Пулсът на вярата

567 0

Автор: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай
Превод: Константин Константинов

Това, което ни е нужно и има стойност, е вярата. Днес имаме най-голяма нужда от вярата и ще ви кажа защо. Какво е вярата, какво е липсата на вяра, как се проявява в социалния живот, какво създава в душата на всеки човек, как влияе на семейството, младежта, хората, църковното възприятие?

През  1980 г. учих в САЩ. След това се случиха разни неща, целият ни живот се промени.  Интернет навлезе в живота ни през 1989 г., мобилните телефони през 1999 г., Фейсбук през 2003 г., Туитър през 2004-5 г., смартфоните през 2008 г. Много неща се промениха. През 1980 г. не съществуваха тези теории, които навярно сега ще чуете за човешкия геном, генното инженерство не бе навлязло в живота, а все още беше на етап изследване. След това светкавично се случиха хиляди неща. Дотолкова, че  промениха нашето всекидневие. И това повлия на вярата ни.

В нашата страна съществува една цивилизация и един начин на живот, които имат някои много прости черти. Например нашите празници. Всички, с изключение на първи май, имат религиозна основа и църковен  характер.

Нашите обреди — така бяхме научени, така  ги живяхме. Например водосветът бе задължителен — освещаваха се нивите, магазините,  в молитвослова има молитви за всичко. Не можехме да си представим, че ще започнем нещо без водосвет — без да осветим лодките, корабите, домовете си. Така и днес в парламента се отслужва водосвет, който  искат да отменят.

Имената ни. С изключение на една група древноелински имена главно в областта Епир, това бяха имена на светци. Можеше да има някои имена като Лемония и  Дафни, но те бяха малко. На една среща, организирана от хора атеисти, в която участвах, всички носеха имена  на светци. Сега имената се промениха и имаме Сиси, Нанси, Катрин и други странни имена, които нищо не означават. Вече и кръщението не е част от живота ни,  понеже  даването на име се отдели от него.

Извънградските параклиси. Уморих се да слушам митрополитът (на Калимнос, където е изнесена беседата — бел. прев.) да ми казва, че еди-кой си параклис е посветен  на свети Атанасий, еди-кой си на свети Елевтерий и т.н. — навсякъде  е пълно с параклиси. Санторини  е предимно туристически остров. Не знам дали днес неговият туристически имидж е свързан с Бога, но тук има църквички, посветени на всички светии от годишния кръг, с изключение на честваните в дните на Великия пост. На Миконос има над 500 параклиса, на Иос те са повече, отколкото заведенията, местата за развлечение, стадионите и т.н. Страната ни има корени, които ни напомнят за Бога. Черти на ежедневието, заради които не можеш да подминеш Бога. Обстоятелства, които стимулират вярата. Такава е и цялата ни история. Такава е и нашата конституция. Започва с изповядването на Света Троица. Тези, които са го направили, не са могли да си представят, че е възможно да имаме конституция, която да не започва с молитва. Имаме светци, покровители, фолклор, църковни бракове, кръщения, църковни празненства и т.н.

Един свят,  който се развива, имайки за средоточие религиозността. Така се ражда вярата. Вярата като приемане на съществуването на Бога, но и като доверие в Бога, че Той влиза в живота ни. Затова  използваме всекидневни изрази от типа „Не се отчайвай, Бог си знае!”. Или „Пресвета Богородица да бъде с теб!”, когато се сбогуваме. Всичко това изразява нашето разбирането, че дотам можем, оттам нататък съществува силата, енергията, присъствието на Бога в живота ни и това присъствие е изключително живо. Нашата страна, култура, свят, традиции и въобще Изтокът не са се занимавали с въпроса за съществуването на Бога. Знаете ли защо? Защото са чувствали Неговото присъствие. Когато усещам присъствието на Бога в живота си, не ми е нужно да задавам такъв въпрос. Когато живея любовта на моите родители, не е нужно да изисквам тест за бащинство, сигурен съм, че това са моите родители. Когато чувствам, че Бог присъства в живота ми,  минава през всекидневието ми и трайно  го преобразява, не са ми нужни каквито и да е доказателства.

