ПРОТОЙЕРЕЙ ГЕОРГИЙ БРЕЕВ ЗА АНАТОМИЯТА НА ЦЪРКОВНАТА ОБЩИНА, ИСТИНСКАТА ДРУЖБА И ГЛАВНИЯ ИНТЕРЕС В ЖИВОТА

1434 0

sv_petdesetnica2Интервюто взе: Александра Сопова

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: www.pravmir.ru

Необходима ли е християнската община в съвременния свят? Пълноценен ли е „индивидуалният” църковен живот?

Травмите от съветския колективизъм влияят върху самото разбиране и преживяване на общинността. Социумът постепенно, все повече и повече се отдалечава от общинното устройство – няма нито селски общини, нито занаятчийски цехове, нито съвместен живот, човекът все повече става самостоятелна, отделна единица. Как влияе това върху организацията на църковния живот? Що е енория и енорийски живот в съвременния мегаполис?

Днес задаваме тези въпроси на духовника на московските свещеници, настоятел на храма „Рождество Богородично” в Крилатское[1], протойерей Георгий Бреев.

Без Евхаристията не можеш да бъдеш християнин

‒         Отец Георгий, много често говорят за евхаристийната община, за това, че без общината не е възможно да бъдеш християнин. Общината е едно от важните понятия в парижкото богословие и у други автори от ХХ век. Смятате ли, че можем да се съгласим с това?

‒         Без Евхаристията не можеш да бъдеш християнин – с това не само можем, но и трябва да се съгласим. Евхаристията е онова зърно, от което израстват и стълбата, и листата, и класовете, тоест енорийската община. От тази основа на основите, от служението, което се извършва на едно или друго място, израства общината. Дали това ще е Франция, Англия, Америка, Евхаристия има навсякъде – тя е средоточие на православния богослужебен чин, център на всички стремежи, на всички молитвени търсения на всеки християнин. Общината възниква около този център, когато всеки човек решава, че именно тук иска да се изправя и да се усъвършенства духовно, да проверява своя духовен път.

Общината е основана и изградена върху тайнствата, които е установил Господ Бог, Който е казал: „Това правете за Мой спомен”. Изобщо, самият принцип на общинността има място и в други традиции, народности и конфесии. Ако общината не се изгражда около Евхаристията – това не е църковна община.

Когато казваме „община“, под това разбираме събирането на единомислени хора, окрилени от една вяра, едни стремежи, търсещи правилните пътища към спасението. Ако законно поставените свещенослужители изпълняват това, което е установено от Самия Господ – ето основата на духовното обгрижване и наставление на всеки християнин.

‒         Ние се причастяваме от една Чаша, но е възможно и да не се познаваме помежду си…

‒         Общината не се гради върху личните познанства. Тя е общност от хора, които са призвани от Бога да съставят Тялото Христово. Енорията е организъм и хиляди, милиони такива организми се съединяват в едно Тяло Христово, както определя Църквата апостол Павел. Ето образите на богословието на апостол Павел: ръката е силна, когато се храни с кръвта и силите на целия организъм. Така и всяка енория. Цялата Църква – това е евхаристийна община в пълния смисъл на думата.

Понякога делят хората на енориаши и случайно отбиващи се[2]. А ако човек все още не е успял да намери своята енория, в която ще го обгрижват духовно и изобщо има ли нужда от обгрижване? Може би той все още се намира на пътя на въцърковяването или избора, и не е просто кръстен и вярва в душата си, а иска да живее пълнокръвен духовен живот.

Друг е разположен повече към манастирския богослужебен устав. А друг казва: „Не, тази енория ми е най-близка, най-сродна, най-разбираема. Както изглежда, тук ще поставя основите на своя духовен живот, след това ще доведа и роднините си, ще възпитам и децата си, ще ги приведа към тази енория”. Така общината незабележимо расте.

Събирането на чай след службата

‒         Но често енориашите просто се събират на чай след службата, без да влагат в това някакъв особен богословски смисъл…

‒         В това пиене на чай с енорията няма нищо лошо. Много пъти съм ходил в чужбина – в Америка, в Италия, в други страни – и съм виждал православни общини, където животът е организиран по друг начин. Например енорията във Вашингтон: енориашите са разпръснати на 200 километра наоколо. Денят се обявява предварително и те се събират. Вярващите са записани като членове на енорията, на общината.

