Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
„Който обича поводите и причините за страстите, той и без да иска е подвластен и поробен на страстите; и който мрази собствените си грехове, ги изповядва, и бива опростен. Невъзможно е някой да остави по друг начин навика на греха, ако не го изповяда; защото враждата към греха е знак за истинско смирение, а изповедта — знак за истинското умиление, което се появява в сърцето от срама.
Ако не намразим укоримите дела, не можем да почувстваме зловонието на тяхното действие. Докато не отхвърлиш от душата си неуместните страсти, не можеш да познаеш колко и какъв срам и позор те покрива…”
(Св. Исаак Сириец, „Подвижнически слова“).
Светецът ни говори ясно, говори езика на Истината. Нашите времена са времена на абсурдизъм, погрешни тълкувания, мракобесие, неразкаяност. Истината се изтъква като ретроградна и ограничена. Мракът се налага като светлина; противоестественият живот като прогресивен, „cool“, човешки, естествен. Навсякъде цари манталитетът на тълпата. Мода в дрехите, в ястията, в прическите, в спорта, в начина, по който говорим; навсякъде се търси не това, което е красиво, право, автентично, истинно, а това, което се приема от повечето хора.
Живеем във времена, в които тълпата явява и „спасители“. „Светила“, които „утешават“ хората, но не ги водят към Истината. „Християни“ без Христос. „Църковни хора“ без църковно съзнание, без послушание.
Винаги е имало, има и ще има хора, чиято единствена „добродетел“ е да виждат добродетелта на другите като абсурд, причина за тяхното осъждане, възможност да ги нарекат зилоти, крайни, лицемери; без те самите да осъзнават, че осъждат братя, обвинявайки свещенослужители много пъти без покаяние, само с чувството за надменност и самохвалство.
Задоволяват се с едно християнство без аскеза, с една вяра без плам; свеждайки причината за своето спасение до една съвкупност от благотворителни дейности, а не до покаянието, култивирането на добродетелите, светотайнствения живот, тоест живота, който привлича Божията благодат. И така самоуспокоени в заблудата на страстите, смятат думите за покаянието и аскезата за излишни, смятат предложението за църковен живот като строго, трудно, безцелно. Превръщат в догма своето удобство, каквото и да е то.
Вместо да гледаме кой говори, нека четем внимателно и да слушаме какво точно казва и твърди. Да мислим, да изследваме със смирен ум, преди да приемем словото на другия. Защото пропаднахме дотам да слушаме безумните и да хвърляме камъни по мъдрите, да приемаме страхливите и да принизяваме смелите, да обожествяваме страстните, понеже са „модерни“ и да принизяваме богоносните отци, които биват определяни като консервативни.
Макар и всички сме грешници, съществува пътят на завръщането.
Свети Исаак Сириец ни го показва ясно, след като отците са категорични по всички тези въпроси. Тяхното „Да“ е „Да“, и „Не“ — „Не“. Не говорят половинчато, не се боят да не би да не са угодни на слушателите си, защото ги обичат. И този, който обича, иска спасението на другите; не иска техните комплименти, не иска последователи, тълпа, която не мисли. Не се бои от малкото стадо, не се бои от отхвърляне, не трепери от поставянето под съмнение. Спокоен е дори в часа, в който тълпата го обвинява и разпва върху олтара на модата, на удобството, на фанатизма.
Без покаяние и смирение човекът не може да преживее Истината. Тя ще бъде пред него, ще я чува, но няма да я вижда, няма да я разбира, защото сърцето му копнее неговото самооправдание.
Ще му говориш за Христос (Χριστός) и той ще чува злато (χρυσό); ще му говориш за покаяние и той ще чувства досада…
