Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Нито едно духовно усилие и борба нямат основание в духовен смисъл, ако не сме готови да простим на своя брат. Защото как Господ да ни прости, когато ние не умеем да прощаваме? Това е духовното условие, за да може Бог да ни прости. Прошката е най-лесното и най-трудното нещо за човека. Най-лесно, защото какво ти коства да простиш на брата си? А най-трудно, защото реално изисква съзнание за нашето състояние и за състоянието на другия, изисква преодоляване на егоцентричното самоизолиране. В процеса на общуване и на създаване на взаимоотношения непременно ще дойде момент, в който ще се почувстваме засегнати, наранени, покрити с много рани. Как да ги преодолеем и да простим на брата си? Прошката не е демонстриране на превъзходство — че съм по-горе от някого и му давам индулгенции, а че съм в общение с него, че влизаме в едно и също духовно пространство и имаме едно и също слово на живота. Ако другият обаче има друго слово, как ще ги хармонизираме? Именно чрез свързването на моето слово със словото на другия. Ако моето слово съдържа живот, непременно ще мога да дам на другия живот и в даден момент той ще се пробуди, ако го иска. Но ако моето жизнено слово е индивидуално, ако ме обезопасява и ми дава индивидуален покой, тогава другият ми е безразличен, или по-скоро е значим за мен само в степента, в която ме оценява, признава и ми дава онова, което имам за своя цел.
Възможността да се свържа с другия изисква дълбоко съзнание за моето битие. Това не е една психоаналитична процедура, чрез която мога да разбера нрава и поведението на другия, да се поставя в неговото положение, за да се изясним. Прошката е едно по-дълбинно събитие. На първо място тя е акт на лично покаяние. Покаянието означава възможност да участвам в Божиите дарове, означава Бог да става видим в моя живот, означава да се оглеждам в Бога, да зная реалните измерения на своето битие, да зная себе си. Само така мога да вляза във връзка с другия.
Прошката предполага да разбера другия, но как да стане това, когато нямам връзка със себе си? А как да имам връзка със себе си, когато мисля, че аз съм това, което се вижда, а не това, което реално съм? Ние блуждаем между две състояния — между своето лъжливо аз, което изтъкваме пред себе си и пред другите, и своето истинно аз, което скриваме, понеже се чувстваме комплексирани. Какво представляват егоизмът и безсилието да простиш? Една битка да защитим своето истинно аз, защото е комплексирано и недостатъчно. В резултат на това ние се чувстваме наранени и засегнати и започваме да противодействаме на другите, за да защитим себе си. Така ставаме неспособни да простим. Всъщност безсилието да простим възниква не защото сме зли хора, а защото не можем да приемем своето реално аз с неговите недостатъци, рани и крахове, и понеже не познаваме пътя на покаянието, чрез който можем да се оправдаем в Божията любов, се затваряме в себе си, ограждайки се със стени. Плод на това мое самоизолиране и индивидуализъм е неспособността да приема в живота си другия с неговите грешки, защото те ще ми напомнят за моите грешки, които не искам да призная. И докъде стигам? До конфликт, до напрежение, до отхвърляне. Следователно прошката не е акт, научен в неделното училище, когато бяхме скаути и добри деца, които мислеха: „Трябва насила да простя на другия, както ми каза свещеникът, за да се причастя утре.” Това е басня. Кое всъщност е важното? Да приема своето реално аз, своето трижди окаяно аз, и да кажа: „Боже мой, помилуй ме.” Тогава поради Божията любов бивам приет и вече нямам причина да се защитавам от когото и да е. И повече не се боя да се открия пред другите. Но в усилието си да се защитя и да скрия своята реалност, задействам различни механизми за предпазване. И колкото повече се усилват тези механизми, толкова повече става невъзможно да се свържа с другия и да му простя.
Всичко това е толкова просто. Следователно възможността за спасение предполага да сме били в досег с прошката на Бога, да сме получили опит от Божията любов и милост. Затова ако някой е коравосърдечен, той няма място в Бога не защото Бог го отхвърля, а защото той няма представа за реалността на Бога. Защото даваме онова, което имаме в сърцето си. И ако то е обогатено с Божието снизхождение и любов, този етос и ще проявяваме. Но ако нямаме в себе си подобен етос и това е просто един интелектуален процес, тогава навън се проявяват духовните маски и нашата окаяност, която не можем да приемем. И какво правим тогава? Започваме да пресмятаме какво ми стори другият и какво аз му сторих. Но кое наше притежание съизмерваме с другия? Нашето лъжливо аз. Порядъчното аз, измамното аз. И кой е другият? Този, когото не познаваме. Защо се сблъскваме помежду си и не си прощаваме? Защото проектираме нашето лъжливо аз и не познаваме реално другия човек, а само си представяме какъв е. Тогава каква връзка бихме могли да изградим и как тя би могла да просъществува? Следователно основата на всичко това е покаянието и нищо друго.
Постът е акт на покаяние. Не е смяна на хранителния режим. Какво представлява покаянието? Да кажа на Бога „Всичко оплесках и Тебе търся!”. Покаянието означава да изведа на повърхността и да активирам своя дълбок копнеж, който си Ти, Боже. Цялото покаяние е копнеж за Бога. Покаянието активира този копнеж, това търсене, моето същество се оживява и аз казвам на Бога: „Какво да ям, когато искам Теб?!”.
Това е постът. За какво да се разправям с хората, когато търся Божията любов и искам да вляза във връзка с другите? Нима ще търся признание от света, когато искам Тебе?! Затова се моля. Седя, зная своята окаяност и не искам нищо, а само Тебе търся и за Теб копнея. Това развива в мен други сетива, активира ме екзистенциално. Социалното или психологическо активиране на човека е факт, защото вътре в себе си ние сме мъртви, не сме се оживили, защото истинската социализация започва от момента, в който вътрешно се оживим. А ние правим това просто за пред очите на света, докато вътрешно оставаме мъртви.
Истинската социализация е оттеглянето на нашето аз в Христос и това е делото на поста и аскезата, за да започне да се оживява сърцето ми и да мога да простя и да приема другия.
Когато се затрудняваме да приемем неправдите, които другите са ни сторили, това говори за нашия духовен крах. Когато пресмятаме какво са ни сторили, коментираме го, анализираме го и роптаем, това е доказателство за нашата духовна смърт. И един такъв човек става дотеглив, и ние ставаме такива, когато сме в това състояние. Представете си колко дотегливи ставаме за себе си и за другите, когато се стараем да им покажем, че сме прави. И се изтощаваме в идеологически сблъсъци, но това именно е знак, че в нас липсва красивото, след като се опитваме да докажем своето право.
Божият човек е опразнен, свободен, уютен, тих и всички го приемат. Такива трябва да станем и ние, за да ни се радват хората и да можем да изградим връзка с тях — когато нямаме свое мнение, защото имаме живот. Когато имаме мнение, това е защото нямаме в себе си живот. Когато имаш в себе си живот, какво мнение да имаш, какво да доказваш и за какво да се противопоставяш на другия?! Смиреният човек е свободен и уютен, утешава всички и всички му се радват. Той е станал истинен човек. И е постигнал това, защото се е предал на Божията любов. Затова и нищо не го смущава. Това означава да имаме благо безразличие, защото имаме в себе си живот.
