ПРОТОЙЕРЕЙ ГЕНАДИЙ ФАСТ ЗА ИЗПОВЕДТА, ЦИНИЗМА И РАЗЦЪРКОВЯВАНЕТО

1907 0

P.GenadijFС отец Генадий Фаст беседва Леонид Виноградов

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravmir.ru

Задължително ли е да се пости преди причастие? Можем ли да научим детето на покаяние? За какво е необходим Ветхият Завет на християнина? По този и по други проблеми на църковния живот беседваме с протойерей Генадий Фаст, настоятел на храма на Светите равноапостолни Константин и Елена в град Абакан.

Протойерей Генадий Фаст е роден в 1954 г. в Сибир в семейство на политически затворници. В 1978 г. завършва Физическия факултет на Томския държавен университет. Остава да работи в катедрата по теоретична физика, но скоро бива уволнен заради вярата си в Бога. В 1980 г. е ръкоположен за дякон и две години по-късно – за свещеник. Духовно образование получава задочно. В 1992 г. завършва Московската Духовна академия. Кандидат е на богословските науки. От 1983 до 2010 г. служи в град Енисейск в Красноярския край. От декември 2010 г. е настоятел на храма на Светите равноапостолните Константин и Елена в град Абакан. Баща на пет деца и дядо на трима внуци.

При често причастяване не е задължително да има връзка между изповедта и причастието

–              Отец Генадий, в Русия е прието хората да се изповядват преди всяко причастяване. При това много хора се причастяват два пъти в месеца и дори по-често. Такава взаимна връзка между изповедта и причастието не води ли до превръщането на изповедта във формалност, до нещо като пропуск за Чашата?

–              Изповедта може и да се превърне във формалност, тоест човек да престане да възприема тайнството с необходимото благоговение.  Тук не можем да дадем универсален съвет. И в историята на Църквата тази традиция се е изменяла, и днес тя е различна в различните Поместни Църкви и дори при различните пастири.

В идеалния случай цялата Църква, и пастирите, и миряните, трябва да се причастяват всяка неделя. Това съответства на вътрешното съдържание на Литургията. Нито в каноните, нито в богослужебния устав се предвижда някой просто да се моли на Литургията, а да не пристъпва към Чашата, към Господнята Трапеза. Но очевидно е, че в съвременните условия не можем да приемем директивата: „Всички да се причастяват всяка неделя!” Това е дело на пастира, въпрос на духовното израстване на конкретния човек и конкретната църковна община.

Зная, че днес много пастири имат немалко енориаши, които се причастяват често – веднъж на две седмици, а някои и всяка неделя. Понякога дори и по-често – например, при нас през Страстната седмица много хора се причастяваха на всяка Литургия, а през Светлата седмица цялата община се причастяваме всеки ден. Несъмнено, в този случай задължителната връзка между изповедта и причастието е невъзможна, неоправдана.

Традицията задължително да се изповядваме преди причастие се е наложила в онези времена, когато причастяването е престанало да бъде дело на църковната община, а е станало лично дело на всеки, при това изключително рядко дело, чак до един път в годината. Естествено, тогава не е можело да става и дума за причастяване без изповед.

Но сега, когато енорията постепенно, но сигурно се превръща в евхаристийна община, необходимостта от такава практика отпада, нещо повече, тя става невъзможна. Да предположим, че в енорията има 150 души, а свещеникът е само един и не може всеки път да изповядва всички – няма да му стигнат нито времето, нито силите. Ако в такива условия се изисква от всички енориаши да се изповядват преди всяко причастие, има голяма вероятност някой да започне да възприема изповедта като профанизация.

Затова на своите енориаши, които ходят на църква поне всяка неделя, спазват всички пости, включително в сряда и петък, препоръчвам да се изповядват веднъж в месеца, а по-често от това – само по необходимост, по вътрешна потребност. Това дори няма отношение към Причастието – щом съвестта изисква изповед, не бива да се отлага.

Съветвам ги да пристъпват към причастие по възможност всяка неделя, като вземат благословение за това от своя духовник. Мисля, че днес това е оптималният вариант, и в някои енории вече се установява такава практика.

Тогава и изповедта бива за полза – човек се изповядва не за да се причасти, а за да се покае. И той се причастява, участвайки в църковното тайнство.

Изповедта и причастието са самодостатъчни, самостоятелни тайнства, а не строго зависими едно от друго. Ясно е, че не бива да пристъпваме към причастие, ако живеем в някакъв смъртен грях (например в блуд), имаме неразкаяни грехове или се намираме във вражда с някого. Но ако нямаме такива смъртни грехове, а става дума само за вътрешна борба със страстите, изповедта става по-задълбочена и сериозна, когато се извършва не за допускане до причастие.

Изобщо аз съм за това в храма да има ден за изповед. Днес ние изповядваме вечер, след всенощното бдение – свещеникът е уморен, енориашите са уморени, бързат за автобуса… А сутрин е невъзможно – трябва да правиш проскомидията. Да се прекъсва литургията на причастния е просто безобразие! Изповядването по време на литургия е абсурдно, а и не е предвидено от никакъв устав.