И така, имахме параклиси, манастири, църквата, енорията, свещеника с одеждите, неща, които са чужди на западния свят, но бележат и препращат  към един свят — света на Бога — и тяхната основа е вярата.

Тази картина се промени. Не казвам, че е виновен мобилният телефон, интернетът, клонирането, геномът или нещо друго. Ще ви кажа и за тези неща. Проблемът е,  че умът на хората започна да се променя и докато това може много лесно да се разбере от един човек на Запад,  защото той разчита главно на своя интелект дори и във вярата си, ние не можем да обясним как тези тенденции започнаха да влияят и на нашето общество. Така се появиха някои нови явления. Например разводите. Израснах в семейство, в което нямаше нито един разведен човек. Когато се озовах в САЩ през 1980 г., се оказах в съвсем друга реалност. Днес това се приема за даденост и на младите, които мислят за брак, им минава през ума, че в бъдеще може да стигнат и до развод.

Семействата ни бяха големи и за хората бе радост да имат деца. Днес възприехме един начин на мислене, според който дори и в мисълта си  не можем да понесем това,  икономически не можем да издържим, нямаме сили, не се радваме на децата си — изпитваме радост само когато са малки, когато са като играчки и кукли, но веднага щом навлязат в пубертета и започнат да се противят, ние започваме да се тревожим, след това се замисляме в какво общество ще живеят и се плашим. Казваме: „Ще създам едно-две деца, и две дори са много, за да видя  какво ще правя.” Промени се цялото мислене на обществото. В миналото когато питаха „Колко дечица имате?”, човекът казваше: „Пет от Бога!”.  Това бе един народен израз на простодушната вяра, че Бог  присъства във фундамента на семейството, във връзката между съпрузите.  Сега и  това е оставено накрая.

Гражданският брак. В началото тези бракове бяха 7-8 %, след това намаляха на 3-4 %.  А днес са повече от църковните. Появи се и договор за съвместно съжителство.  Сакралността на брака загуби красотата си и бе сведена до хладността на един подпис пред един кмет. Сякаш не ни е нужна силата на Бога, за да можем да създадем връзка и  семейство.

Заговори се и за граждански погребения. При нас такива се извършват на някои места. В миналото казваха: „Ще си замине неопят. Като куче в яма.” А сега човекът сам избира това. Иска го. Това са други нрави, други възприятия. Има едно сдружение на атеистите, които  имат претенции към държавата. Искат едно, искат друго. Съществуваха хубави думи като „отечество”, „любов към отечеството”, това бе наречено национализъм,  религията бе наречена мракобесие, а семейството — консерватизъм. Как е възможно това?  Добре, имате проблем с  Църквата.  Какво ви е виновно отечеството? Какво ви е виновно семейството? Коя е причината за всичко това? И някак пасивно  цялото това възприятие премина и в нашето ежедневие и повлия на нашата душевност, мислене и живот.

Живеем тези неща и в нас възниква безпокойство. Децата ходят на училище. Днешното училище обаче няма връзка с училището на свети Козма Етолийски, който казваше да строим училища. Защото старото училище поучаваше на вяра, даваше Бога и създаваше основа, за да може човек да намери смисъла на живота. Днес в 70 % от основните училища — зная това, защото бях в една комисия  — не се преподава религия. За щастие, защото тези, които щяха да преподават, можеше да са атеисти. И богословите може да са атеисти,  защото само 5 % от студентите в Богословските факултети са заявили теологията като свой първи избор и това означава, че някои от тях са влезли случайно в пространството на богословската наука и не знам какво  ще правят оттук нататък.

