Прости на болния!

1357 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Кой в крайна сметка е другият? Жан-Пол Сартр казва, че „адът — това са другите”. За нас, православните, другият може да стане нашият ад само ако ние допуснем това — за себе си и за него.

Другият е нашето стъпало към небето. Той е наш брат, наше семейство и член на Тялото Христово. Затова когато му причиняваме зло, било с думи, или с дела, ние всъщност се самонараняваме. Сякаш вземаме нож и нараняваме някой член на нашето тяло. Длъжни сме във всяка личност да виждаме образа на Жениха Христос. Ние не се раждаме човеци, а ставаме такива. И в този процес има много параметри, но главният от тях е нашата лична човешка свобода.

В пространството на царството Божие — на богочовешката общност, която се нарича Църква и в която господства „умът Христов” — другият е наш брат и образ на Бога. „Видял си един човек, значи си видял твоя Бог”, казват светите отци. Това означава да виждаме в другия Самия Бог, понеже той е Негов образ. И това, което ще определя връзката ни с него, нека бъде една любов, аналогична на онази, която е характерна за връзката на човека с Бога (Павлос Муктарудис, „Иисус минаваше през посевите”, I том).

Другият не е моят ад, но може да стане, ако променя вътрешното си разположение към него и го изключа от пространството на сърцето си. Само една крачка ме отделя от възможността да видя жестокостта на брата си като болест и като духовно средство за моето лично освещаване, за да може молитвата ми да стане основа за неговото покаяние. Макар и да виждаме, че другият е пълен с тръни, когато имаме любов, от тези тръни ще поникнат цветя. Синаксарът е пълен с истории за ада, които са завършили като истории за рая.

Другият да стане моят рай.  Цветето в пустинята. Диамантът в калта. Бялото на фона на черното. Изгревът на слънцето в опустошената нощ.

Другият не е лош, той е болен. Не се ражда лош, а става такъв и аз съм виновен за това… Всички ние сме виновни…

Злобата е болест и за нея е нужно лечение. Злобата се ражда там, където любовта отсъства или някой я е убил. Злобата е злоупотреба със свободата и се ражда от едно болно вътрешно движение, от една зараза. И това е тъжно …

„Ама той ми стори зло! Нарани ме! Какво да правя?” Прости му! За да се отвори раят за теб, а за него — надеждата. Прости на болния и тази твоя прошка ще бъде неговото изцеление.

„Как да направя това! Трудно е! Кой го е правил някога?” Правил го е св. Дионисий Егински, не защото бил светец, а защото станал светец, когато простил на убиеца на своя брат. И убиецът какъв станал? От подземието на ада отишъл в райските селения. Защо? Защото прошката на св. Дионисий станала лекарство за него, стъпало към небето, изцеление и преображение на неговото битие. Прощавам не за да се правя на някакъв и да се покажа…  Прощавам, за да стане сърцето ми лекарство за другия, а прегръдката ми да бъде негово спасително пристанище.

Кажи едно „Прощавам ти!”. Това е гласът, който отваря рая. Това е звукът на тръбата, който слушат ангелите. Да не се мамим, че можем да простим с човешки сили. Само когато почувстваме, че Господ ни прощава, ще разберем, че нямаме друг избор, освен и ние да направим същото. Как да помолим Бога за рая, когато го отхвърляме за своя ближен?

Кой в крайна сметка е другият? Той е член на Тялото Христово и често бива наранен… Какво ще направим тогава? Ще го оставим ли да кърви?

Не забравяй, брате, че не Светлината е виновна за това в една стая да има мрак… Някой е изгасил светлината и е настъпил мрак, в противен случай той не може да съществува. А ти какво решаваш? Какво ще направиш за другите? Ще отвориш ли прегръдката си за тях?  Или ще останеш в ада на отхвърлянето?

Нека приключим с думите на нашия Господ: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15).