В Задграничната Църква в Италия съм виждал как хората се събират след литургията, за да решат въпроси, които в нашите енории се решават от самосебе си, когато отецът в края на службата казва: „Скъпи братя и сестри, през следващата седмица предстоят следните богослужения и мероприятия” – или: „В неделното училище започва учебната година, вашите деца ще могат да изучават музика, рисуване и т. н.”. Цялата проблематика на нашия църковен живот може да се набележи и разясни. Тази информация ни е достатъчна, не е необходимо да се събираме и на чай.

Попитах настоятеля на една енория: „Каква е целта на това събиране на чай?” – „Отче, хората идват на служба, изповядали са се, причастили са се, а битовите въпроси не сме успели да обсъдим. Когато непринудено сядаме на чай, аз обяснявам на хората какви са нашите планове, какво сме направили, докъде са стигнали ремонтите и реставрацията на храма. Също така мога да кажа, че се събират средства за нещо, например, за помощ на някои членове на общината”. Тоест, това не е просто пиене на чай, а едно необходимо и полезно общуване, което ни обединява: много хора след това може дълго да не идват. Пиенето на чай е и приятно, защото богослужението, молитвата – това е достатъчно напрегнат труд, след който има нужда от свободно общуване.

В Москва също има енории, в които е установено събиране на чай. Нали е необходима особена обстановка вътре в енорията, трябва да има места за събиране, обслужващи хора, които трябва да организират всичко. Тогава настоятелят може да води беседи, да дава някакви наставления. Това допълва недостига на общуване с хора от една вяра, който постоянно чувстват нашите енориаши. В храма те се виждат едни с други, но след службата, като правило се разотиват. Естествено, когато общуването се оглавява от свещеник, той разбира за какво трябва да се говори, кое би послужило за полза на всички присъстващи.

Главният интерес

‒         В много енории кипи оживена дейност: хранят бездомни, устройват неделни училища, огранизират поклоннически пътувания. Това създава ли община или превръща енорията в клуб по интереси?

‒         Такава работа се извършва не само от изобилие на ентусиазъм. Енориите в Западния викариат по указание на епископ Игнатий дори подготвят проекти за своята извънбогослужебна дейност: в социалната, просветителската, катехизаторската сфера.

Главното е интересът към проблемите на духовния живот, към духовното обгрижване и ръководство. Ако такъв интерес липсва, няма да има никакво движение. Ще бъде като в протестантската църква: при тях всичко е преминало в социално служение и обслужване. Ако заговориш за някакви духовни проблеми – могат дори да ти се надсмеят.

Отначало патосът на протестантите е бил насочен към социалната помощ на човека, а сега този патос е в грижата за животните. Издават цели албуми – в тях има и котки, и овце, и птички. Виждал съм как в Германия хората просто благоговеят, говорейки как трябва да се грижим за животните. За тях това е станало религиозна дейност. Като видях всичко това в Германия, отначало се зарадвах: „Колко е хубаво, че има хора, които с такава Любов се грижат за екологията”. Но когато почувствах, че в това е същността на тяхната религиозната активност, насочена към външния природен свят, а не към духовния, вътрешен свят – ми стана жал за прекрасните хора.

Руският мислител Владимир Соловьов казва: „Най-потресаващото постижение на дявола в нашия век е, че той е направил вярата в Бога безинтересна”. А всичко започва от интереса. Интересът завладява мисълта, сърцето, дълбините на душата. Тогава се отваря възможност за решаване на духовните проблеми. Няма ли интерес към духовния живот – няма да се получи нищо. Проблемът е как да го възродим.

‒         За създаването на община необходим ли е интерес към хората, които са до тебе?

‒         Авва Доротей изобразява духовния път така: центърът е Бог и всички радиуси вървят към този център. Колкото сме по-близо до Бога, толкова сме по-близо и до хората, толкова по-близки ги чувстваме и по-добре ги разбираме. Можем да имаме някакви несъгласия, дори да си досаждаме един на друг с нещо, но по същество това движение остава – колкото хората са по-близо до Бога, толкова по-близки стават и помежду си. Това е закон.

