Автор: архим. Захария Захару
Източник: pemptousia.com
Превод: Павел Стефанов
Когато човек намери своето дълбоко сърце и го обърне изцяло и неизменно към Бога, Господ прави така, че то да принесе плод чрез нетленното семе на Неговото Слово; запечатва го със Своето чудно и всемогъщо Име и го освещава със Своето постоянно и харизматично присъствие. Той прави сърцето да стане храм на Неговото Божество, отразявайки Неговия образ като огледало, което пламти от Неговата любов, носейки Неговото име и ставайки раб на Неговата воля. Лишено от живото усещане за Бога, сърцето атрофира; постепенно става твърдо като камък и безжизнено. То просто изпълнява ролята си на мускулна помпа, която изпраща кръв към членовете на тялото и по този начин човек става безполезен за Бога и Неговата вечност. Затвореният и коравосърдечен човек няма ипостас, няма съществуване пред Бога. От друга страна, когато дълбокото му сърце се оживи и пламне от благодатта, тогава човек става полезен слуга, скъпоценен в очите на Бога (1 Петр. 3:4). Небесата се вслушват внимателно в гласа на сърцето, което жадува за живия Бог.
Склонността да се прощава е най-добрата подготовка за молитва пред Бога. Тя прави сърцето леко, меко, годно да пребъдва постоянно в общение с Божията благодат и да се обновява от нея. Ето защо точно в началото на Великия пост светата Църква моли своите чеда да простят един на друг, за да могат сърцата им да се пробудят и да бъдат избавени от тежките окови на греха и страстите. По този начин те ще могат да си сътрудничат с Бога в делото на своето собствено спасение. В противен случай ако сърцето на човека остане затворено, Бог отвръща лицето Си от него. В резултат на това цялата аскетична борба на молитвата и поста се обезсмисля и не може да доведе до благодатта и радостта на Възкресението.
В сказанията на пустинните отци има разкази за монаси, които са били небрежни в аскетичните си задължения. Въпреки това, тъй като никога не осъждали братята си и винаги били готови да прощават, те намирали спасение. Св. Макарий Египетски бил смятан за „бог“ на земята не заради аскетическата си борба или чудесата си, а защото както Бог покрива цялата земя, така и той покривал слабостите на другите и живеел така, сякаш не вижда това, което вижда и сякаш не чува това, което чува. Често хората се сблъскват с трудности в труда на поста поради физическа слабост или недъг. И все пак, ако внимават в мислите си и не осъждат, но с готовност прощават грешките на другите, те се спасяват лесно.
Постът има голяма стойност, защото се извършва в съответствие с предписанието на Църквата, като по този начин се запазва единството на християнина с другите членове на Тялото Христово и го прави участник в техните дарове. Освен това физическата слабост, причинена от поста, поражда болка в сърцето. Ако човек има мъдростта да превърне тази болка в духовна енергия за своята молитва към Бога, молитвата му ще получи крила.
Прошката е първото стъпало от стълбата на добродетелите и съвършенството, изобразена във Великия пост, и тя подготвя човека за преминаването му от смъртта към живота, за влизането му в неизказаната радост на Възкресението и в светлината на вечното Царство. Самият Господ заповядва взаимното опрощение, защото без него човек не може да разговаря с Бога лице в лице. Това е единственият начин за сърцето да се отвори за Божията благодат. Едно от прошенията на Господнята молитва „Отче наш“ е: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“. Прошката е необходима, за да може човек да застане пред Бога в молитва, но още повече за неговото присъствие на Божествената литургия. Когато човек искрено прощава всичко, тогава сърцето му се освещава и към освещението на молитвата и на Божието слово той добавя освещението на Тайнството на Тялото и Кръвта Христови.
Бог изследва сърцата на Своите раби. Ако човек казва с устата си: „и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“, но в сърцето си таи недоволство, негативност, враждебност или негодувание към някого, това е все едно да казва на Бога: „Виждаш ли моето сърце? То не е способно да прощава. Затова и Ти не прощавай греховете ми“. Чрез заповедта да си прощаваме един на друг, Бог снизхожда до нивото на човека и сякаш равен с него, смирено ни казва, че ако простим ще ни бъде простено, разбира се, ако простим от сърце. Тогава не е ли глупост и наивност да откажем да простим дребните и незначителни прегрешения на нашия ближен, когато знаем, че по този начин ще получим прошка за многото и тежки наши грехове, извършени през целия ни живот, които са оскърбили непорочната любов на нашия Създател?
Човекът е получил цялото си съществуване даром от Бога. И все пак, заедно с големия си дълг към Неговата благост, човекът носи и безкрайния дълг на своето предателство срещу любовта на Отца. От момента, в който грехът влезе в живота му, повечето от неговите дела са достойни за порицание, несъвършени, грешни; те са дългове към Бога. Кой може да твърди, че е освободен от тях? Всеки страстен импулс, всяка мисъл, която оскърбява Светия Дух, всяка небрежност, е дълг.
