Протойерей Владимир Воробьов за разцърковяването на младежите, прегарянето на свещениците и изкушенията в Църквата

2685 0

Източник: www.pravmir.ru
Превод: Цветомир Цанков

Защо хората напускат църквата? Прегарят ли сегашните свещеници? Как да помогнем на многодетните не на думи, а с дела? На тези и много други въпроси – в интервю с ректора на Православния Свето-Тихонски хуманитарен университет (ПСТХУ) протойерей Владимир Воробьов.

В храма с родителите си са ходили, а красотата на църковния живот не са оценили


– Отец Владимир, в книгата си “Покаяние. Изповед. Духовно ръководство” сте описали подробно с какви проблеми на миряните се налага да се среща свещеникът. Минаха почти 20 години от издаването. Какво се е променило през това време? Има ли някакви нови проблеми?

– Аз не съм писал книгата, а това са просто записки на лекциите ми. Проблеми за духовните пастири възникват всеки ден. През последните 20 години много от младите хора са възпитани в християнски семейства и от детството са запознати с църковните традиции. Налице са в това поколение много дълбоки и ревностни християни. Но много са и тези от тях, които възприемат християнството на равнище домакинство. Родителите са ги водели в храма, изпращали на православно училище, в къщи са спазвали пости и отбелязвали религиозните празници, но децата не са оценили красотата на църковния живот.

Небесното царство със сила се превзема – казва Господ, което означава – с подвиг. Всяко духовно постижение трябва да се изстрада, а те са получили църковния живот лесно и безплатно. Такива хора дори не се сещат, че ако човек нарича себе си християнин, той трябва да се труди духовно.

Деца, чиито родители са ги принуждавали да живеят църковен живот против волята им, веднага след като пораснат и получат самостоятелност, се отказват от посещаване на храма, от изповед, от причастие, от молитва и пост. Когато те са били по-млади, родителите са ги заставяли да правят всичко, а това, което се върши по принуда води до вътрешен протест и бързо се обезценява.

Тези тийнейджъри често искат да живеят като своите връстници от нецърковни семейства, забраненият плод ги привлича: секс, наркотици и т.н. Някои все още носят нагръден кръст и не се отказват от християнската вяра до края, но истински вярващи да ги наричаме не можем.

Много такива хора се появиха сега, които понякога идват в храма. Трудно е да се намери контакт с тях. Без каквито и да са тежки изпитания и страдания те могат и да не се върнат в църквата. Понякога, отдали се на разгулен живот, те след известно време жънат горчивите му плодове – болести, нещастия, случили се с тях – и едва тогава идват и се разкайват.

Това е един много болезнен процес, много по-труден, отколкото, когато на изповед идва човек, който никога не е вярвал в Бог.

– Децата напускат църквата, защото родителите отиват твърде далеч в мерките за възпитание?

– Причините са различни. И в най-благочестивото семейство, където децата са заобиколени от любов и грижи, някои от децата могат да напуснат църквата. Такива случаи също има. Но най-вече, разбира се, проблемът е, че родителите са открили вярата като възрастни, те не са имали детския опит на живот в семейство на православни родители, и те не знаят как да възпитават децата си във вярата, при което правят много грешки. Често тези родители смятат, че свещеникът е длъжен да възпитава децата във вярата: ние не знаем как трябва, а отецът знае. Те не осъзнават, че без участието, без помощта на родителите свещеникът може да постигне много малко с тяхното дете.

За детето най-важен е примерът на родителите. То трябва да види как те се молят, как се отнасят с хората, как говорят помежду си, да усети духа на християнското общуване. Но традицията е прекъсната. Майките си спомнят детството и до голяма степен повтарят това, което им е било дадено от техните родители.

Когато се запази традицията, това е органично. А когато родителите са израснали в семейство на атеисти, без вяра, а сега са станали вярващи и желаят да отглеждат децата си във вярата, те са невъоръжени. Те нямат земя под краката си, те не знаят какво да правят. И правят много грешки, колкото и да се опитваш да им обясниш, че не е необходимо да изобретяваме велосипеда.

Глупаво е да се негодува, че в болницата има много пациенти

– Руското общество е разнообразно. Някои от нецърковните хора са предубедени в отношението си към Църквата, а има и хора, които все още не са взели решение за своя мироглед, но се интересуват от религията и искат да видят в църквата идеал. Как ние като християни отговаряме на такова морално искане?

