Автор: протопр. Николаос Лудовикос
Превод: Константин Константинов
Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.
Това е едно уравнение. Уравненията са много трудно нещо, защото има равенство между две неща. Не можеш да кажеш, че едното не е равно на другото. Въобще равенствата са уравнения. Те са екзистенциално трудни. Едното е равно на другото. Ако важи едното, важи и другото. Тук имаме едно абсолютно екзистенциално уравнение. Прощавам греховете на другия, прощават се и моите. Не прощавам греховете на другия, и аз ще отговарям за моите. Тоест ако имам много грехове, но въпреки това прощавам на другите, нямам никакъв грях. Ако имам малко грехове, но не прощавам греховете на другия, съм грешен пред Бога. С други думи, тук е абсолютното човеколюбие на Бога, което не можем да проумеем. Защото човекът тук, парадоксално, докато е свободен, Бог го третира сякаш не е свободен. Докато свободно е направил това, което е направил, Бог разбира, че човекът не може лесно да се покае. Тази тема е деликатна. Изглежда ви странно, но покаянието е най-трудното нещо. Затова Бог предлага на човека да направи нещо много по-лесно — да прощава на другите.
Тук имаме и психиатри и те знаят, че нарцисизмът и себелюбието са най-мощното нещо, което имам в мен. Затова трябва истински да се покая, което означава да поема моята отговорност, да призная моята злост, да приема моята греховност, и това е много по-трудно, отколкото да кажа, че другите са грешни и зли. Ако питате един светски човек днес дали има зло, дали има грях, ще ви каже: „Разбира се, че има!”. Къде е? „Ето, вън, еди-кой си е лош, еди-кой си е грешен!” Няма да намерите някой, който да е сигурен, че няма грях и зло. Много пъти съм правил такъв експеримент. Говоря за най-големите атеисти, за най-големите невярващи, попитайте, когото искате. Съществува ли зло? „Разбира се, и питаш дали съществува? Ама не виждаш ли какви станаха всички?” Съществува ли грях? „Разбира се, че съществува. Навсякъде само грях! Всички са грешни!” Но рядко или никога няма да намерите човек, който да ви каже: „Да, аз съм грешен, зная, че съществува грях.” Аз съм лош. Другите, горките, нямат грехове. Няма нещо, което да не съм направил. И знаете ли защо това е много трудно? Защото човекът трябва да се хване за голямата любов на Бога, за да го направи. В противен случай нарцистичната рана е голяма и психиатрите знаят, че нарцистичните рани почти никога не се изцеляват лесно. Както казва народът: езикът кости няма, но кости троши — защото нарцистичните рани стават с езика. Някой ти казва две думи и те парализира напълно. По-добре да те беше набил. Да те беше предизвикал на дуел, със сабя, както в миналото, с пистолет, по-добре щеше да бъде, отколкото да ти каже тези неща. Има хора, които се сриват и умират от две думи. Казват им нещо и умират. Получават инфаркт, инсулт.
Бог много силно обича човека. Той знае, че е много трудно, почти невъзможно за мнозина да познаят Неговата любов и благодеяния. Божието благодеяние не идва на всеки пет години, а всяка секунда. В този момент Бог ме благотвори с това, което говоря и с това, което чувате. Това е абсолютно благодеяние, дори само това, че дишаме е благодеяние.
Зная, че не сте го чували, но Той ни предлага да направим нещо, което е по-лесно: предлага това дивно уравнение, което на първи поглед изглежда трудно, но иска от теб по-лесното. Св. Йоан Кръстител, който не бил Христос, казвал: покайте се! Приближи царството небесно. Но кой го слушал? Никой. Ако аз сега започна да викам: „Покайте се!”, кой ще ме чуе? Никой. Малцина. „Защо да се покая, не разбрах? Единият ме ощети, другият ме удари, третият ме оклевети, четвъртият ме окраде, защо да се покая? Аз да се покая?! Аз? Добре ли помисли това, което ми говориш, човече? Колко други трябва да се покаят, за да дойде моят ред!” И след като всички се покаят, ще се покая и аз, след като няма от какво да се боя, защото всички междувременно са станали светци и с лекота ще се покая. Нали?