През 2005 г. бях член на (постоянния) Св. Синод и тогава близо 80 студенти от Педагогическия факултет на Солунския университет изпратиха молба до Св. Синод във  факултета им да се преподава дидактика на религиознанието, както се преподава дидактика на математиката, на езика, на историята. Това ни се стори много логично. И Св. Синод написа един документ и го изпрати на декана на факултета. На следващото заседание на Св. Синод  архиепископът ни прочете отговора. По-нечестив  и хулителен текст  не  бях чел. „Я си седнете  на мястото и не се занимавайте! Научихте се да се месите” се караха на архиепископа и на Св. Синод. Кой? Едно преподавателче, което системата бе направила декан.  Поклатихме глави и  си казахме: „Това ни чака.” Това са тези,  които подготвят учителите, за да преподават на децата ни за отечеството,  религията и семейството точно обратното на това, което трябва.  Училището се промени.

Какво означава това явление? Да видим преди това на какво се дължи тази мода на атеизма,  която, трябва да  признаем, съществува и в световен мащаб.

Днес ислямът  в Европа покрива вакуума на вярата. Понеже не съществува вяра, идва ислямът. Казват, че през 2040 г. Брюксел най-вероятно ще е първият европейски град, в който мюсюлманите ще са повече от християните. Проблемът не е, че християните ще са по-малко от мюсюлманите. Проблемът е, че християните ще са по-малко християни. Или по-скоро няма да са християни. Те заявяват, че по документи са християни, но нямат връзка с Евангелието и с вярата. При нас не е така, но се върви все повече в тази посока.

Постепенно настъпва една такава промяна в световен мащаб. Не казвам тези неща, за да се плашите. Съществува отбрана. Имаме оръжия. Просто информирам.

Понеже имам научна степен, в училище ми задават стандартния въпрос: Как съчетавате  вярата  с Вашето научно образование и знание? Какво означава това? Това означава, че в ума на децата  едното отхвърля другото. Разбира се, понеже науката има блясък, тя громи вярата. Значи вярата е нещо, което целият този научен прогрес  е разградил. И затова ме гледат като НЛО и се питат  как е възможно това.

Ще ви кажа как се стъпва върху научния прогрес, как се гради  атеизъм и неверие с помощта на погрешното тълкуване на научните постижения.

Например ме питат:

— Какво можете да ни кажете за Големия взрив?

— Нищо.  Мога само да кажа, че Бог рече и някога стана един Голям взрив —  светът бе сътворен. Вие какво можете да ми кажете?

—  Ама Бог ли го е направил?

—  Кой според вас  го е направил?

—  Някакви атоми, молекули.

—  Чакайте бре, деца,  със сигурност ли знаете това?

—  Е не, но всички така казват.

— Кажете ми да разбера. Защо тази теория за сътворението на вселената руши вярата? Като начало тази теория е създадена от един католически свещеник Льометр. Не един атеист. Отговорете ми.

Никога не получих отговор. Или ми казват:

—  Я ни кажете, отче, какво знаете за теорията за еволюцията?

—  Нищо, попитайте вашите учители по биология.

—  Не, вие ни кажете.

—  Защо ме питате, деца? Какво искате? Виждам, че  с голяма гордост ме питате. Искате ли да произхождате от животните? Харесва ли ви това? Аз мога да ви кажа какво пише в Св. Писание. То не се занимава с тези неща. За  началото на света не казва нищо, освен „рече Бог да бъде светлина и биде светлина”. Св. Писание не е геофизика. За живота на човека има два стиха, един във втора глава и един в първа глава на книга Битие. И всъщност там се казва, че човекът е сътворен по Божи образ и подобие. Но основното — и това иска да ни каже Църквата —  е всеки от вас да се събуди. Вие сте образ и подобие на Бога. Носиш печата, ни казва Църквата, имаш божествен печат, божествен ген и това, което съществува в теб, трябва да го възкресиш в този живот, да  станеш богоподобен. Идва Църквата и ти казва още нещо —  не само да се уподобиш на Бога, а да се причастяваш с Бога, тоест да имаш Бога в себе си и ти да влезеш в Него, да станеш боговиден, боголик, христообразен. Има ли нещо по-хубаво? Какво предпочиташ — да си животно? Или да си това, което описах?  Я вижте отново тези ваши предразсъдъци.

— Ама  — ми казват всички  — така казват.

— Кои?

— Учените.

— Ти знаеш ли го? Направил ли си експеримент?