‒         Някои се смущават, когато срещат изискването за общинност, за колективизъм в духовния живот.

‒         Колективизмът и общинността са две съвсем различни неща. Колективизмът се основава на камшика: така в СССР са вкарвали насила в колхозите. Той е външна форма, породена от изискванията на времето. Колективизмът е бил душа, идея на съветското време – всичко навсякъде е било колективно, в ранните години дори се е стигало до смешни ситуации; само дето не са проповядвали, че и жените трябва да бъдат общи.

 

Богословие на общината

‒         А общината? Нали човек се ражда сам, умира сам, моли се сам. В такъв случай общината нещо естествено ли е?

‒         Появата на новороденото в семейството автоматично го прави член на това семейство. Раждането на дете извън семейството, много характерно за нашето време, не отделя детето както от Църквата, така и от обществото. За отбелязване е, че най-често тези деца ще чувстват остър дефицит – да намерят и баща, и майка, и братя, и сестри.

„Не е добре за човека да бъде сам на земята” (Бит.). В самата богоподобна природа на човека са заложени началото и краят – Алфата и Омегата – на неговия път към Вечността.

Промислително е, че и във Ветхия, и в Новия Завет, е означено началото на всички начала: „В начало Бог сътвори небето и земята” – и се разкрива цялата метаистория на тварния свят (Бит. 1:1). „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото” (Иоан. 1:1) – свидетелства възлюбеният ученик на Спасителя Христос за единството на Божията Природа и Божествените Личности (Ипостаси).

Да видим как Божията Премъдрост мисли Своята всесъвършена реализация – Единство – принцип на общността в човешкия род, и преди всичко – в Слизането на Светия Дух на Апостолите. Денят на Света Троица. „Когато Всевишният слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, призова към единство всички, затова и единогласно славим Всесветия Дух” – кондак на Св. Троица.

Разделянето на народите станало след Вавилонското стълпотворение. И обединението се извършило благодарение на Изкупителя на света, Който чрез свободното жертване на Своя живот дал възможност за ново единство чрез изливането на Своя Дух върху всяка плът (пророк Иоил). Ето началото на истинското единство в общността.

В книгата „Деяния на Светите Апостоли” е изобразена потресаваща икона на общността на първохристиянската община. Мнозина продавали имотите си и слагали парите в нозете на светите апостоли, които разпределяли на всеки член на общината всичко необходимо. Дееписателят не могъл да скрие и първото изпитание в средите на апостолската община. Подбудени от ревностния пример на своите събратя, Анания и жена му Сапфира продават принадлежащото им имущество, но скриват истинската му цена…

„Толкова ли струва продаденото?” – пита първовърховният апостол Петър. Неговият въпрос звучи подобно на въпроса на Бог към Адам в Рая: „Къде си, какво става с тебе?”… „Спрете се! Не внасяйте полуистина-полулъжа в устроената от Бога община!”. Както пламенният херувим при вратите на Рая, Петър ги отсича от единството: „Вие излъгахте не човек, а Дух Свети!”.

Странно е да си представим, че внезапната смърт и на двамата съпрузи за миг ги отнесла на „онзи свят” пред очите на всички членове на първохристиянската община… Всеки ще си помисли или ще каже: „Но това е святата апостолска община! Ние можем ли да бъдем апостоли?” Тук е важен отговорът на въпроса какво е „община”. Това е общност в Светия Дух!

Достойно за внимание е и това, че книгата Деяния на Светите Апостоли представлява летопис на зараждането и установяването на Светата Църква. Църквата и общината са неотделими едно от друго понятия. Те са синоними помежду си. В Светото Евангелие Господ ще остави на Своята Църква Божественото свидетелство, отнасящо се за всички векове от съществуването на Църквата на земята, ще посочи други принципи, които, усвоявайки, продължителите на Неговото дело на земята ще бъдат способни да осъществяват своята мисия.