– За съжаление, ние правим много често негативно впечатление на тези хора. Те са прочели Евангелието, идвайки в храма те искат да видят в християните въплъщение на евангелските заповеди, а се срещат тук с всички обичайни човешки недостатъци. Настъпва разочарование, някои директно го изразяват “наричате себе се християни, и се държите като невярващи – груби и раздразнителни”.

Това е така, защото новодошлите не разбират какво е Църквата. Господ казва: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните; … Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние.” (Мат. 9:12-13) Глупаво е да се ядосваме и изненадваме, че пациентите в болницата са много – тя затова съществува – да лекува болните.

Църквата също е болница, само че за духовно изцеление. Ето защо, тя отваря вратите си за грешниците, които идват и пълнят храма. Те не могат веднага да станат светци. В болницата хората оздравяват постепенно и то не всички. Така е и в Църквата – някой постепенно се излекува, става все по-добре, но все още не напълно – това също зависи от емоционалното състояние на човека и на неговата воля и желание.
Да очакваме святост от всички онези, които днес наричат себе си християни, е наивно.

Още нещо – земната църква по някакъв начин е подобна на Голгота. Там също е имало различни хора: Божията Майка, св. Йоан Богослов, но също и стотника и войниците, и фарисеите, и обикновените хора. Както на Голгота, за нас най-важното е, че в Църквата е Христос. Христос – Богочовекът, в него са две природи: Бог и човек. Църквата – Тялото Христово, в нея живее и действа Самият Христос, Който иска да се свърже с хората, които идват при Него. Всичко Христово е съвършено, а човешкият компонент има сериозни пропуски, които постепенно се лекуват с Божията помощ.

Поведението на недуховни пастири води до големи изкушения

– Случва се, че хора напускат църквата, след като са се въцърковявали повече от една година. Днес такива случаи не са рядкост, дори влезе в употреба терминът “разцърковяване”.

– Има такива случаи. Разбира се, тези хора не са влезли в Църквата с нужната сериозност и дълбочина. Някои може да не са търсили нещо друго там, а не Христос.

Но в това има вина и духовенството – често ние съблазняваме такива нестабилни хора със своето поведение. Свещеникът трябва да е образ на Христос – това е същността на свещенството. Ако свещеникът се представя по различен начин, много от духовно слабите, поради липса на вяра, не могат да преодолеят такова изкушение. Тяхната слабост не премахва отговорността от този, който е съблазнил слабите.

Когато в началото на деветдесетте години съветският режим се срина изведнъж, Църквата си върна голям брой храмове взети от комунистите, които трябваше да бъдат приети бързо и възстановени. Липсваше духовенство, затова бързо бяха ръкополагани свещеници и като резултат в състава на клира се оказаха много неподготвени хора. Много от тях не осъзнаха колко висока е възложената им мисия, някои бяха изкушени от възможността да “спечелят” от претъпканата църква.

Ясно е, че Църквата се нуждае от пари за ремонта и реставрацията на храма, които често няма от къде да се вземат. Но когато в храмовете са установени тарифи за тайнствата и требите, всичко това в последствие ще ни струва скъпо… Пари ще дойдат, предстоятелят на храма ще го възстанови, но много хора ще отчужди от църквата. Алчността е несъвместима с църковната служба. Поведението на недуховните, набързо ръкоположени пастири не е добър пример за другите и води до големи изкушения.

– Много възпитаници на Факултета по теология на ПСТХУ стават свещеници. Какъв е основният акцент в образованието на бъдещите пастири?

– Ние се стараем да ги включим в църковната служба, за да ги опознаем по-добре от духовната им страна. Препоръки за ръкополагане, даваме само на тези, в които вярваме, че наистина обичат Христос и се стремят да посветят целия си живот в служба на Бога и ближния, чужди са им сериозни пороци, имат чисто сърце и неопетнена съвест. Ние се стараем да вдъхновим всички студенти за добър, жертвен живот, да им покажем височината, красотата и радостта на пастирската служба. Но има моменти, когато ние не препоръчваме даден студент за ръкополагане, а той отива в друга епархия и го ръкополагат там.

