ПЪТЯТ НА ОСВЕЩЕНИЕТО

548 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Най-голямата сила се намира в осъзнатото безсилие, а най-голямата святост — в разкаяния грях. Когато установиш, че нещо не върви добре, си тръгнал по пътя на изцелението. Силата и склонността към грехове приличат на паднала святост, която наранена се влачи и търси изцеление, за да се върне на трона си. Не е лоша тази сила, но целта, към която е насочена, я разболява. Страстите като сили на душата не са греховни сами по себе си, те просто стават болести, когато духовната смърт ги плени. Затова и според св. Григорий Палама сме длъжни не да рушим, а да преобразим силите на душата.

Затова в Църквата имаме аскезата за майка на освещението, за да можем да поправим с благодатта на Светия Дух паденията, които ни се случват и ни смазват. Всъщност греховете ни са предадена любов. Желания, които първоначално приличат на овце, но след като попаднем в капана им, установяваме, че са вълци в овча кожа. Желанията не са лоши, но ако не се насочват към Христос, се разболяват от рака на тлението и завличат човека към погибел. Всичко зависи от най-дълбоката воля, от произволението, както казва св. Максим Изповедник. Какво искам, защо го искам, как го искам. От това зависи всичко. Когато най-дълбоката воля няма печата на Христос и се раздробява тук и там, продава се и блудства сред мрака, тогава човекът върви сляп и пиян по пътя на гибелта. В Църквата изцелението и освещението на човека не идват с една философска или нравствена промяна на повърхностно равнище. Външната промяна е резултатът, а не началото, в противен случай Църквата се принизява до едно моралистично сдружение. В Църквата изцелението идва чрез съработничеството на Светия Дух посредством св. Тайнства. Христос иска, искам и аз. Тогава настъпва бракът на преображението на човека по пътя към богоуподобяването.

Това не може да стане без аскеза, без битка със себе си, без удари и плесници по лицето, без да докосна границите на болката и да установя, че съществува друго пространство, за да напредна, защото Христос ми показва пътя и ми открива начина на изцеление. В Църквата аскезата не се върши заради самата аскеза. От аскеза има нужда не Христос, а аз, защото тя е „физиотерапията“, за да изцеля душата си, виждайки първо как тя се движи. Аскезата е състояние на приемане на благодатта. Затова трябва да се върши с пълна готовност и с отворено сърце, в противен случай няма да даде резултат.

Не вземаме решения. В това се състои нашата болест. Харесва ни колебанието, искаме да бъдем и с Христос, и с дявола, затова се движим безцелно. Решението за изцеление и връзката с Христос са движения без връщане назад, ако искаме да намерим изцеление. Няма значение дали падам, ако съм взел решение, ще ставам веднага, за да продължа напред. Ако не съм се утвърдил в решението, падението ще стане моят ад.

Благословен е човекът, който се гмурка на дъното на сърцето си, за да го очисти от заразата, но и за да намери диамантите, да ги извади и да ги опази.

Благословен е човекът, който търси своето реално аз, но всъщност е взел решение да се отрече от него. „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк. 8:34).

Благословен е човекът, който с нищо не се задоволява в духовен аспект и постоянно жадува за Божията благодат. Благословен е човекът, който смята себе си за по-лош от цялото творение, защото това е първото стъпало на издигането към небето.

Благословен е човекът, който жадува да придобие ум Христов. Благословен е човекът, който не е нужно да говори много, защото животът му свидетелства за светостта.

Не е нужно духовният човек да ти каже много, той си личи от километри, както звездата на небето, защото Христовата благодат блести върху неговото битие. От такива хора имаме нужда днес, не нравствено добри, а онтологично изцелени, които вървят към освещение. Това трябва да бъде и нашата крайна цел.