— Не, но след като всички го казват.

— Тогава им вярваш. И много добре правите, деца. И аз им вярвам, но аз вярвам и в светците.

Не съм виждал Бога. И един светец да Го е видял —  свети Сава Калимноски, свети Паисий, свети Нектарий  — ми е достатъчно, че светецът Го е видял и приемам това с много по-голяма охота, отколкото думите на един учен, който може да е направил своите експерименти, но след това ги е изтълкувал произволно и е стигнал до горделиви заключения.

Научното познание  вече стигна дотам да  смята с голямо високомерие, че  знаем всичко. Има една теория, която поддържат и тук в Гърция  — теорията на всичко. Добре, след като сте научили всичко, излекувайте рака, който много ни измъчва. Обясняваме всичко, но не знаем всичко. И колкото по-голям е   успехът на знанието, толкова повече се разширява пространството на непознатото и толкова повече разбираме, че не знаем всичко. Мъдростта на Сократ отсъства в съвременния човек, който би трябвало да се радва за постиженията на знанието и да слави Бога.

Тук се намесва и технологията. И тогава човек мисли, че може всичко да постигне —  чрез знанието си мисли, че знае всичко  — и затова автоматично той самият става един бог, който не вярва в никой друг,  а се задоволява с това да се услажда в своята мисъл и тълкувания. Това поражда един личен атеизъм. И когато той постепенно се разпростре в социалното пространство, където живеем, се превръща в  атеистична теория. Така постепенно е започнало опорочаването на технологичните постижения, което е създало  в учените високомерието, че знаят всичко и могат всичко да постигат  — днес, казва един учен, нямам нужда от никой друг, аз сам съм бог. Аз, атеистът, съм бог на себе си. Това е трагично, защото е голяма грешка.

Вярата в Бога създаде определени неща в историята. Първо създаде мъдрост. Мъдри хора. Нашата цивилизация в крайна сметка е цивилизация на вярата, тя откри красотата чрез истината, съчета ги в едно и произведе удивителни художествени творби,  не само с чисто религиозен характер, но и подбуждани от религиозна вяра. Така имаме Партенона, античните храмове, макар тогава хората да не са знаели кой е истинският Бог, те са имали стремление към Него, а това е вяра. Това е величието на нашата православна традиция, която сътвори мъдрост и цивилизация. Отците на Църквата били мъдри хора. Всеки светец е един мъдрец и пътепоказател в живота. Това е последица от вярата. Тя е създала мъдри хора, герои, хора  без страхове, с дръзновение, мъжество, смелост, храброст. Такива били всички наши мъченици. Такива са преподобните, които извършили немислими аскетически подвизи.

Вярата ражда светци. Тоест хора с друг живот, които развиват сърцето си и придобиват добродетели. Напротив, липсата на  вяра създава несмислени люде, хора с високо IQ, неспособни да решат проблемите на живота си, уплашени човечета, чиято основна черта е дързостта, а не дръзновението, благородството и доблестта. Липсата на вяра ражда грях, създава един свят като този, в който живеем сега. Прочетете 21-ва глава на Евангелието от Лука и ще се удивите. Чете се на Великото повечерие на Чисти понеделник. Там се описва един такъв свят, като този, в който живеем: „по земята тъга у народите от недоумение и от морския шум и вълнение; тогава човеците ще примират от страх”. Знаете ли какво означава  това? Народи, които идват оттук и оттам, това, което става с нас (бежанската вълна — бел. прев.), никой не знае накъде отива,  загубихме целта си, в Гърция идва хора, които са оставили своята страна, имущество, семейство или вземат децата си и заедно с тях търсят по-добра участ. И внезапно ги  откриваме  на  нашите острови, с неизвестна перспектива, без да знаят къде ще отидат и какво ще правят. Как ще живеят и в кой свят.  Сякаш се задава едно цунами, усещаш го и бягаш, казвайки: „Край, сега това ще ме довърши!”.  Това е животът ни — без цел, без направление, без Бога. Самотата на човека. Така живеем и не знаем какво ще стане с децата ни  — дали ще следват, дали ще научат езици, или ще отидат, където желаят — стига да не загубят целта си.