Откриваме скрито в заповедта да прощаваме желанието на Бога да отдаде живота Си за живота на Своето създание. Животът на човека е съдържанието на неговото сърце и ако той го отдаде изцяло на Бога, тогава Той ще му даде всичко, което е Негово (Лук. 15:31). Каква неравна размяна, но изпълнена с толкова нежна любов към човека! Следователно готовността на човека да прощава, което е условието за помирението му с Бога, в никакъв случай не е тежко задължение, а по-скоро знак за неизказаната милост на Господа, даряваща го с всички вечни съкровища на царството небесно.
Бог също така ни заповядва да прощаваме, защото без прошка е невъзможно човек да възстанови мира с най-яростния си противник — своята съвест. Следвайки Евангелието, Господ не просто заповядва на човека да търси прошка и помирение, когато самият той е виновен, но и когато неговият ближен, основателно или неправилно, е бил наскърбен от него (Мат. 5:23-24). Само смирената любов, която прощава всичко, дава на човек смелостта да принесе своя дар на жертвеника на Бога. Освен това смирената любов прави неговата жертва приемлива.
Следователно не е достатъчно за човека да прощава прегрешенията на другите. Той също така трябва да поиска прошка за собствените си прегрешения, както волни, така и неволни. Нито пък е достатъчно за него да намери благодат в своята молитва. Той също трябва да съдейства на Господа и да стане инструмент на Неговия Промисъл, така че благодатта да може да се разпространява върху всички онези, с които той влиза в контакт. По този начин искането на прошка се превръща в начин за предаване на благодат. Особено когато човек поиска прошка от брат, който има нещо против него, въпреки че той не го е обидил, смирението на този жест може да докосне сърцето на брата и в живота му може да започне процес на обновяване. Тогава човекът, който се е смирил и е помолил за прошка, става Божий съработник в спасението на своя брат.
Единородният и възлюбен Син Божий принесе Себе Си в жертва и стана изкупление, освещение и спасение за човечеството. Когато човек приеме ходатайството на Христос и прости от сърце на своя брат, той придобива плода на Неговите непонятни страдания, опрощение на своите прегрешения, помирение с Отца и вечно спасение. Напротив, когато затвори сърцето си и не прощава на другите, той сякаш прави невалидна жертвата на Кръста; той сякаш анулира посредничеството на Христос като „Спасител на всички човеци“ (1 Тим. 4:10). Взаимното опрощение подготвя сърцето на човека да придобие като свое съдържание благодатта да получи от Бога прошка на греховете си, чрез което животът на неговия брат става негов собствен живот. И още — Бог започва да живее в неговото сърце. А молбата за прошка отваря и разширява сърцето на християнина да обича докрай и Бога, и ближния. Когато изпълнява заповедта за прошката, човек получава възможност да израсне в съвършена ипостас по образа на ипостаста на Новия Адам — Христос и да обхване цялото небе и земя през всички векове.
С други думи, прошката не само отваря сърцето на човека, но и го подготвя да стане чудно обиталище на Бога, така че, укрепен от любовта на Христос, той да може да се моли на Бога за цялото човечество. Християнинът е призван да започне с малки подвизи на аскетизъм, като прощава дребните грехове на своя брат. А краят на тези трудове е божествената мярка, която човек придобива, когато стане едно с Божия Дух и се е уподобил на Христос, защото тогава той наследява неописуемия дар на божественото осиновяване.
Разбира се, прощаването на греховете на другите превъзхожда падналата човешка природа. Според тесния човешки разум склонността да прощаваш изглежда като слабост и безумие. И все пак божествената справедливост се различава от човешката, както светлината се различава от тъмнината. Божията справедливост е Неговата смирена и непорочна любов докрай, която прощава всичко. Християните черпят сила да се противопоставят на моделите на този свят и да се смиряват, като прощават и молят за прошка, от примера на Господ, Който се молеше на Кръста, в часа на Своето крайно смирение и изтощение: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лук. 23:34). Наистина, ако Христос не беше изрекъл това слово, покаянието, както и всяко помирение с Бога, биха били невъзможни за човека.
По време на Великия пост Бог почита членовете на Своето тяло (Църквата) с привилегията да обновяват живота си. Този период е предназначен да бъде предстоене в молитва пред Бога в покаяние и доброволно духовно съкрушение. Но Господ дава в замяна нетленната утеха на Своя Дух, изобилно, „не с мярка“ (Иоан. 3:34) и изпълва сърцата на верните Си раби с безграничната Си любов, единствената любов, която ни дарява с живот и възкресение.