Помня, един млад човек разказваше за Рождественската служба: „Чака се на три опашки: за записване на имена, за изповед и за Светата Чаша”. Той се причасти, но не участва в литургията! Затова изповедта по време на литургия трябва да се отмени.

По мое мнение, денят за изповед би бил оптималният вариант. В голям град и голяма енория, където има няколко свещеници, такива дни също би могло да бъдат няколко. Свещеникът да идва, например, в три часа следобед и до осем вечерта да изповядва. Нито той ще бърза, нито енориашите – така ще има възможност внимателно да изслуша всеки, да даде добре обмислен съвет.

Знам за енории, където това вече се практикува, но като цяло нашият народ още не е подготвен за това, хората са свикнали да се изповядват преди службата или по време на самата служба. Ясно е, че колкото и да не е добра тази традиция, не бива да я отменяме изведнъж, но постепенното въвеждане на дни за изповед в енорийската практика, според мен, би било много добро.

 

Църквата никога не е предвиждала особен пост за свещениците

–              А доколко е необходим постът преди Причастие? При нас в енорията през Светлата седмица се причастяват ежедневно. А има енории, където причастниците през Светлата седмица се броят на пръстите на едната ръка. Хората идват на служба, участват в кръстното шествие, но не им благославят да се причастят без поне частично говеене. 

–              На обратната страна на свещеническия кръст са изписани думите на апостол Павел: „Бъди образец за верните” (1 Тим. 4:12). Затова отецът, който смята, че през Светлата седмица можем да се причастяваме само след като предварително сме попостили, нека сам стане пример в това за верните. Нека попости през Светлата седмица. А когато батюшката отговява, а от енориашите изисква да постят, това е абсурд! Свещеникът има една-единствена привилегия – да спазва всичко още по-строго, отколкото енориашите, да бъде по-взискателен към себе си, отколкото към паството.

Църквата никога не е предвиждала особен пост за свещениците. Всички отци служат през Светлата седмица, и никой не пости. Съществува 66-то правило на Трулския Събор, който по значимост се приравнява към Шестия Вселенски Събор: „От светия ден на Възкресението на Христа, нашия Бог, до Томина неделя през цялата седмица верните трябва непрестанно да се упражняват в псалми и духовни песни в църквите, радвайки се и тържествувайки в Христа, да слушат с внимание четенето на Божествените Писания и да се наслаждават на Светите Тайни”. Евхаристията е дело не само на поста, но и на празника, иначе би трябвало да я извършваме само по време на пост.

Ако човек спазва всички пости, сряда и петък, то не само през Светлата седмица, но и по всяко друго непостно време нямаме никакви основания да изискваме от него допълнителен пост. Самите ние, свещениците, не си налагаме никакъв допълнителен пост.

Съвсем различно е, ако човек за пръв път е дошъл в храма, и никога преди това не е постил. Тогава е желателно да попости и една седмица преди причастие – обикновено така предлагам. Нека се подготви. И тези хора не възразяват, отнасят се с разбиране, дори се радват. Но от постоянните енориаши Църквата не изисква да постят в непостни дни. В годината има достатъчно постни дни – те са повече от двеста. През останалото време ние, свещениците, преди литургията спазваме само евхаристиен пост – не ядем и не пием нищо след полунощ. Толкова повече не бива да налагаме допълнителен пост на енориашите.

Ако човек прави това доброволно, моля, нека само да вземе благословение от свещеника. Има енориаши, които искат благословение да постят преди причастие, и постят. Това е техен избор, който аз уважавам и благославям. Но свещеникът няма право да изисква това от тях.

А през Светлата седмица ние вкусваме блажна храна и се наслаждаваме на Светите Тайни в съответствие с правилата на Църквата.

 

Противостоенето на страстите и помислите е доживотно състояние на християнина

–              Какво да правим, ако, идвайки на изповед, не чувстваме покаяние? С ума си разбираш, че си съгрешил, но в теб няма нито съкрушение, нито решимост да не повтаряш греха.

–              Изповедта и покаянието не са едно и също. Покаянието е състояние на душата, то може да дойде при човека на всяко място: по време на домашна молитва, на разходка, в метрото. Изведнъж те пронизва остро покайно чувство, ти изпитваш сърдечно съкрушение и потребност веднага да се изповядаш. А когато дойдеш на изповед, вече е минало достатъчно време, понякога ден-два, и ето, вече няма такова топло съкрушение за греховете.

Това се случва, и много хора на изповед признават, че то ги смущава. В действителност това може да бъде и нещо съвсем нормално. Покаянието идва при нас чрез Светия Дух, и това може да се случи по всяко време и на всяко място. Ние откликваме. Добре е, ако това съвпада с изповедта – често хората плачат на изповед, вижда се, че те действително се разкайват. А понякога става така, че човекът вече е преживял всичко отвътре, отишъл е на изповед, и тук той вече изпълнява самия акт на изповедта: изповядва греха, получава прошка и разрешение. И това е нормално, не бива да се смущаваме – нека всичко да се случва по естествен начин.