Човекът е „животно“ (по Аристотел), но „животно“, което стига до обожение, както казва Църквата. Има материалните елементи на биологичния живот, но не е просто една биологична машина и нищо повече. Цялата тази философия за смъртта какво представлява  в ума на човека от днешното общество? Ще ви кажа какво означава човекът според нея и ще видите дали  ви трогва този модел.

Според нея човекът  по някакъв, статистически напълно непредвидим начин от небитие идва  в битие и това зависи от родителите му — кога ще се съберат, дали искат да създадат дете, в какво общество живеят и т.н. И ето, всеки от нас получава битие. Живее неизвестно колко години и в  какви условия, но е сигурно, че ще умре и че този негов биологичен път ще свърши, но не знаем нито кога, нито по какъв начин. И какво означава смъртта? Връщане в небитието. Небитие, живот за неопределено време, в неизвестни условия и връщане в небитието. Струва ли си този живот? Това е съвременната антропология. Това е човекът, животното, машината, материята, нищото.

Вижте сега другото, което ни предлага самата Църква, а именно, че човекът е образ и подобие Божие. Първо, независимо че са непредвидими условията на живота му, човек има възможност през този период да направи движение към Бога, да простре себе си, вместо да е плосък, да придаде на себе си още едно измерение, да придобие обем, качество, съдържание, божественост. Това е светостта и за това говори Църквата и  тук  е  нужна вяра, за да може човекът да прояви съдържанието на божествените елементи, които има в своето битие и личност.

И второ, когато настъпи биологичният му край,  какво казваме в Символа на вяра? „Чакам възкресение на мъртвите”. Имаме перспективата на пътуването във вечността. И лъжа да беше това, си струва човек да го повярва.

Първото по никакъв начин не може да е истина. А голямата истина е, че всеки от нас, имайки тази  вяра, има възможността да се съчетае с Бога и животът с Него да го въведе в един вечен път,  в царството небесно.

За вярата се говори много в Св. Писание. В Посланието до Евреи ап. Павел анализира  постиженията на вярата в Стария Завет — как Ной построил ковчега, без да знае защо,  понеже Бог му казал и той Му се  доверил, как Авраам  вървял към Обетованата земя, без да знае коя е тя само защото Бог му казал и той Му се доверил, как Моисей извел израилския народ от Египет, за да отиде къде? Хиляди хора да тръгнат оттам, да преминат  Червено море, да живеят именно тези знамения, чудеса  и присъствие на Бога и да могат реално да се преобразят.

Вярата е нещо много мощно и велико, тя съществува в историята, съществува в нашата традиция, съществува в нашата родина, съществува в нашите обичаи, но трябва да я възкресим в сърцата си не като една идеологема, че сме православни и че  православните са прави, а другите грешат, а главно като елемент на живота. Трябва да живеем, да „засмучем“ живот от живота на Църквата. Това да си последовател на една религия и формален християнин не ти дава сили и жизнени сокове, а най-страшното, което може да се случи, е да сме в Църквата и да не живеем Църквата, в крайна сметка да сме мъртви в къпалнята и утробата на живота, защото  Църквата е утроба на вярата.

Това, от което имаме нужда, е вярата. И ако тази вяра се оживи и съживи в наши дни, тя струва много повече, отколкото е струвала вярата на нашите предци, които правили, каквото правили, но тогава вярата им била даденост. Днес тя бива поставяна под съмнение по един реално  невидим начин, включително от  онези невидими икономически центрове, борси и спекуланти, не знам още как ги наричат, които не виждаме, но които имат голяма сила и могат да свалят и назначават правителства. Съществува нещо, което иска да разруши вярата — не искам да го  тълкувам и да казвам какво е  — нещо, което иска да разруши Бога, и с него не трябва да ставаме съюзници. Имаме всички възможности с духовно хваление да живеем вярата и да утвърждаваме, че „жив е Господ” в наши дни, както винаги през историята. Не защото Бог  има нужда да Го изповядваме, а защото ние имаме нужда да приемем Неговата благодат, да получим Неговата сила, да живеем с Неговата енергия и така да вървим със сила, динамика и освещение.