Когато се покайвам, съм уязвим, мисля, че съм уязвим, така ми казва помисълът и този, който стои зад помисъла. Той ти казва: „Виж, какво ще правиш, къде ще ходиш с кръст в ръка? Всички тези са вълци.” Разбира се, че са вълци! – казваме. „Къде ще ходиш с кръста в ръка?” Бре, именно Кръстът изтребва демоните. Кръстът прави чудесата, ако държиш кръста в ръка, си страшен и непобедим, но и в ръка не го държим, защото сме свили ръка в юмрук, готов да влезе в употреба. Следователно как аз, който съм се оградил с превъзходната стена на нарцисизма, да се покая? Трудно е човек да се покае, затова Христос ни казва да простим на другите, защото всички сме сигурни, че другите са криви, чепати, грешни. Той иска от нас най-лесното. Иска най-малкото и ни обещава най-голямото. И ти казва Прости, за да ти се прости”.
Ама аз какво направих, да за да ми бъде простено? Нищо. Това е страшното. Покаях ли се? Не се покаях. Разбрах ли какво направих? Не разбрах. Ама може да съм съсипал хора, да съм навредил на децата ми, на жена ми. Разбрах ли го? Не, не го разбрах и ако го проумея донякъде, не след дълго го забравям и казвам: „А-а, не е така, най-доброто направих!”. Защото нарцисизмът е нашето падение, ако отнемеш от човека нарцисизма, ще изпадне в депресия. Ако му оставиш нарцисизма, ще умре от параноя. Това е най-трудното нещо и психологията тук вдига ръце, не може да продължи по-напред. Не може да даде решение на проблема с нарцисизма, както и на други проблеми.
И ти какво направи за твоите грехове? Просто ги потиснах. Ето, да говорим с езика на психологията. Потискаш ги в себе си. Не си ги направил, няма ги, всичко си направил както трябва. С безочие и агресивност. „И да не смее някой да ми каже обратното! Особено тези нещастници, които ме обичат!” Колко е страшно да обичаш някой днес. Първо, така оправдаваш всичко, което правиш — защото днес сме станали зверове. В миналото другият имаше смирение, казваше: „Аз съгреших“, днес казва: „Не, прав съм!”. Ти, който ме обичаш, ще ме оправдаеш! Не казваш ли, че ме обичаш? Е, казах го един път, втори път. Е, сега ще оправдаваш всичко, което правя, и горко ти, ако не го правиш! Значи не ме обичаш вече. Друга трагедия. „Ама направих толкова за тебе.” Направи го за себе си, не за мене. „Сега в критичния момент, в който съм подложен на изпитание, ето, ти не ме подкрепи!” Не става ли това всекидневно?
И така, силата, която ще вложиш, за да простиш, е много по-малка от тази, която ти е нужна, за да се покаеш, защото ти постоянно потискаш покаянието. Прощаваш на другия и даже без да се покаеш, това е страшното, как да го кажа, избягваш да отговаряш пряко за греховете си. И ти се прощава и внезапно отново ставаш Божие чедо, внезапно важи Кръщение, както преди, и радостта идва отново. И след години казваш: „Ама какво съм направил, че имам толкова благодат? Какво става, че нещата вървят добре в живота ми?”. Защото някога за някой, който те е наранил, си казал: „Да е жив и здрав!”, а не „Бог ще те накаже!”. Защото и това е едно проклятие. Или „Оставям те на Божията милост!”. Това също е опит да осъдим другия. Колко страшно е да осъдиш всички хора, освен себе си. Това е нашето голямо падение. Историята с падението в Рая е алегорична история, но въпреки това екзистенциално истинска. Първото нещо, което Адам прави, веднага щом паднал, е да обвини Ева и косвено Бога. Защото това нещо никога не спира. Когато започнеш да търсиш причината извън себе си, никога няма да обвиниш само един, а след малко стават пет, десет. „Жената, която ми даде, е такава! И Ти си такъв, Този, Който ми я даде! Добре си бях сам, нали?” Какво да правим? Жени искахме, ето заповядайте! Сега какво теглим. Но виновен е Този, Който ни ги е дал! — казваме. Това прехвърляне на вината се нарича падение. Това е падението на човека. Затова Божиите хора правят обратното. Имат своите оплаквания, не казвам, че нямат, не са хора, които живеят в друг свят, но едно е да имаш оплакване и друго да се хванеш само за него, да оставаш в него, да търсиш отмъщение, да злословиш другия, да го унижаваш в себе си.
В Патерика има една история. Един монах казал на свой събрат много тежки думи. Думите били толкова тежки, че от страшното усилие да му прости устата на този събрат се напълнила с кръв. В даден момент излязъл навън и изплюл кръвта. Някой го попитал:
— Какво ти става?
— Това са думите на брата. Опитах се да не му кажа нищо.