Що се отнася до решимостта да не повтаряме греха, то можем да разделим греховете на три групи. Първата са смъртните грехове, за които апостол Павел казва: „А блудство и всяка нечистота или користолюбие дори и да се не споменуват между вас, както прилича на светии” (Еф. 5:3). Всъщност само заради такива грехове в ранното християнство се е извършвало опрощаване на греховете, защото за смъртен грях – блуд, убийство, кражба и т. н. – човекът е бил отлъчван от Църквата. Ако той се е разкайвал, му е била налагана продължителна епитимия[ii], а след това му се е прочитала разрешителна молитва: „И пак го причисли към Църквата”, тоест отново се е съединявал с Църквата.

И в наше време, ако някой съгрешава смъртно, а след това идва на изповед, е оправдано да му се наложи епитимия, макар и не толкова продължителна, както се полага според каноните, но такава, която да съответства на неговото духовно състояние, и едва след това да бъде причислен към Църквата. И тук човек разбира, че повече няма да повтори това. Да не вършиш смъртни грехове е лесно, напротив, трудно е да ги вършиш. Например опитайте се да ограбите магазин.

Втората група грехове – това са греховете против вътрешното устроение на човека (така ги нарича авва Доротей). А това устроение е различно у всички. Има мирни и спокойни хора, и когато такъв човек изведнъж излезе извън себе си, той нарушава своето вътрешно устроение. А има хора, импулсивни и избухливи по природа, по-просто казано – като психично болни. Те така са устроени, че дори не забелязват това. Грехът против вътрешното устроение изисква изповед. И все пак много по-лесно е да живееш в съответствие със своето вътрешно устроение, отколкото да го нарушаваш. Затова такива грехове могат да бъдат победени с Божията помощ, въпреки че са възможни и сривове.

И третата група грехове – това са всекидневните, битовите грехове. Тайнството изповед не е било предназначено за тях в истинския смисъл на думата. В манастирите е съществувала практиката да се изповядват помислите, и например в женските манастири монахините са можели да ги изповядват на игуменията. В мъжките манастири на Атон това се практикува и сега – помислите могат да се изповядват на духовно опитни братя, които нямат сан. Такава практика съответства на думите на апостол Иаков: „Изповядвайте си един другиму греховете” (Иак. 5:16).

Именно тази група грехове определя вътрешната духовна бран, за която говори цялото „Добротолюбие”, цялата светоотеческа литература. Това е нашият всекидневен християнски живот в противостоене на греха. Тук разбирам, че с никакво еднократно разрешение, с никаква еднократна изповед няма да се избавя от такива грехове. Да допуснем, че един млад човек поглежда девойките с пожелание. Разбира се, той ще продължи да ги поглежда така, но има разлика в това дали се съгласява с тази страст или осъзнава, че тя е греховна, дали се съгласява с пожеланието, или му противостои.

Когато идва помисъл, а ти не го приемаш и вътрешно се бориш с него – това е нормалното състояние на християнина. Състояние за цял живот, но то е и стълбица, защото вчера не е имало мир от някакви помисли, а днес е много по-леко, утре, ще видиш, че те ще си отидат, но ще дойдат други. В това противостоене на помислите и страстите се състои целият духовен живот на християнина. Главното е, че той противостои, а не се съгласява с тях.

Разбира се, на изповед трябва от време на време да говорим и за тези страсти, да се съветваме с духовника, но тук става дума не толкова за опрощаване на грехове, колкото за вътрешно усъвършенстване, вътрешна борба. Отшелниците са преуспявали в тази борба, а те с години не са виждали свещеник. И много често християните, особено онези, които не от вчера са в Църквата, на изповед се каят и за своите всекидневни грехове, за това, че търпят поражение в духовната борба.

Не бива да униваме от това, че тези грехове се повтарят. Да предположим, че аз съм хипертоник, но ежедневно се боря с тази болест – пия лекарства, вземам и други профилактични мерки. Разбирам, че няма да престана да бъда хипертоник, но аз не съм съгласен с този недъг, и доколкото мога, му се противопоставям. Понякога успешно – недъгът отстъпва. Съща така трябва постоянно да противостоим на страстите и помислите, разбирайки, че това противостоене ще продължава цял живот. Но не е възможно така често да участваме в тайнството изповед, както често се борим с тези всекидневни страсти.

Много важно е да разказваме за борбата със страстите на проповед. Ако свещеникът в проповедта засегне тази тема – например, как да противостоим на завистта – а енориашите чуят това, те вече са въоръжени. Това е нормалната ситуация. Нереално е, ако триста или шестстотин енориаши разказват на един свещеник за всички свои помисли. Такова положение и физически не е възможно, и не винаги има духовен смисъл. Хората водят духовна борба, молят Бога за помощ в тази борба, а когато дойдат на изповед, да предположим, веднъж в месеца, то след като изповядат основните грехове, говорят и за нападащите ги помисли и страсти.

