Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Да не ходим в храма като индивиди просто за да декларираме някакво православно формално присъствие. Да отиваме в храма като личности, за да доближим Христос. Нека Го помолим да влезе в сърцето ни и да ни открие нашия хал, за да се преобразим в динамиката на покаянието и светостта.
Не е нужно да доказваме нищо на никого — нито на Христос, нито на света. Христос няма нужда от нас, ние имаме нужда от Него. Лекарят няма нужда от нас, аз имам нужда от него като болен, за да се изцеля и да намеря духовно лечение.
Толкова време говорим за св. Потир. Нещата са прости: няма дилема относно св. Причастие, нито някакви помисли и съмнения. В св. Потир е Христос. Край, разговорът приключва там.
Знаем Кой е в св. Потир, но не знаем как да отидем при Източника на живота. Св. Причастие не е награда, за да отидем да се причастим и да си направим селфи. Не е някакъв езически акт, който ще извършим, за да покажем вярата си и храбростта си пред другите братя. Нашата драма не е Кой е в св. Потир, а как се причастяваме. Защото в зависимост от елероните на самолета можеш да отидеш на небето, но можеш и да завършиш в пропастта.
Някои казват: „Ще отида да се причастя, не се боя от нищо“. Трябва, брате, да се боиш не защото ще се заразиш с някаква заразна болест, а защото, макар да се причастяваш, не полагаш никакво усилие да се отлепиш от егоизма си и в крайна сметка причастяваш само твоето его. Да се боиш, защото това не е просто вино и хляб, а Самият Христос във всяка частица. Да се боиш, когато отиваш да отвориш устата си, а сърцето ти остава заключено. Да се боиш да не останеш в низините, вместо да полетиш. Да се боиш и да имаш вътрешен свян, защото не отиваш на някакво представление, а на велико Тайнство.
Св. Причастие е постоянна и трайна връзка, тя никога не пресеква. Христос е моят живот, а светата Трапеза е трапезата, която Той слага за мене, окаяния, и Сам принася Себе Си. Св. Причастие не е един индивидуален религиозен акт, а трайна светотайнствена връзка, която имам с Него. Въпросът не е дали да се причастя един път на Пасха и после отново на Рождество Христово. Въпросът е да съм постоянно с Него. Христос да изпълни моите помисли, ударите на сърцето ми, кръвта, която се движи в мен, решенията на живота ми, а в греха си да чувствам, че съм се откъснал от Източника на живота.
Много пъти прехвърляме отговорността върху дявола, а всъщност ние сме му направили място да действа. Знаем обаче да казваме „Къде си, Христе мой?“ и да Го пъдим от трона на сърцето си, поставяйки там нашето его. Така егоизмът ни става командир на решенията в живота ни. Колко красива е връзката с духовника! Колко хубава е тази православна операционна, където не изпитваш болка, както при операция, а се облекчаваш и летиш към небесата. Нашият духовен живот, свободата на личността ни се определя от това как, от тази връзка, която имаме с Христос.
Не се опитвай да променяш насила себе си, не обличай добродетелта, остави Той да те облече. Не се опитвай да си някой друг, за да Му се харесаш, защото Той знае как те е сътворил. Изпитай болка, плачи, ще паднеш, но стани. Помъчи се да не се затваряш, защото съществува такава опасност. Съществува проблем, когато се причастяваш формално с Христос, да останеш извън общение със света, защото тогава се затваряш, пленяваш идола на Христос в теб и вместо да пристъпиш към лечение, ставаш затворник на болестта.
Не търси подаръци, вещи, материални неща. Търси Него и Му кажи да ти покаже пътя, за да познаеш по-добре себе си и Този, Който те е сътворил. Красотата в православния свят е, че дори когато съгрешаваш и плачеш, че си се погубил. Знаеш дълбоко в себе си, че прегръдката на Христос никога не свършва, защото Той знае нашия хал. Голямо е пътуването, братя, няма да загубим направлението, пристанището на Рая. Дори да се счупят всички мачти, дори и корабът да потъне, Той ще е там, за да ни каже „Дойди!“.
Дойде време да се върнем при Христос, дойде часът да Му дадем място в живота си и в сърцата си. Дойде часът Господ да не бъде просто една част от живота ни в някаква религиозна формалност, а да стане животът ни в цялата му дължина и ширина. Дойде час да живеем всеки ден сякаш е последен, да живеем с чувство за отминаване от този свят, но да живеем с Христос.
Нека завъртим копчето на живота си към тропоса на Христовата воля и да изиграем мелодията на Рая…