Божията благодат не може да изгори

– За професионално „прегаряне” на работещите в социални служби се говори от дълго време. Сега ние говорим за прегаряне на свещеници. Разбира се, свещеническата служба е по-особена, но всички ние сме хора и може да се уморим. Доколко е актуален този проблем?

– Вие сам казахте, че службата на свещеника е особена. Божията благодат подкрепя свещеника. И това е главното в пастирската служба. “Божията благодат винаги лекува немощта и запълва празнотата …” – казва епископът, поставяйки своите ръце при ръкополагането на свещеник или дякон. Тези думи съдържат отговора на въпроса Ви. Без помощта на благодатта, да бъдеш свещеник е просто невъзможно – никакви сили не са достатъчни.

Не със своя сила служи свещеникът. И Божията благодат не може да изгори. Ако пастирът живее, както трябва, с цялото си сърце се устремява към Бога, изпълнява службата с молитва за помощ, със смирено осъзнаване на своето недостойнство, на своята немощ, тогава Божията благодат действа в него и му дава сили да служи. Писанието казва: “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Як. 4:6).

А ако свещеникът е маловерен, не иска да се моли, да работи, да живее чист живот, защото обича греховния живот, Божията благодат се отклонява от него, той се превръща в изкушение за хората. Само че, по мое мнение, този случай не се нарича прегаряне, а деградация на свещеника.

В екстремни ситуации е неизбежно нарушаване на нормите

– Преди революцията, не всички свещеници изповядваха, а само опитните. И в Гърция, чух, практиката продължава. А в Русия, млади, едва ръкоположени свещеници изповядват и трябва да съветват хора, на които са като синове и внуци. Това е огромна емоционална тежест за един човек без опит. Може би въпросът не е само в греховете и липсата на вяра?

– Наистина, според древните църковни норми, само опитен свещеник може да бъде изповедник, обикновено възрастен човек. Младите свещеници винаги можели да изповядат и причастят човек в случай на опасност от смърт, но на тях са били забранени духовни служби. Но при екстремни ситуации е неизбежно да се наруши нормата. В Русия тази екстремна ситуация съществува не само през деветдесетте години, никога не сме имали достатъчно духовници.

Парадоксално е, че дори венчавките в Русия в продължение на много векове са били само за “избраните” – болярите, близки до княза. Само защото храмовете са строени единствено в градовете, а в селата на стотици километри наоколо не е имало храм. В съветско време, когато църквите са закрити, се получава същото. Дори ако хората са искали да се оженят, въпреки пропагандата, и да кръщават децата си, често не са могли да го направят.

Сега в Москва има около 1200 свещеници и около петстотин църкви. Това е около 10 пъти повече, отколкото по време на съветската епоха. Но ние се нуждаем най-малко от 10 пъти повече. В Гърция, където населението е само 9 милиона души има 70 епископи и хиляди манастири, голям брой енории. А у нас във всеки жилищен район, ако има една църква, служат 4-5 свещеници (а понякога и по-малко), а в неделя идват хиляди хора.

Затова в Русия днес не можем да се върнем към това да служат само опитни свещеници, имащи право да изповядват. И е малко вероятно, това да бъде възможно в близко бъдеще. Ние имаме една огромна страна, голяма територия. Но в сравнение с деветдесетте години, ситуацията е значително подобрена, така че сега се опитват да се придържат към възрастта от каноничната норма и не ръкополагат за дякони хора на възраст под 25 години и за свещеници – по-млади от 30 години.

– Заедно с младежите през деветдесетте години бяха ръкоположени много хора на възраст, имащи пълнолетни деца, внуци, висше образование. Понякога, преди ръкополагането, и по-често, след това, те постъпваха за задочно обучение, в семинариите и университета. Има ли сега такива ученици в ПСТХУ? Как се промени нивото на студентите, кандидати за свещеници?

– Влизането на зрели хора в религиозните училища е характерно за началото на деветдесетте години. При съветската власт такова нямаше. Тогава за задочно обучение в семинарията приемаха само тези, които имаха духовен сан. А правилата на редовното обучение са като във военно училище – учениците не само учат в семинарията, а живеят там. За семеен мъж е проблемно.