 

Около детската изповед имам повече въпроси, отколкото отговори

–              Можем ли да обясним какво е покаяние на едно седемгодишно дете?

–              Много сложен проблем. Не мисля, че съм успял в това. Да, децата се изповядват от седемгодишни, особено във въцърковените семейства. Те се изповядват редовно, и тази изповед понякога се превръща във формалност: „Не слушах, глезех се, биех се”. Свещеникът полага епитрахила на главата на детето, прочита разрешителна молитва, едното дете бяга, идва следващото и повтаря всичко почти дословно. А много ли значат тези думи?

Струва ми се, че децата е по-добре да се изповядват рядко. Да се причастяват всяка неделя, а да се изповядват рядко! За детето е трудно да достигне покайно състояние. „Множество извършени от мен злини…”, „Както свинята лежи в калта, така и аз служа на греха” – сърцето на детето още не разбира това, децата нямат такива настроения, те по природа са оптимисти.

А ето, в ранното детство е възможно раждане свише. Това, което детето е получило от родителите си поради факта, че се е родило и е било възпитано в християнско семейство – сякаш безплатно – сега влиза в неговото съзнание, става негово лично преживяване. Затова трябва дълбоко да почувстваме своята греховност, но и опрощаващата Божия милост.

При когото това се случва, той става християнин. А който не е преживял това, постепенно се отдръпва настрани. Такива хора не се отричат от Бога, почитат църковните празници, спазват някои пости, но са много далече от истинския духовен живот. Редовната изповед, практикувана от седемгодишна възраст, не ги е подтикнала към такъв живот. Необходимо е раждане свише от Бога.

Мисля, че е много по-важно да се провеждат душеспасителни беседи с децата. Ако пастирът от време на време идваше на занятията в неделното училище и беседваше с децата за някои грехове, ползата щеше да бъде много по-голяма. Такава полза има – много детски грехове хората изповядват много по-късно, вече като възрастни, а понякога дори и близо до старостта.

Да кажем, децата не са способни да изповядват своите плътски грехове, а такива грехове има още от ранно детство. Но седемгодишното дете не може да разбере това и да ги изповяда. Вече на 30-40-годишна възраст много хора си спомнят, че в детството са имали някакви лоши навици, лоши постъпки и каквото и да било друго. Не бива да се изтръгва от осемгодишното дете това, което то още не е осъзнало поради своята незрялост. Ще дойде време само да разкаже за това.

Детската изповед е нещо много специфично, и във връзка с нея аз имам много повече въпроси, отколкото отговори. Но това, което се върши на практика, най-често е формално и безрезултатно.

 

Училище по благочестие или училище по цинизъм? Средно положение няма

–              Вие смятате, че в юношеството вярата може да стане осъзната, дълбока. Но често се случва и обратното, при това у подрастващи, които са подковани в теорията, говорят за вярата така, че те карат да се заслушаш, участват в олимпиади по основи на православната култура, побеждават на тях. И въпреки това остават топлохладни, а понякога и просто цинични.

–              Такава опасност съществува във всяко духовно училище, включително и в семинарията и академията – възпитаване на цинизъм. Духовното става предмет на учебна дисциплина, а успехът в учението зависи от интелектуалните способности. Ето, често става така, че човек схваща всичко на един дъх, блести с ерудиция, а от духовен живот няма и помен. Затова съм дълбоко убеден, че всяко духовно училище, от неделното училище до духовната академия, трябва на първо място да бъде училище по благочестие.

Безусловно, в семинариите и академиите трябва да се изучават история, догматика, древни езици, дори основите на естествознанието, но ако духовното училище не е училище по благочестие, то се превръща в училище по цинизъм.

Това е много деликатна тема. Аз винаги съм се стремял и енорията като цяло да се превърне в училище по благочестие. Първите енориаши – не в нашия храм, а в първи век – са се наричали ученици. Ученици на Иисус Христос. И първият Настоятел – Иисус Христос – се е наричал Рави, което значи Учител. За да стане енорията не само община, но и училище по благочестие, а пастирът – учител, са необходими и извънбогослужебни духовни занятия, и някакъв вътрешен ред.

Когато преподавах – а аз преподавах от първи клас на семинарията и гимназията до пети курс в университета и в богословските курсове, – се стараех не само да се дават знания, но и да се води обучение по благочестие. Не мога да съдя какво се получи, стопроцентовият резултат е невъзможен, но към него трябва да се стремим. За това е необходима и вътрешната нагласа на всеки преподавател, и характерът на духовното училище като цяло.

 

Християните, научени на Словото Божие, няма да започнат да правят революции

–              Според Вас необходимо ли е Свещеното Писание да се чете и да се обсъжда с миряните? Някои са склонни да заподозрат в протестантство всеки библейски кръжок.

–              По този път още малко ще нарекат протестанти и светите отци. У светителя Йоан Златоуст на всяка страница се срещат десетина цитата от Свещеното Писание. Нека ревностните не по разум противници на библейските кръжоци да решат за себе си: Йоан Златоуст вселенски учител и светител ли е, или протестант? Как можем да живеем без Словото Божие и творенията на светите отци?