Те са изложени в притчата за Сеяча. Нивата – това е светът. Сеячът е Единородният Син Божи. Жътвата е краят на света. При обилното израстване на пшеницата се появяват плевелите. „Разреши ни да оскубем плевелите!” „Не – отговаря Спасителят Христос – нека всичко расте до жътва, за да не изскубете и житото заедно с плевелите”…

Колко велика е реалността на живота в Църквата, определена впоследствие от светите отци! Църквата и Божият Дом са лечебница за духовно страдащия човек. Тя е отворена за всички. Както корабът на спасението на праведния Ной вместил в себе си и чистите, и нечистите животни, така и Божията Църква е устроена за спасението и на праведниците, и на грешниците.

Общината се ражда от вътрешната потребност. Аз вървя към Бога, аз чувствам колко свято е това. След като изпитах и преживях това, аз искам да го споделя с ближните. Ако той върви към Бога заедно с мен, аз искам да почувствам неговия лакът, да се увиря, че не вървя само аз, а до мен вървят и други, които мислят и преживяват същото. Тогава те са мои братя и сестри в Христа. Дружбата и общинността трябва да се основават на това. Бог е крайната цел, а общността наоколо – както семейството, в което бащата и майката са едни, а децата могат да бъдат много, и всички те са еднакво сродни и близки. Общината е изградена на принципите на духовното семейство. А колективизмът – на принципа на даването на команди: „Правете така и така!”

Права без задължения

‒         Ако говорим именно за Русия, а не за диаспората, как да се отнасяте към идеята за фиксирано членство в енориите? Трябва ли енориашите да носят и една формална отговорност за своята енория?

‒         Въвеждането на фиксирано членство в енорията е дело на не един настоятел на някой храм, дори и на такъв, който има духовен опит. Това може да реши само нашето висше ръководство, като се започне от Патриарха, и то трябва да се предложи за широко обсъждане. Членството в енориите само по себе си е прекрасно, но фиксирането му ще сведе енорията до социум.

Не случайно на изхода на църквата в притворите се изобразява Ангел, който записва молещите се – духовно ли е било участието в богослужението, или само външно, формално… Общината се крепи върху готовността да жертваш нещо свое за общото дело, за Божия храм, да се откажеш от нещо заради своите братя и сестри по дух. Не съм убеден, че сега е необходимо да започваме обсъждане на този проблем на високи събрания.

‒         Миряните възприемат идеята за фиксирано членство не само като задължение да жертват нещо свое и да работят, но и като право на глас при вземането на решения за живота на енорията.

‒         Представете си, че аз, настоятелят, кажа: „Ето ви инвентарната книга – отбележете, че сте енориаш”. Всички ще се запишат, разбира се. Но ако аз кажа: „Ако вие сте енориаши, трябва да изпълнявате това и това”, то 90 % ще кажат: „Отче, аз съм баба, гледам внучките си”, или: „Аз работя на още едно място”. Или: „Аз съм зает с това и това”. Ще се получи така, че човек е готов номинално да се запише в енорията, но ще му позволи ли самото положение на нещата, неговите семейни задължения, да направи едно или друго за енорията?

‒         Каква е ролята на свещеника във формирането на общината? Трябва ли той да познава всички лично, ако големината на енорията на позволява това?

‒         Да предположим, че енорията току-що е започнала своя живот – както сега в Москва се строят 200 храма. Или от самото начало са дали на свещеника да създава енория, и той е сам, млад, активен. Започва да създава община по някаква интуиция, или, след като се помоли, по благодат, или от любов към енориашите. Ако общината расте, е необходим втори свещеник.

В началото аз служех сам, но след година видях, че е необходим втори свещеник, иначе ще трябва да се скъсам от работа, защото не мога и да строя, и да реставрирам, и да водя документацията, и с всяка година да увеличавам броя на службите, и продължителността на изповедите, и броя на требите. На село можеш да определиш какви треби имаш в този ден, а в Москва всеки ден отивам в храма и виждам нови енориаши.

Не разрушавайте нищо

Веднага щом в храма се появи втори свещеник от друг храм – в повечето случаи предишната община няма да я има. Или вторият свещеник ще трябва да израсне в тази община, да премине моята школа, да бъде под мое ръководство. Преди настоятелят сам е избирал кой да му бъде помощник. А сега изпращат свещеник от друго място, и ти, дори и сто пъти да му кажеш нещо, той ще ти отговори: „Аз съм възпитан иначе, моят духовен отец ми е казвал съвсем друго, а съм свещеник като вас, и ще правя това, което смятам за необходимо”. Общината едва ли е възможна без единомислието на всички свещенослужители.