За такива хора – възрастни, които имат семейство и искат да станат свещеници – отворихме Института. Отначало имахме само вечерно образование. Много от днешните духовници в нашата църква и учители в ПСТХУ са бивши наши студенти. Но през последните 20 години, съставът, разбира се, се е променил. Семинариите също започнаха да мислят за това, как да преподават на семейни зрели хора, откриха се нови семинарии и други църковни институти, Богословски факултети в държавни и недържавни университети.

Ние продължаваме да обучаваме в задочни и вечерни отделения предимно зрели хора, но те са значително по-малко. Но се увеличи редовното обучение, като по-голямата част постъпват точно след училище или една – две години по-късно. Много от тях са пример за неграмотност, липса на култура – уви, значително намалява нивото на училищното образование. Трудно е да учим тези студенти.

Храмовете трябва да помогат на многодетните

– В Православната среда идеал за семейство се счита многодетността. Но по силите на всеки ли е в съвременните условия? Има проблеми, които са специфични за многодетните семейства? Не икономически проблеми, а образователни, духовни.

– Трябва да се помни, че Господ благослови първото семейство, Адам и Ева, за щастлив живот, изпълнен с любов и единство, той им каза: “Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я” (Бит. 1:28). Православното учение за брака не твърди, че създаването на потомство е единствената цел на брака, но е ясно, че Божието благословение на брака, Божият план за брака е свързан и с раждането.

Ние вярваме, че раждането на едно дете не може да стане без волята на Бога, и ако Бог дава деца на съпрузите през семейния им живот, то да се противопоставят на това, а освен това, да използват всякакви средства за да нямат деца, когато по Божият план те трябва да дойдат, това е голям грях. Този грях прави брака съвсем различен, не такъв, какъвто трябва да бъде. Ето защо, много често такива бракове се разпадат, те са нещастни.

Църквата благославя жертвения героизъм на родителите, които приемат с любов Божието благословение за раждането на толкова деца, колкото Бог пожелае. В такива семейства като правило има повече щастие, повече любов, родителите живеят в любов и вярност един към друг, заедно изминават пътя си към Царството Божие. А децата са възпитани добре, ако семейството живее истински църковен живот.

Но днес, икономическите трудности в повечето семейства с много деца са толкова тежки, че те не могат да бъдат отделени от духовните и образователни проблеми. Модерният град не осигурява условия за живот на тези семейства.

В Москва все още има програма за семейна грижа за деца – ако семейството има три деца, предучилищна възраст, майката оформя дома като детска градина, където тя е учител, и на нея се плаща за това. Това не е малка финансова помощ, осигуряваща да оцелеят. Но тези програми трябва да бъдат в цялата страна.

А за решаване на жилищния проблем, да се осигури подходящо жилище за големи семейства, на държавно ниво се прави много малко.

В нашата енория имаме доста семейства с много деца, като някои от тях не с три или четири, а седем, осем, девет деца. Ние се опитваме да помагаме на всички. Към нашата енория и Университета има основно училище, децата на повечето енориаши учат там. На възпитанието в нашето училище се отделя не по-малко внимание, отколкото на образованието. Особено важна е такава помощ за многодетните родителите. През летните и зимните празници има православни детски лагери.

Момичета от нашата енория помагат на многодетните семействата в къщната работа, в разходките с децата, уроците с тях. Необходима е различна помощ. Бащите в тези семейства са склонни да работят от сутрин до вечер, майката, сама, много трудно контролира всичко. Огромно постижение е да се възпитават много деца в Москва. Разбира се, тези семейства се нуждаят от помощ и духовно. Ние се опитваме да ги обединим в енорийската общност. Всички семейства имат духовни бащи, които знаят проблемите им и са въвлечени в живота им за да им помагат.

Но, повтарям, и за материалните и битови трудности на тези семейства, не можем да забравим. Специално за тях сме организирали в енорията служба за недвижими имоти, която е помогнала на много семейства да се сдобият с апартамент, при това по-близо до храма. При Хрушчов, нашите енориаши са били изселени в предградията, тук почти никой не е останал, а сега ходиш по улицата и през цялото време срещаш някой от енорията. Те всички се познават помежду си по име.

Имаме фонд за финансова помощ, която се попълва от богати хора. Парите отиват за подпомагане на големи семейства или хора, които се нуждаят от скъпоструващо лечение. Мисля, че такива фондове трябва да съществуват във всички енории.