Когато апостол Павел проповядвал в Берия, онези, които били там, приели словото с цялото си усърдие, ежедневно вниквайки в Писанието – дали всичко е точно така, както казва апостолът. Не бива да минава нито ден без Свещеното Писание!

Йоан Златоуст по четири часа казвал проповеди – за нас е трудно и да си представим това. А Василий Велики сутрин и вечер през Великия пост произнасял поучения, които се превърнали в неговия знаменит „Шестоднев” – той не го е написал в някой кабинет! А днес някои смятат, че могат да служат, без изобщо да проповядват. Такова пренебрежение към поучението, към донасянето на Словото Божие до паството е било онази почва, на която се е зародил протестантизмът. Протестантите напук на нас залагат преди всичко на изучаването на Свещеното Писание, при това отхвърляйки много неща, необходими за спасението.

А революцията защо е избухнала? Християните, научени от Словото Божие, няма да започнат да правят революции, да рушат храмове. Не бива да живеем само с емоциите. Всеки пастир има своя практика, и аз не натрапвам нищо на никого, но моето служение винаги е било съпътствано от неделни занятия с енориашите. Четем Свещеното Писание и литургичните текстове и ги обсъждаме. Всичко това става не както в учебно заведение, а под формата на непринудена беседа. Може да се дават и домашни работи – това активизира енориашите.

Онези, които посещават занятията, се ориентират добре в духовната литература, която сега е достъпна за всички. За съжаление, енориашите, които посещават тези занятия, са малцинство. Но с времето именно това малцинство става ядро на енорията. Останалите енориаши, макар и да са много добро паство, са именно паство, в смисъл на вечно пасоми. А онези, които идват на занятията, няма да ги хванеш неподготвени – те действително знаят и догматите на вярата, и каноните, и Библията, и светите отци.

–              В Свещеното Писание има много алегории, и Спасителят често говори с притчи. Някои, например протестантите, стигат до крайности, и вече смятат, че на Тайната Вечеря хлябът и виното не се претворяват в Тяло и Кръв Христови в прекия смисъл на думата, а това е само метафора. Има я и другата крайност – да се разбира всичко буквално, дори и това, че шестте дни на Творението са шест денонощия от 24 часа. Така че все пак къде е границата на алегоричното разбиране на Библията? Как да избягваме крайностите?

–              Прекаленият буквализъм е крайност на Антиохийската школа, а прекаленият алегоризъм – на Александрийската. А истината не е някъде по средата – тя е в антиномиите. Има много смел буквализъм и много смели алегории. „Как така? Нима вие, грамотните, съвременни хора, буквално вярвате във Възкресението на Христос?” – удивляват се рационалистите. Да, именно така и вярваме – Той е бил мъртъв, оживял е, оживял е в прекия смисъл на думата. Това е много смел буквализъм.

А когато жителите на Ханаан се сравняват с пороците и страстите, Иисус Навин – с Иисус Христос, завладяването на Ханаанската долина – с придобиването на човешката душа, това, че не са доубили хананейците – с това, че ние не доубиваме своите страсти, и в резултат на това ни поразява неизлекувана духовна болест, от която израства Голиат – е пример за много смела алегория.

 

Ветхият Завет е корен и основа на нашата вяра

–              Четете ли и обсъждате ли на занятията с енориашите и Ветхия Завет? Той е по-труден за разбиране, а на мнозина изглежда и ненужен, неактуален.

–              За съжаление, такова отношение към Ветхия Завет не е рядкост в християнския свят. Ветхият Завет е корен и основа на нашата вяра. И когато в Новия Завет се говори за Писанието, а за него се говори много често, става дума именно за ветхозаветните книги. Без корени дървото изсъхва.

Да, ние живеем в Новия Завет, но можем да живеем в него само ако имаме корена и основата. Цялото наше богослужение – Псалтир, прокимени, ирмоси – е изтъкано от ветхозаветни текстове. „Тавор и Ермон за Твоето име се радват” (Пс. 88:13) – това е ветхозаветният контекст на Новия Завет. Без разбирането на този контекст и знанието на Новия Завет е непълно.

Опити за отхвърляне на Ветхия Завет е имало още през ІІ век (ереста на Маркион). Църквата ги е оценила като ерес и е запазила Ветхия Завет. А колко забележителни светоотечески тълкувания на Ветхия Завет са написани! На практика всички свети отци са се обръщали към него.

Разбира се, ние сега го четем не така, както са го четели преди пришествието на Иисус Христос и както днес се чете в синагогата. Четейки книга Изход, ние не отиваме да заколим овен, не носим дълги кичури коса по слепоочията, не правим и много други неща, които са написани там. Но и нищо от написаното там не пренебрегваме, защото всичко това има значение за нас, дори например книга Левит за ветхозаветното свещенство и жертвата.

Никой няма да заподозре преподобния Ефрем Сирин в някакво нехристиянско устроение. А книгата Левит не му е давала покой, и той написал тълкувание върху нея. Такъв е Ефрем Сирин, чиято молитва казваме през целия Велик пост.