‒         Иначе ще се получат две партии вътре в енорията?

‒         Те може и да не са партии. Но всеки свещеник има свой възпитателен „почерк”. Погледнато отдалеч, какъвто е настоятелят, такава е и енорията. А в частност, когато разгледаш в дълбочина отношенията в енорията, ще се окаже, че всяка група има нещо свое.

Когато дойдох от храма в Царицино тук, в Крилатское, вече като духовник на град Москва, тук никой от свещениците не ме възприе като авторитет. В Царицино аз можех да създам община, защото всички свещенослужители минаваха през мен: аз избирах образовани, добре подготвени хора, те прислужваха в олтара, след това отиваха в семинарията, давах им препоръки пред Патриарха. Те ме приемаха като духовен отец.

Когато дойдох в храма „Рождество Богородично” в Крилатское, общината тук вече се беше създала. Тя съществуваше от десет години и свещениците сами ръководеха и възпитаваха своите енориаши. Още щом видях това, разбрах: служението ми в този храм ще бъде кръст за мен. Няма да пречупвам никого, няма да доказвам нищо. Просто ще върша своята работа. Ще давам пример за това как смятам, че трябва да се постъпва”.

Това е много сложен път. В Евангелието е казано: „Никой не е пророк в своето отечество”. Дори ако имаш забележителен духовен опит, това още не значи, че ще те признаят. Разбира се, на юбилеите всички ще казват: „Отче, ние се учим от теб, уважаваме те”. А в живота се сблъсквам със съвсем други неща.

Вече не искам да бъда някакъв значим човек за свещенослужителите, но в същото време този проблем никак не е прост. Дори ако един опитен настоятел идва в друг храм, вече действащ, ще са необходими години, за да влезе в ритъма на живот на тази енория, да разбере вътрешното, вече установило се отношение към богослужението, към всички и всичко.

‒         Известни са немалко истории за това как новият настоятел на практика разтурял създадената преди него община.

‒         Преди на всички, които назначавали за настоятели в действащите храмове, в Патриаршията казвали: „Нищо не разрушавайте в новата енория, нищо не променяйте”. Дори и да имам 40-50-годишен опит, но се е случило така, че се премествам в друг храм, то и архиереят, и Патриархът ще ми кажат: „Нищо не променяйте там”. Това са духовни отношения, общинни отношения, те не са прости, имат дълбоки корени. За всичко е необходимо търпение, време, любов, благодат. Само Бог ни обединява и преражда, и то само онези, които имат интерес и стремеж към това.

Дружбата е нещо свято

‒         Доколко свещеникът може да бъде близък с енориашите извън богослужението? Някои смятат, че извън богослужението свещеникът по нищо не се отличава от миряните, че между тях е възможна дружба. А друг казва, че отецът трябва да бъде равноотдалечен и равноприближен към всички, иначе всичко ще се разруши.

‒         Принципът на дружбата също е висок. Христос в Евангелието казва на апостолите: „Вие сте Мои приятели” – защото Той е открил пред тях всички тайни, излял е цялата пълнота на Своето учение. Дружбата сама по себе си е нещо свято: ние живеем с един дух, с едни мисли, с едни чувства.

В Свещеното Писание ще намерим образци на дружба – в нея има святост. Ние често профанираме думата „приятел”: „Ти си ми приятел, защото с тебе ми е приятно да прекарам времето и да общувам”. Дружбата се изпитва с много сериозни изпитания. Много хора не издържат на тях. Докато ти си на добро място и на почит – имаш и приятели. Но веднага щом попаднеш в сложна ситуация – виждаш, че нямаш приятели. Пита се, приятели ли са били това? Не, тях не ги е имало.

„Приятел” е свята дума. Свещеникът може да бъде приятел, но никой не го е поставил, за да бъде приятел. Моят духовен отец, игумен Сава[3], казваше на хората, които идваха при него от целия Съветски съюз и търсеха близост: „Аз съм ви даден не за приятелство, а за спасение”.