Някой казваше, че по-добре десет свещеници, които утвърждават Бога, отколкото  сто, които Го опровергават (с живота си). По-добре една шепа християни, които утвърждават Бога, отколкото едно множество, което Го опровергава. От нас зависи  как реално ще  утвърждаваме Бога в живота си за наша духовна полза.

Св. ап. Павел казва: „Дето пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“.  Умножаване на греха, преобръщане на  нравствени принципи, както днес го живеем, поставяне под съмнение на Бога, полемика срещу Неговото съществуване, но и изобилие  на благодат. Смятам, че в нашата епоха има изобилие на благодат и е нужно да я открием, да почерпим от нея, от силата и благословението на Бога в живота си. Да възкресим нашата вероятно мъртва или разколебана вяра и така да вървим напред в живота.

Живейте вярата и това е най-доброто доказателство. Един пример. Веднъж един младеж дойде и ми  каза:

— Отче, атеист съм! И ми казаха, че ти си образован. Искам доказателство за съществуването на Бога!

Казах му:

— Слушай, разбираш ли от интеграли?

— Не.

— Жалко, защото зная едно математическо доказателство.

— Филолог съм.

— Добре, казах ти го на шега. Бре, Бог не се доказва  математически, не е за умните, минава през вратата на смирените. Разбираш ли  това?

— Не.

— Слушай! След като толкова много те интересува и казваш, че си атеист, но искаш да повярваш, се разходи до Света Гора. Остави образованите като мен. Да отидеш при някой необразован, прост монах и там ще видиш.

— Ще отида. Искам да отида. И други ми казаха.

— Да отидеш да намериш стареца Паисий и да му кажеш: аз съм атеист!

— На него не мога да му го кажа.

— Защо да не можеш, на мен как можеш? Ще отидеш там. Наистина,  какво ще ти стори, ще те подгони ли? Старец е, ще избягаш.

Уредихме го и в понеделник той отиде на Света гора. Младежът се казва Серафим. Отива, намира стареца Паисий. В онзи час имало четирима, които седели върху пъновете и чакали, а в другия край  на двора старецът говорел с един друг младеж. След 10 минути той седнал с четиримата, старецът приключил, отишъл при тях и казал:

— Е, юнаци! Какво правите толкова време тук? Вече е късно.  Почерпихте ли се?

— Няма нужда.

— Изчакайте. Ела тук!  — казал на Серафим.

Той отишъл и старецът му казал:

— Виж, вземи тези локуми  — имал една кутия с локум —  а аз ще донеса  вода.

Старецът Паисий взел вода,  младежът държал локумите и старецът му казал:

— Да ти кажа нещо.  Добре е някой да е атеист, но да е атеист и да носи име на ангел  — за първи път ми се случва!

Нищо повече не му казал.

— Отче, искам да говорим! — промълвил младежът.

— Слушай, изяж един локум и върви горе в Кутлумуш да пренощуваш!

Младежът се подлудил, гледал дали има кабели, дали аз съм се обаждал, дали съм направил нещо. Тогава нямаше мобилни телефони. Отишъл в манастира. Как да са заспи вечерта?  На другия ден слязъл при стареца. Похлопал, но  никой не отворил. Старецът  бил в гората, ходил да се помоли най-вероятно.

— Хееей, юначе! Какво искаш, че хлопаш?

— Отче-е-е, искам да поговорим!

— Не говорихме ли вчера?

— Не, искам да поговорим малко!

— Слушай, да отидеш при един духовник, да направиш една обща изповед и оттам нататък Бог си знае работата!

„При това изречение — старецът нищо друго не му казал — в мен се роди вяра” — ми каза младежът, който дойде след това при мен.

Искам да кажа, че ако човек има благодат, святост, проста вяра, това е отговорът. Не са нужни аргументи и доказателства. Голяма сила е  човек да усеща и да живее  пулса на вярата и да може да предаде това и на другите.