 

В началото неофитът е по-добре да чете съвременните проповедници

–              Трябва ли миряните самостоятелно да четат светите отци, или това е рисковано?

–              Това е необходимо, но във всичко се изисква последователност. Разбира се, на неофита не бива да се дава Исаак Сирин или Симеон Нови Богослов. По-добре е като начало да му се даде „Закон Божи”, след това книгите на съвременните проповедници – митрополит Антоний Сурожки, митрополит Николай (Ярушевич), Алексей Илич Осипов… Има много забележителни книги от съвременни автори! Мисля, че новоначалният не може веднага да се адаптира към атмосферата на първите векове.

Затова след съвременните автори можем да го посъветваме по малко да чете светите отци от ХІХ-ХХ век: Теофан Затворник, Игнатий (Брянчанинов), Йоан Кронщадтски. Разбира се, препоръчвам тълкуванията на Евангелието и на епископ Михаил, и на блажения Теофилакт. По този мост можем постепенно да стигнем и до светите Атанасий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст…

Между другото, Златоуст можем да препоръчаме и на новоначалните, но трябва да имаме пред вид конкретния човек. Йоан Златоуст се чете на един дъх, но сега на мнозина им е трудно да четат и сериозна художествена литература – Гогол, Достоевски, добрите съветски писатели. На някого със сигурност и Йоан Златоуст ще се стори многословен – при него едно изречение заема половин страница. А нали той е най-добрият проповедник!

Но и днес, особено в големите градове, има немалко четящи, културологично подготвени хора, и аз мисля, че те, въцърковявайки се, ще могат достатъчно бързо да се обърнат към отците на Църквата. Всичко е индивидуално.

 

За съжаление, при нас има стандартен набор от молитви

–              Хората започват да се молят още от първия ден на своето въцърковяване, а молитвите също са съставени от светите отци. Вие вече казахте, че детето не може да разбере думите: „Както свинята лежи в калта, така и аз служа на греха”. Но не само детето не може да ги разбере, но и неофитът. Трудно е да си представим, че съвременният мирянин може така да чувства своята греховност, че да се смята за по-грешен от всички, за по-лош от съседа, който бие жена си, пропива заплатата й и с години не работи.

–              Той е по-лош не само от съседа, но и от свинята, която се валя в калта! Действително, човек прочита нещо такова и казва: „Какво искате вие от мен с тези молитви? Искате да пречупите моята личност, да потъпкате човешкото ми достойнство?” За съжаление, ние имаме стандартен набор от молитви: утринно и вечерно правило, три канона преди причастие – Покаен, на Богородица и на Ангела Пазител, – и последованието преди причастие… И за всички еднакво, независимо дали човекът е в Църквата от дете, или за пръв път е дошъл на изповед на 40-50-60 години.

Смятам, че е задължително човек да бъде приучван да се моли със свои думи, за да може да изрази пред Бога своите реални преживявания. Митрополит Антоний Сурожки има много добри съвети за молитвата, които можем да препоръчаме на всеки съвременен човек, включително и на новоначалния. Молитвата трябва да бъде жива, от сърце.

В молитвите на светиите трябва да се вживяваме, но и тук е необходима последователност, и може е още по-трудно да я установим, отколкото в четенето на Писанията и светите отци. До този покаен канон, който задължително се чете преди Причастие, човек трябва да дорасте. Или благодарение на църковнославянския език ти го прочиташ, и не разбираш половината от него – има някакъв воал на покаянието, който скрива това, което четеш. Или ако вникваш в смисъла, там също има такива неща, които могат да смутят неподготвения човек. Именно тази „свиня в калта”, но не само.

Съществува един много сериозен проблем. Мисля, че са необходими детски молитвеници, и те вече се появяват. Детски – не в смисъл на съкратени, а именно с молитви, съставени специално за деца, на език, разбираем за децата. Впрочем, детската литература се е появила едва през ХІХ век. И досега има спорове дали това е добро или лошо, но тази литература е факт и децата я четат. Детето чете приказката „Лъв и куче” в началните класове, а „Война и мир” – в горните, а не обратното. Затова аз смятам, че съставянето на детски молитвослови е нещо много необходимо.

Що се отнася до възрастните неофити, те много добре възприемат молитвата на Оптинските старци – буквално оживяват от нея, – акатиста „Слава Богу за всичко”, акатиста на Дух Свети (останал съм с впечатлението, че тези два акатиста са написани от един и същи автор). Всяка дума от тези молитви влиза в душата, четейки ги, сякаш пиеш свежа вода. В молитвите също има постепенност и постъпателност (изкачване по стъпала), а също и времевост. Има време, когато буквално оживяваш от някоя молитва, после то отминава, идва друго. Такъв е животът.

–              Но молитвеното правило никой не е отменял. Вие като пастир смятате ли, че всички миряни трябва да го четат, или за някои това по начало не е полезно?

