Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Днес Господ казва нещо поразително, което засяга не само отношението на Христос към света, но и нас самите, защото и ние сме призвани да станем подражатели на Христос. Той казва: „Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи… Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб”. Разбира се, това е едно друго състояние на живота, един друг начин на съществуване, който светът не познава. Ние мислим, че желанието за власт засяга само онези, които заемат ръководни места и които, както казва и Господ, са силните на света, но то засяга и нас.
Властта е едно по-всеобхватно понятие и засяга всички хора. Желанието да властвам, да контролирам другия е една от неговите форми. Това желание, при което претендирам другият да ми служи, а не аз да му служа, да ме разбира, а не да го разбирам, да ме признава, а не да го признавам, ни засяга пряко и показва не само нашата психологична увреденост или здраве, но и нашето духовно състояние. Тези форми на властта могат да се проявят по много начини — например по тираничен и по пасивен начин. Друга форма на властта е недоволството, оплакването, ропотът, превръщането ни в жертва — другите да ме съжаляват, да се оплаквам, да контролирам поведението на някого и да претендирам той да се грижи и занимава с мене. Много е лукав този дух, но всъщност се касае за едно и също състояние. Някой може да има духовна власт, да е духовник, и при него властта да се изразява в подчинението, с което контролира живота на другите, вместо да ги вдъхновява да поемат своята отговорност и да се обърнат към Христос в една лична връзка. Бащата или майката властват, когато искат да направят децата си свое подобие, за да станат проекция на тяхното аз. Съпрузите в своите отношения искат да контролират другия, за да може да ги обгрижва.
Една от формите на властта е желанието моите идеи да господстват над другия, да налагам мнението си на него. Ако мнението му се различава, аз го отхвърлям и не го приемам. За да преодолеем това, е нужна вътрешна промяна и вътрешно преживяване; умните хора може би разбират, че със своята интелигентност манипулират другите.
Тази промяна предполага дълбоко преживяване на тайната на Христос, на Христовия Кръст. Без преживяване и опит не съществува възможност да изпитаме това в неговата истинност и дълбочина, защото, ако го правим само с нашите сили, накрая ще се нараним и няма да издържим. Но ако е плод на личната ни връзка с Бога, то ни освобождава и ни утешава, защото избираме да сме последните в света, и там намираме нашата радост, защото там, в нашето желание да сме последни на света, срещаме Христос. Само последният, заличеният, „несъществуващият” среща Христос и само този, който се радва на своето „несъществуване”, е вкусил истинно Христос. Но ако ние се нагаждаме в нашата немощ, но искаме да сме силни и светът да ни признава, и то въз основа на нашия духовен живот, това е една голяма измама. Съвсем друго нещо е да си свободен. Тази свобода на Христос, при която искаш да си последен, има динамика, благородство, вдъхновява, привлича, утешава всички. Другите няма да ни обикнат, понеже ще им го наложим. Ще ни обикнат, ако сме истинни. А истинен е несъществуващият, този, който е решил да е несъществуващ в Христос, не чрез своя комплекс за малоценност, не чрез своето злочестие и своето хленчене, а чрез своята смелост, когато казва: „Без Христос не съм жив” и се оттегля от лъжата на света, влиза в стаичката на сърцето си и там се бори да привлече Христос. Доколкото търсиш света, губиш Христос, доколкото отказваш да обичаш света, обикваш Христос. Не става иначе.
Но кой е пътят — или вратата — която ни води към този начин на живот, към това друго състояние, към това в нас да се случи духовната промяна? Ако не ни разтърси паметта за Христос, не сме истинни християни, ако не променим нашия ум, отношение, етос на живот, и да имаме друг ум и друго сърце, не сме Христови, а сме погълнати от нашата воля, нашето аз, с други думи от нашата смърт.
Начинът да вкусим тези неща и вратата, през която трябва да минем, е покаянието — да признаем нашата немощ, празнота, грях, смърт и да потърсим трайно Божията милост. Духовният живот е духовен път и този път е нашето развитие в тайнството Покаяние, което не е нещо статично, а динамично, никога не свършва, защото никога не свършва пътят към Бога, никога не свършва светостта, която Христос дава на човека. Това е една ненаситна жажда — ние никога не можем да се наситим на Бога. Следователно нещата са малко по-различни от това, което логиката може да ни казва. Ако човек се опитва да реши нещата чрез логиката, тази връзка се разпада, умъртвява и бива похулена.
Днес имаме за пример на покаяние преп. Мария Египетска, чиято памет Църквата неслучайно чества през Великия пост — един покаен период. Мислейки мъдро, Църквата ни казва: „Виж, още може да не си решил да се покаеш, не се отчайвай. Тук, през петата седмица от Великия пост ти показвам пример на покаяние, с който нямаш извинение, ако не отидеш при Христос и не Му кажеш: „Съгреших!”.” Защото много пъти причината, поради която не се покайваме, е тежестта на нашите греховете и ние казваме: „Леле, какво да правя, такъв съм, онакъв съм, нима е възможно Христос да ми прости?”.
Дори на себе си не мога да простя. Този товар ни изглежда труден за носене. И Църквата казва: „Не се мами, човече мой! Аз ти показвам една блудница, която е живяла 17 години в блудство, отрекла се от блудството, подвизавала се в пустинята с един сухар и не просто я приех, а я удостоявам да бъде светица и сега ти ù се покланяш! Не ми казвай, че ти не можеш. Това е така, защото не искаш. А не искаш, защото не искаш да отречеш, че си бог на себе си. И не искаш да поемеш отговорността на личното търсене на Христос, а се нагаждаш в светската или религиозната система.”
Отговорността да понесем този кръст на радостта, на покаянието, е наша. Ние не се покайваме, защото не се доверяваме на Божията любов, не се вдъхновяваме от Христовата любов и повече вярваме на своя помисъл. С нашия ум може да не казваме, че сме богове, но с нашия живот показваме, че сме богове, че сме господари на себе си. И затова се затваряме в себе си и вътрешно се разпадаме. В началото на покаянието има две оси. Първата започва от момента, в който вярвам, че духовно не съм добре, мъртъв съм, и втората, когато реша да кажа, че не съм господар на себе си, а Господар на моето аз е Христос. И когато се оставя на Христос, разбирам, че искам да Му прислужвам, а не Той да ми прислужва. И тогава спирам да бъда господар над другите, да властвам над тях, а решавам да им прислужвам. Не защото някой ме принуждава, а защото това е моята радост, моето вдъхновение, моята светлина. И тогава разбирам тези странни духовни неща, че когато съм слаб, тогава съм силен. Когато съм несъществуващ, тогава съм съществуващ, когато доброволно съм умрял, тогава съм жив. И когато не търся признание, тогава получавам небесна утеха и укрепване. Когато търсим признанието на света, не приемаме Божията слава и благодат. Когато отхвърлим всички тези неща и задържим в сърцето ни само копнежа за Христос, тогава ще видим едно друго явяване на живота в нас, едно друго прославяне, за което никога не сме подозирали.
