни даде живот.

Бог иска семействата да живеят постоянно в радост и щастие. Къде откриваме тази радост и това щастие в ежедневието си? Когато се прибирате вкъщи, къде отивате? При Бога. И когато държите жена си и децата си в обятията си, там е Бог. В Свещеното Писание се казва: „Когато младите се оженят, през първата година не е позволено съпругът да отива на война, дори и страната да има крайна нужда от войници, защото войната е синоним на опасност, тревога, страх.” „Искам — казва Господ — жената да живее честито и щастливо с мъжа си, а мъжът — с жена си” (вж. Втор. 24:5). Достатъчно е да знаят, че Аз съм Този, Който действа.

Нека добавим следното: когато давате на децата си християнско възпитание, когато ги учите да живеят според Евангелието, техните очи стават огледало на Божията милост и любов. Какво правите, когато с търпението си и смирението си помагате на своето дете, като същевременно зачитате свободата му, т.е. като му позволявате да живее, без да се страхува от вас? Вие свидетелствате за свободата, която ни е дал Бог.

И накрая, когато се молите, какво правите? Виждате ли колко много са изворите, които ни дават вода, течаща в живот вечен (вж. Иоан. 4:14), тоест Христос? Ние се молим и Бог влиза в нас! Той влиза в нас с нашето дихание. Всички свети отци потвърждават това, както и всички светии. Вие също ще го преживеете, ако опитате да се молите. Иудейските деца и възрастните разстилали дрехите си на земята, за да мине Христос по тях, когато влиза в Йерусалим (вж. Иоан. 12:1-15). С молитвата си ние също разстиламе своите дрехи, за да може Христос да влезе в нас. Ние разстиламе нашите скърби, нещастия, болести, желания и надежди, нашата вяра и дори липсата на вяра. Христос приема, че ние разстиламе също и греховете си, за да може магарето да ги стъпче, защото нашият Господ влезе в Йерусалим на осле. Тогава човекът, който се моли, ще чуе: „Аз, Христос Бог, влизам в теб.”

С молитвата си ние хвърляме мрежите си с вяра и надежда, че ще уловим Христос. Учениците хвърляли мрежите, за да уловят риба, и накрая „уловили” Христос. Ние също имаме своите мрежи. Нашите мрежи са всичко, което правим, за да угодим на Бога: нашите добродетели, нашият пост, нашите нощни бдения, нашата молитва дори и за половин час от двадесет и четири часа. Каквото и да правим, Бог го приема като килим, по който стъпва с нозете Си.

Ние живеем с Христос непрестанно. Кой не би бил щастлив, когато разбере това? Казахме, че Бог стана човек. Не е възможно Христос да живее без Своята плът, а ние не можем да живеем без Христос. Защото именно нашата плът, която Христос прие, Го помества и Го открива. В Стария Завет Бог се нарича Яхве. Само като чуем това име, ние се изпълваме със страх. В Новия Завет Бог се понизи и стана подобен на нас; Той се превърна в Иисус, Този, Който снизходи и все още снизхожда пред нас, за да ни спаси. Затова е невъзможно да бъдем разлъчени от Него: ние сме неотделими от Христос.

Братя мои, пожелавам ви една година, изпълнена с радост и щастие. Нека Новата година ви изпълни с благата, с които Бог благословил Авраам, Исаак и Иаков, пророците и светиите. Нека всички тези блага се разпрострат във вашето село и във вашите домове, защото зная, че вие сте хора, възлюбени от Бога.

Честит празник и дълъг живот на всички, за да можем да изпеем онова, което четем във величанието на празника: „Величай, душо моя, Василий, великия между йерарсите”, защото той ни е дал да видим, да почувстваме, че Бог е неотлъчно в нашия живот: ти си ни отворил, Василие, небесата и си ни открил, че оттам Бог е слязъл да живее сред нас.

Нека завършим с една история. Един човек отишъл на църква, за да говори с Бог. Имал някаква своя нужда. Коленичил и започнал горещо да се моли. Но нямал в себе си мир и не чул Божия глас. Прибрал се у дома  и там бил обгърнат от някаква нетленна светлина — светлината на Божеството. Мигом човекът се преобразил, просветлил се и се изпълнил с радост, сърцето му ликувало и той разбрал, че Бог е тази светлина. Тогава паднал на колене, за да се поклони на своя Господ и да Го помоли за… но бил забравил какво искал да Го помоли! Вече нямало за какво да Го моли. Всичко в него било преобразено. Всичко се превърнало в Божествено присъствие.

Пожелавам ви Божието присъствие да бъде и във вас и да остане във вас дълги години.

Проповед, произнесена в храма Св. вмчк Георги”, село Ормилия, на първи януари, 1985 г.

*Откъсите от службата за Обрезание Господне и св. Василий Велики са по превода на свещ. Траян Горанов, dveri.bg.