–              Имаше време, когато аз изисквах това от всички. Така наречената трудническа молитва също може да донесе полза – ти не си се поленил, поработил си честно, и за това ще получиш Божието благословение. Но на някакъв етап хората изсъхват, прегарят, и изобщо престават да четат каквито и да било молитви. Аз разбрах, че тук е необходим индивидуален пастирски подход.

Помня, едно момче сутринта за пръв път в живота си се прекръсти, а вечерта прие кръщение, и отецът му каза, че за следващия ден трябва да прочете, както се полага преди причастие, три канона, последованието и молитвите преди Причастие. Като чух това, се ужасих. Ако той го направи със смирение и радост, може и да получи Божието благословение, но не мисля, че това е идеалният път. По-добре е постепенно.

Християнството предполага лична отговорност, това се отнася и за неофитите. Възрастният човек не може да се държи като младенец и да чака, че отецът ще реши всичко заради него и вместо него. Не, това е твой личен път, Господ ти е дал разум и воля, бъди така добър да се потрудиш. Пътя побеждава този, който върви по него. В нашето време, което не изобилства с опитни духовници, много неща ще се наложи да преминаваш и да усвояваш сам. По метода на пробите и грешките, без това не може.

 

Да станеш християнин е само един момент, а да бъдеш християнин – цял живот

–              Днес някои хора, които са се въцърковявали не една година, напускат Църквата. Дори се е появила дума „разцърковяване”. Известни ли са Ви такива случаи?

–              Познавам дори пастири, които през деветдесетте години са били ръкоположени, а сега не служат. Най-често – не отричайки се от Бога, от Църквата и от сана. Просто преминават на светска работа.

Не мисля, че това е масово явление, но и сред онези, които са приели свещен сан по моя препоръка, също има такива. Защо напускат? Трябва да признаем, че съвременният църковен живот е много по-йерархичен и строг дори от живота в армията. Някои не се вписват в това. Човекът се е сблъскал с цинизма и бездуховността в църковните среди и се е съблазнил. Но в повечето случаи причините са духовни. Самомнението на някои млади свещеници е много високо, а това не води до добро. Казвам това не за осъждане, констатирам го със съжаление.

Има и миряни, които се отдръпват от Църквата. Не съм чул някой от тях да се е отрекъл, просто хората са престанали да ходят на църква, да се изповядват, да се причастяват. Както изглежда, навремето не духовното раждане ги е довело в Църквата, а обстоятелствата. Обстоятелствата са се изменили и потребността от Църквата е изчезнала. Ето една от причините.

Другата е отсъствието на постоянство, нежеланието да се трудиш, защото да станеш християнин е само един момент, а да бъдеш християнин – цял живот. И тук трябва да се трудим, а не ни се иска. Сега много говорят за прегарянето в работата, в църковните списания се заговори и за прегаряне на свещеници. И у миряните има прегаряне – прегаря вярата. Както в евангелската притча за сеяча – някои семена падат на камениста почва, бързо поникват и порастват, и бързо увяхват.

Има и вътрешни разочарования – някога си се радвал, а сега радостта си е отишла. Серафим Саровски, когато почувствал, че е изгябил радостта и благодатта, за три години застанал на камък, непрестанно се молел, а други, изгубвайки радостта, просто излизат от манастира. В това е разликата между страстния и светия човек.

Миряните нерядко се разочароват от духовника. В началото силно обичат своя духовник, а после се оказва, че той „не е добър” – така им се струва. И поради това излизат от Църквата. Причините могат да бъдат всякакви. Във всички времена някой си е отивал от Църквата. Така е било и преди нас, така ще бъде и след нас.

И в природата има приливи и отливи. В края на 80-те и през 90-те г. имаше масов прилив на хора към Църквата. Не всички се задържаха, започна отлив. Но след известно време някои от тези, които си отидоха, се опитва да се върне, а това е много по-трудно, отколкото да дойдеш за пръв път. Но не бива да се ужасяваме, а просто по-сериозно и отговорно да се трудим на всички етапи от църковния живот.

 

Когато човек отпада от Църквата и няма покаяние, е необходима акривия[iii]

–              Днес Църквата се ръководи от принципа на икономията[iv]. Дори и да се налагат епитимии, те продължават максимум няколко месеца, дори убийците в затвора започват да ги причастяват почти веднага. От времето ли е обусловена такава практика? Икономията винаги ли е оправдана?

–              Не винаги. Необходими са и икономията, и акривията. Аз мисля, че ако човек искрено се е обърнал към Бога, има основание да отдадем предпочитание на икономията. Самият Христос ни дава пример за това. Спомнете си случая с жената, хваната в прелюбодеяние. „Иди си и недей вече греши” (Йоан. 8:11), – казва й Той. Господ веднага прощава всичко.

Ако човекът се е обърнал, тогава икономията е за предпочитане. Това не отменя епитимията – тя все пак е необходима като някакво изпитване, но отлъчването от причастие за дълъг срок в такива случаи едва ли е целесъобразно. А вижте, когато човек отпада от Църквата и няма нито покаяние, нито желание да се върне, е необходима именно акривия.