Четох в Писмата на този нов светец, Йосиф Исихаст: смърт е да кажеш и помислиш някакво тежко обвинение срещу брата, да му кажеш тежки думи. Защо е смърт? Защо уязвяваш нежността на Бога, благодарение на която живееш. Бог е много нежен и затова ние сме живи. Ако бях на Негово място, например, щях да съм изтребил не знам колко човека! Колко хора изтребваме всеки ден! Казваме в себе си: и този, и този, и този! И не знам колко остават живи. Двама-трима в света. Защото и от тях си имал нужда, някой те е крепил. Трябва да разберем, че носим този ад в себе си, адът не съществува, така казват отците. Бог не наказва с вечни мъки. Ад е това, което ние правим, то продължава вечно, защото Бог не може насила да те изкара оттам, ако ти не направиш нещо, ако не покажеш, че искаш да спреш този абсурд.
Адът не съществува, това е основно учение на Църквата. Бог обича всички еднакво. Бог не наказва с ада, адът е неучастието в Бога. Адът означава да не участваме в Бога, в енергиите на Божията благодат. Следователно кой създава адът? Аз лично, никой друг. Всички заедно, които създаваме ада, ще „живеем“ един хубав ад, който ние сме създали. И това започва от сега. Както Раят започва от сега, така и адът започва от сега. Смъртта не е нещо особено, тя е потвърждение на това състояние. Просто в даден момент то се запечатва (завинаги).
Целият живот е абсурден, понеже края му не можеш да намериш. Той има само една причина — да покажем нашето произволение, какво искаме: да бъдем с Христос, не с Бога въобще, а с Христос, или да изберем нашия път и да правим каквото си искаме.
Това е единствената причина на този живот. Смъртта идва не след дълго за всички, не само за възрастните, не може някой да каже: о, имам 150 години живот напред, колко хубаво! Както ми казваше един 90-годишен старец, на когото казвах:
— Бре, направи нещо (духовно)!
А той ми каза:
— Имам още 30 години живот!
Знаете, няма никой, който да живее над 120 години. В Стария Завет го пише.
Участвах в едно предаване с учени и те казваха точно това, че не е установен нито един случай на човек, който да е живял над 120 г. Следователно имаме граница, край. Също така е погрешно да казваме: „Нека сега бъда свободен, а след като мина еди-коя си възраст, ще се наема!”. Не, никога няма да се наемеш. Никой от тези, които са казали това, не се е наел и не е тръгнал в друга посока. Човекът привиква и се заслепява, благодатта го напуска и той никога не се събужда. Не защото Бог не иска той да се събуди. А защото той самият не може да се събуди. Когато човек като млад тръгне в погрешна посока, с течение на годините закоравява. Ако смяташ, че имаш време, Бог няма да ти даде време, Бог подиграван не бива, не може да кажеш: „Сега ще направя малко обири, ще убия и след това ще се покая!”. Не става така. Бог има лична връзка с нас, която никога не можем престъпим.
Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда.
А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.
Тук ножът отново е опрял в гърлото на нарцисизма. Тоест човекът винаги ще се терзае от този звяр. Човек е влязъл в Църквата, научава, че има пости, влиза и започва да пости и веднага му идва помисъл. Какво става тук? Защо да е лицемерие? Наистина пости. Защо Христос говори за лицемерите? Защото, когато човек пости заради Бога, е радостен. Ако е лицемер и пости, за да го видят, това носи депресия. Ако заради Христос пиеш една чаша с вода, това създава радост. Но вземи един варел с вода и го изпий. Единственото, което ще постигнеш, е да отидеш на лекар след това, за да се избавиш от тежестта. Има огромно значение защо правим дадено нещо. И благодатта идва съобразно това защо го правим. В миналото някой се запознавал с една девойка и ù казвал: „Да създадем едно хубаво семейство и да имаме Божието благословение!”. И Бог ги благославял.
Днес се нахвърляме срещу другия да заграбим каквото можем от него. И накрая настава клане. И има толкова слепота, защото за слепота говорим, че никой не може да види най-очевидното, а именно, че сме човекоядци.