Кръг от приятели задължително трябва да има: семейство, което няма приятели, е проблемно. Приятелят може да бъде един, или двама, или трима. От хиляди хора можеш да намериш двама приятели. Те няма да те оставят и в беда. Когато някой те опозори, няма да те отхвърлят и ще кажат: „Ти не си такъв, аз вярвам в тебе”. Свещеникът трябва да има приятели, но не е желателно свещеникът да бъде приятел на всички свои енориаши.

‒         Свещеникът може да смята за приятели онези от енориашите, с които, така да се каже, сяда на маса…

‒         Различните дейности, съвместните поклоннически пътувания, спортните мероприятия за младежта, в които свещеникът взема участие, не означават, че той е влязъл в сферата на приятелските отношения.

‒         Тесният кръг от отиващи на пикник, за който няма да кажат на другите енориаши – това не е дейност за всички.

‒         И все пак такива отношения не са приятелство, а чисто човешки отношения. Лично свещеникът може да има двама, трима приятели, както определи самият живот – по-скоро един-двама истински приятели, повече няма да намериш. А поради характера на своето служение свещеникът може да бъде във всяко общество, да води след себе си хора – младежи, професионалисти. Но той не е приятел на своите пасоми – той е свещеник.

Нелегалните общини

‒         По съветско време, когато била забранена цялата дейност извън църковната ограда, когато на свещеника се налагало предварително да цензурира своята проповед пред пълномощника, общината можела ли е да съществува?

‒         Може би преди Великата Отечествена война общините са били нелегални. Тогава е имало тотална заплаха за всички вярващи, особено ако човек заемал някакви постове, бил учен. Не е било възможно явно да се участва в живота на общината – в най-добрия случай ще те изпратят на заточение, а биха могли и да ти припишат всяка статия и да те осъдят като настроен антисъветски. Тогава вярващите преминавали в нелегалност, но техният брой бил незначителен. Защото иначе биха ги разкрили: шило в торба не стои.

В съветско време общините не били така „видими” и „задължителни”, ако може така да се каже. Ние ходехме на църква, молехме се, познавахме и уважавахме свещениците, които се отнасяха към хората искрено и честно изпълняваха своето пастирско служение. Ние чувствахме това с цялото си сърце и душа. Те преминаваха много труден път, но народът улавяше, че един или друг свещеник служи на Бога с любов, и духовно се прилепяваше към него. Никой не заявяваше гласно, че се е създала община.

Например, служеше синът на отец Алексий Мечев – отец Сергий Мечев. Още щом властите разбраха, че около него се е появила община – той веднага беше изпратен на заточение, в каторга. Защото общината беше нежелателно явление за съветската власт с нейния принцип на колективизацията. Общините съществуваха негласно, иначе отците можеха да бъдат съдени за контрареволюционна дейност.

‒         Макар и негласно и не във всеки храм, но все пак са се създавали общини?

‒         Общините са се създавали от самосебе си: да предположим, че архимандрит Сергий (Савелиев)[4] бил настоятел на много църкви, хората се стремели към него. Той 10 години лежал в затвора, след това приел монашество, ръкоположили го. Той привличал, душата се стремяла към него. Служел ревностно, проповядвал ревностно. Той ме взе в олтара, но след това почувствах, че неговата закваска и патосът на борбата със съветската власт започват да ме отделят от него. Аз не исках такава борба, не чувствах, че това е нещо духовно. Той пишеше с неприязън за йерархията, от неговите уста излезе понятието „елоховщина”. Това не ми беше близко. Винаги се моля за него, той е прекрасна личност, талантлив, даровит свещеник, има и прекрасен глас, около него се събираха и хорове, и тайни монахини.

На 29 октомври 1929 г. е арестуван и заточен в Северния край (сега Архангелска област и Република Коми). Там приел монашество; през 1935 г., след излизането от лагера, в квартирата на епископ Леонид (Антошченко) поставил монах Сергий (Савелиев) за свещеник, въпреки че не му благословил да се показва „на повърхността”.

