ПЪРВАТА ЗАПОВЕД

440 0

Автор: игумения Александра (Исареску)

Източник: „Life Transfigured”

Превод: Пламена Вълчева

… и възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила”.

Тази е първа заповед (Марк. 12:30).

Колцина измежду християните действително изпълняват тази заповед? Колко ли други хора и други неща стоят на първо място? Колцина са онези, които казват:  „Не Ти, Господи, заставаш между нас и нашите увлечения, а точно обратното — нашите увлечения и грижи застават между Тебе и нас!”. Колкото повече нараства любовта ни към Бога, толкова повече в нас се увеличава любовта към дома ни, родителите ни, децата ни и приятелите ни. Колцина дори и измежду онези, които са възприели някаква форма на религиозен живот, осъзнават това обстоятелство в духовните си разсъждения?

Колко лесно човешката любов бива оскърбена или наранена, а щедрото ù проявяване — заклеймено поради недоразумение, отхвърляне,  недоверие или защото другият изглежда твърде критичен. Именно в такива моменти трябва да си спомним за Гетсиманската градина — там Създателят на всичко, Творецът на живота и любовта е стоял сам, изоставен от Своите приятели и последователи. Болката на този момент е събрала в себе си цялата горчивина на отхвърлената любов, цялото непоносимо страдание и самота на всички човешки сърца, които Той като Бог е виждал и познавал, и тя е избила в кървави капки пот върху челото Му. Със сигурност това страдание е надвишавало физическата болка от бичуването и разпъването, в чийто краен предел на Кръста Той е изрекъл: „Свърши се… Отче! в Твоите ръце предавам духа Си.”

Това е образът на Христос, който трябва да държим пред очите си, когато стоим на безлюдния бряг на собствените си горчивини и разочарования и умоляваме безбрежната небесна любов да напълни празните съдини на обеднелите ни човешки чувства. Да обичаме въпреки всичко, така както е обичал Иисус, когато е простил не само на враговете Си, но и на малодушните Си приятели, които се разбягали изплашени и обезверени, мислейки, че ги е предал с привидното Си поражение.

Когато всичко около вас е в руини и онези, които ви обичат и разбират, са далеч и няма кой да ви подкрепи, си спомнете за първата заповед. Лесно е да си спомним за нея, когато всичко върви добре и чашата ни е препълнена с духовно и физическо благополучие. Но точно когато сте опразнени от всякакви илюзии, от упование и познание и не знаете накъде да се обърнете, ще можете да доловите отблясъците на тази спасяваща човечеството любов. За това говори псалмопевецът: „Гледам надясно и виждам, че никой ме не признава: няма убежище за мене, никой се не грижи за душата ми.  Викнах към Тебе, Господи, и казах: Ти си мое прибежище и мой дял в земята на живите” (Пс. 141:4-5).

В такива моменти не бягайте, а посрещнете изпитанието, като помните, че Господ е ваш неотменен помощник. Научете се да благославяте тези моменти на изпитание, защото тогава Господ е най-близо до нас или по-скоро ние се доближаваме към Него, споделяйки болката Му, която е и наша болка — болката на падналото и безпътно човечество, което все още следва своите заблуди и се препъва в тресавището на собствените си грешки.

Господи, Боже мой, изпълни пустотата на сърцето ми с Твоята любов, съживи отслабения ми дух, направи ме силен чрез Твоята сила, направи ме състрадателен чрез Твоето състрадание; сега когато най-сетне съм една празна черупка, Те моля да ме изпълниш всецяло с Твоята любов, така че любовта ми правдиво да отразява Твоята любов към мен и към цялото човечество. Амин.