Св. ап. Павел казва: „Ако пък един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други.” Това става днес. Идват съпрузи да говорим и са като хищни зверове. И казваш: леле, кой пръв ще се нахвърли върху другия! И какво ще става тук! И причината за това е, че каквото правим, и ние, вярващите, много пъти го правим лицемерно, за да увеличим нашите права пред Бога. Ама какви права имам пред Бога? Един просяк съм, какви права имам? И този пост, който ти дава, защо ти го дава? Постът е тайна на посвещението. Посвещаваш нещо от себе си, това е постът. Църквата има защо да ти каже: да, виж, довчера яде, от утре нищо няма да ядеш и след това отново ще ядеш. Също и с брака. Казва ти: виж, не прелюбодействай, ожени се, това не е лудост. Показва как точно идва Божието благословение, как Бог е намислил нещата, как работят определени неща. Целта оправдава пътя. Ако някой пости, за да се избави от някоя болест, в това няма благодат. Добре, смъртта е пред него и той се отдръпва назад. Правиш нещо малко за Христос и Той веднага ти го преумножава в добродетели, в знание, а си направил нещо много малко. Затова отците казват: примерно имаш голям здравословен проблем или нещо друго и доближаваш Бога, направи една малка жертва. Тази малка жертва пред Бога показва твоята вярност, а не че Бог има нужда ти да не пушиш примерно. Но ако кажеш, че заради Христос вместо три кутии, ще пушеш една кутия цигари, това носи благодат. И накрая може да не пушиш изобщо и ще получиш още благословения на други равнища. Това е важното. Но загубихме тази логика, която е логиката на себепринасянето. Казвал съм ви, че Кръщението реално е посвещението ни на Бога, то е ръкоположение в чина на миряните! Нашата хиротония в чина на миряните. Защото чинът на миряните е харизматичен чин на Църквата. Затова съм ви казвал, че свещеникът не може да каже: „Благословено е царството…”, ако няма мирянин в храма. Не сте единствено и само непосветени създания, но и посветени Богу. Нашето посвещение е Кръщението. Това посвещение трябва да се изрази по някакъв начин. Как ще се изрази? Да, Бог постоянно се грижи за теб, и внимавайте: не просто се грижи за теб, а го прави и с чест към теб. Защото има обгрижване от рода: хайде, вземай и бягай! Нали? Както идва някой просяк и ти му казваш: вземай и се махай! Бог не прави така, а се грижи за теб, не просто защото го заслужаваш, а и защото си драгоценен Нему. Това са опитните преживявания на Божиите хора. И те моли да проявиш това, което Той проявява към теб. „Както Аз съм посветен на теб, и ти се посвети малко на Мен!” — ти казва. Малко, не много! Това малко го цени като изключително много. Свети Паисий постоянно казваше това — ядем планини грозде, правим и малко вино, с което приготвяме св. Причастие, ядем планини мед, от восъка правим свещ и това става молитва за нас. Бог е толкова нежен и проблемът ни е точно това, че сме много груби пред Бога, нямаме Неговата нежност и голямо благородство. Това липсва при нас. Всичко това звучи странно, но това е истината. И ако започнем да говорим на един друг език, за един бог жандарм, който държи един бич и крещи и бие, това го няма в Новия Завет. И тези, които го говорят, са болни. Има хора, които го говорят. Не мога да ги слушам. По някой път пускам радио, докато шофирам, рискувам да изляза от пътя! От това, което чувам. Амартиолози, които са решили техния проблем и се занимават с греха на другия. Съдници на земята. Това е протестантският дух, който и идва в Гърция…
Бог се грижи за цялото тяло и душа. Уважава ни, спасява ни и ни обезтленява. Защо стана Въплъщението? По коя причина? По правило не би трябвало да стане. Една вечна присъда и край! Както в исляма. Така. Повтарям, това, което правим за Бога, не е лицемерие, ако го правим заради Него, и то ни носи радост. Докато навъсените, лицемерите са мрачни, защото са затворени в себе си и нямат радост и благодат.
Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат
Защото сте в опасност. Завчера бях в един автомобилен сервиз. Видях един дядо, единият джоб на панталона му беше силно издут. Попитах го без да го искам, шегувайки се:
— Какво държиш вътре?
— Шшшт! Отче, имам какво ли не! Нося ги с мене!
Всичките си спестявания. И му казах:
— Защо, бре, дядо?
Близо 90-годишен. И вървеше напред-назад.
— Защото, ако ги оставя вкъщи, ще ги откраднат — в миналото имахме албанците, сега имаме нелегалните имигранти!
— И като ги носиш в себе си, мислиш ще се отървеш?
Отдалеч си личеше, направи ми впечатление. Банкноти и по някаква странна причина от 20 евро. Защото извади пачката и ми я показа. Една ей-толкова голяма пачка. Попитах го:
— Защо са по 20 евро, дядо? Толкова много?