Мисля, че всички, които са нарушили светостта на венчанието, трябва да се отлъчват от Църквата. На първо време това би шокирало обществото, но би поставило на място много неща. А сега, виждате ли, „развенчават”, вместо веднага да отлъчат виновната страна, и едва след това да се оправят с невинната.

Вие говорите за убийците… Но днес можеш да убиеш човек, да ограбиш, да бъдеш сутеньор, да прелюбодействаш – и никой няма да те отлъчи. Известен ли Ви е поне един случай на отлъчване на сутеньор от Църквата? На мен не ми е известен. А нали е пълно с кръстени сутеньори, и нито един не е отлъчен. А ако хората чуят, че един, друг, трети са отлъчили от Църквата, това би направило впечатление на мнозина.

Лев Толстой е бил отлъчен преди повече от сто години, а това отлъчване се обсъжда и досега, то вълнува хората. От друга страна то до голяма степен се оказва напразен изстрел именно поради това, че онези, които днес съгрешават много по-тежко, не ги отлъчват.

Например примадоната и кралят на естрадата са нарушили венчанието без никакви канонични основания. Ако ги бяха отлъчили от Църквата, както се полага, би настъпил шок, защото тези хора, макар и да са несъпоставими с великия писател, са известни в цяла Русия. Такова отлъчване не би останало незабелязано, и много хора, убеден съм, биха се замислили и за ценността на брака, и за това, че венчанието не е просто красив обред, а тайнство.

Не мога да разбера защо не прилагат акривията към онези, които открито грешат, и при това се хвалят, че са кръстени.

 

Не трябва изкуствено да регулираме живия процес

–              Задължително ли е християнинът да има духовник, или може да се изповядва при различни свещеници?

–              Това е жив процес, който не трябва да се регулира изкуствено. Духовника или го има, или го няма. Ако го има, човекът ходи при него, а ако го няма, ходи при този, когото го има. Повечето хора, които сериозно са се въцърковили, имат духовник и не ходят при когото се случи. Това се получава от опита на самия живот. Добре е, когато християнинът има духовник.

Това не значи, че той не може да се изповядва при друг, нещо повече – духовникът постъпва правилно, когато сам изпраща човека при друг, по-опитен свещеник. Никой не се учудва, ако селският лекар дава на своя пациент направление за професора в окръжния център.

Така постъпва и разумният свещеник. Човек на изповед моли за съвет, а отецът не се решава да го посъветва нещо, но той знае, че на двеста километра от неговата енория служи опитен духовник, и изпраща енориаша при него. Аз самият неведнъж съм правел така, и когато човекът се върне, винаги питах: „Какво ти каза той?”. За селския лекар е интересно и важно какво е казал професорът.


 

[ii]  Епитимия (на гръцки: ἐπιτιμία, “порицание”) е извънредно задължение, което се налага от духовник във връзка с извършени грехове от вярващите, изповядани пред него. В различните случаи това задължение може да бъде под формата на различни духовни упражнения, четене на молитви, определен период на пост, лишаване за определено време от причастие и др. Епитимията е определена и практикувана още от апостолско време. Тя няма за цел да наказва, а да изправи и излекува.

 

[iii]  Акривия – (на гръцки ἀκρίβεια) – “напълно определен, строг, ясен” – тези елементи от християнското учение, които са неизменни, стриктно спазване на някоя традиция или обичайно право. В по-общ смисъл, един от двата способа за прилагане на църковните канони, при което акривия изразява изискването за точно съблюдаване на правилата, а икономията е изключение от правилото, смегчаване или отмяна на дадено канонично изискване, породено от конкретна нужда в конкретни жизнени обстоятелства.

 

[iv]  Икономия – (гр. οικονομια – уреждане на дома, от oikos – дом и nomos – закон). – устройство, ръководство, план за спасение. Понятието “икономия” буквално означава “управление на домакинството” (на църковнославянски “домостроителство”, на руски “домоводство”). В Новия Завет той приема смисъла на божествен план за спасение (Ефес. 1:9-10). Терминът “икономия” в каноническите текстове се интерпретира в много по-широк смисъл. Икономията е решаване на индивидуални въпроси в общия контекст на Божия план за спасението на света. В частен случай – това е неприложимост на каноните или дисциплинарните правила там, където настойчивото им прилагане може да предизвика съблазън и нов грях. Каноническите ограничения понякога може да се окажат неадекватни на цялата реалност и универсалност на Евангелието. Сами по себе си те не гарантират, че ако човек стриктно ги прилага, е послушен на Божията воля. Според патриарх Николай Мистик (901-907, 912-925), икономията е “подражание на Божията любов към човека”, а не просто “изключение от правилото”. Александрийският патриарх Евлогий (581-607) пише: “Икономията винаги може да се практикува правилно дотолкова, доколкото благочестивото учение остава непокътнато.” С други думи, икономията засяга практическите последствия на християнската вяра, но никога не прави компромис със самата истина. Буквалното следване на църковните канони се нарича “акривия”.