Откритото си служение отец Сергий започнал едва през 1947 г. в Патриаршеския Богоявленски (Елоховски) катедрален храм. След това го местели от храм в храм, и завършил живота си като настоятел на храма Покров в Медведково. Проповедите на архимандрит Сергий са наситени с множество изобличения (митрополит Питирим в спомените си го нарича Московския Савонарола). В частност, той бил противник на „търгашеския дух” и забранявал търговията в храма.

Много енории по съветско време имали свой особен „образ”. Например енорията на отец Всеволод Шпилер. Той получил името „духовник на московската интелигенция”. От неговия храм на свети Николай след това излезли много свещенослужители. Хората чувствали, че там служат ревностно.

В различни енории се създали духовни и дори професионални връзки. Имало свещеници-иконописци – към тях се стремели художниците. Имало свещеници, които обгрижвали артисти.

Когато аз или се подготвях, или току-що бях постъпил в семинарията, съпругата на мой приятел, сега също 80-годишен протойерей, духовна дъщеря на отец Николай Голубцов, веднъж каза: „Ела при отец Николай, послушай как служи той”. Аз си помислих: „Добре, ще дойда, въпреки че познавам много свещеници…” Дойдох, той служеше молебен и аз го почувствах толкова близък по дух, че ме обля вълна на молитвена радост, прииска ми се да се приближа към него, да го прегърна. А той четеше прости молитви, каквито всички ние, свещениците, четем.

Както изглежда, той беше неугледен на вид, но духом служеше на Бога; това се усещаше и много хора се стремяха към него. Хората ценяха неговото служение. Тогава свещениците не даваха подробни съвети: „Спасявай се, Бог да ти помага. Ще се моля за тебе, върви си”. И това беше всичко.

Патриаршеският храм в Елохово беше образец на висока класика в богослужението. Това беше моята първа енория. Когато дойдох тук, си помислих: „Какво богослужение! Има ли нещо по-високо? Боже, нищо друго в този свят не ми е необходимо”. Това беше вълна от красота и хармония. Кръстих се на 18 години. Почти всички младежи, които ходеха в Елоховския храм, станаха свещеници.

‒         Тоест църковният живот е съществувал, въпреки че съвместните трапези след богослужението или евангелските четения са били невъзможни?

‒         Правеше се „отсяване” на дошлите случайно. Спомням си, в семинарията имаше двама или трима души с образование, което беше рядкост по онова време, нали атеистичните държавни ръководители смятаха, че църквата е само за бабите, така че с осми клас беше много по-лесно да постъпиш в семинарията, отколкото с висше образование. За да може Църквата с времето да отмре сама, там не допускаха хора, способни да отговарят на въпроси, поставени от атеистичната пропаганда. Но у тези двама или трима образовани семинаристи веднага възникнаха такива въпроси към преподавателите, по които се виждаше, че нямат вяра. След половин година те вече си бяха отишли.

А тези, които останаха, бяха готови да вървят докрай. Младежите не бяха много, но всички станаха свещенослужители. Бог ги призова.



[1] Предградие на Москва. – Бел. прев.

[2] В оригинала: прихожан и захожан. – Бел. прев.

[3] Схиигумен Сава (Остапенко, 1898-1980) – един от известните подвижници-монаси и старци на ХХ век. От детство искал да стане монах и свещеник, по време на Първата световна война бил призован в армията, след това до 48-годишна възраст живял и работел в света (строителен инженер). Духовният отец не му благословил да приеме таен постриг, и през 1946 г. той приел монашество в наскоро откритата Троицко-Сергиева Лавра. Изпълнявал послушанията на иконом и духовник на богомолците. След това бил преместен в Псково-Печерския манастир, където заемал длъжността на благочинен и където бил погребан в Пещерите. Автор на много духовни съчинения. – Бел. ред.

[4] Архимандрит Сергий (Савелиев, 1899-1977) в младостта си бил под сериозното влияние на Николай Бердяев и Валериан Муравьов. През 1927 г. подкрепил Декларацията на митрополит Сергий (Страгородски), надявайки се, че след Декларацията ще последна коренно преустройство на църковния живот в съответствие с евангелския дух. Както след това признавал отец Сергий, „ние сгрешихме в това”. – Бел. ред.