— За да не бия на очи!
Казах му:
— Така, както вървиш обаче, може да ти се завие свят и, знаеш, който се доближи да ти помогне, първото нещо, което ще направи, е да пъхне ръка в джоба ти!
Знаеше, че всички крадат. Затова ги носи в себе си — сякаш не могат да го ограбят навън. Такива сме хората, мислим, че ние пазим себе си, ние пазим нашето имущество, здраве, отношения, деца, кучета в същия момент, в който не можем да се погрижим дори за нашето дихание. Така казва медицината. Затова първата заблуда, която има човек, е, че не вижда колко близо е Бог. Доброволно и с любов. Колко нежно се грижи за човека точно както любяща майка се грижи първото си детенце. Точно така. И малко по-добре. Майката може да каже: „Свят ми се зави!”, но Бог не прави това. Бог поема отговорност за човека.
Никоя майка не иска детето ù да остане на три месеца, а да порасне. Ако не искаш да пораснеш духовно, Бог се принуждава да направи една малка пауза, за да разбереш, че е добре и ти да направиш нещо. Например да простиш на другия. И естествено в тази перспектива не трупаме съкровища на земята.
Не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат; защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви.
Това са нещата, които правиш ради Бога, ради Христа, и те се трупат като съкровище. Когато казваш, че не понасяш другия, но ради Христа ще го направиш. Това е съкровище на небето. Когато казваш, че имаш възможност да откраднеш в този момент, но ради Христа не крадеш, това е съкровище на небето, но и съкровище на земята. В трудния момент, който непременно ще дойде, и особено ако някой прави беззакония, защото това е духовен закон — и знаете, дяволът няма милост — в онзи момент ще почувстваш облекчение, ще намериш отговор, ще намериш решение.
Запознах с един светец, стареца Арсений, сподвижник на светия старец Йосиф Исихаст. Един свят човек. Сварих го в болницата, малко преди да умре, седеше на леглото, имаше един голям кръст и беше радостен, трижди щастлив. Един монах, който бе с мен, за да го закачи, му каза:
— Дядо, сега си тук и не можеш да правиш поклони! Стоиш тук легнал постоянно!
А старецът отговори:
— Това изобщо не ми пречи, защото имам влогове!
Имаше един живот, който бе отдал на Някой. Имаше съкровище, което никой не можеше да му го вземе. Всички други съкровища ще ти ги вземат. Хайде направи добро на хората и очаквай хорска благодарност! Ала именно този, на когото си направил добро, той няма да ти благодари. Защото повечето хора, понеже имат високомерие и егоизъм, когато им правим добро, и то голямо, се засягат. И искат да ни унижат подсъзнателно. Знаете ли, че колкото повече добро правиш на един човек, толкова повече, ако не е Божий човек, се чувства комплексиран? И накрая става враг, защото не издържа благодарността. Освен ако не е смирен. Казват: направи това и това и хората ще те почитат! Колко много хора са правили добрини и накрая са умрели без никаква подкрепа, помощ и почит от никого. След смъртта им обаче други са ги възхвалили, защото вече не са били непосредствена заплаха. Всички тези, за които чувате, великите благодетели, само те знаят през каква драма са преминали и колко пъти са се разкаяли за това, което са направили.
Всички имаме този опит. Разбира се, не може да не правиш благодеяния, но ви казвам, че трябва да ги правиш по Бога и чрез Бога.
Някога Аристотел вървял по пътя и дошъл един просяк — това е истинска история, — който настоятелно му искал пари. И учениците му, които били с него, казали:
— Виж, учителю, той ти се подиграва! Не казва истината.
Аристотел извадил пари и му дал, а другите му казали:
— Защо направи това? Казахме ти, че този е лъжец!
А той отвърнал:
— Не помилвах нрава му, а самия човек, който е паднал до това равнище.
Така Бог иска да гледаме на нещата.
Веднъж попитах един много милостив църковен човек, от онези милостиви светци, които все още имаме само в Църквата, който раздаваше безразборно милостиня.
— Защо го правите?
— Научили са ме. Най-малкото десетима от тези, които идват на ден, лъжат. Идват и други, които имат нужда.
—И вие какво правите?
— Е, давам на всички — заради труда, който са положили да дойдат и заради хала, в който се намират. Но не давам на всички еднакво. На тези, които имат нужда, знам наистина колко да дам…
Но ми направи впечатление отговорът му. Не каза: „Не! Нищо не давам!”. И наистина някои са просто професионалисти, това е истина…
