Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Всички сме пришълци на този свят и Бог ни е предал Своя най-скъпоценен дар — живота. Призвал ни е да преосмислим краткото си земно странстване и да го изпълним с Дух и Истина. Не просто да живеем, а да го направим истински и пълноценно. Призвал ни е да преосмислим всичко около себе си и да потърсим смисъла, задавайки въпроси и намирайки отговори чрез и в Него.
Ние се измъчваме от „проклетите въпроси“ за живота и смъртта (по Достоевски), доброто и злото и всичко, което малко или много засяга нашата земна и небесна участ. Всеки от отговори води след себе си други на пръв поглед по-малки вътрешни търсения, които заинтригуват нашето религиозно съзнание.
Един от тях е въпросът дали онези, които са напуснали този грешен свят и са били призовани при Бога, имат някакво отношение към нас, дали имат някакво особено битие и могат да помогнат на нас, потопените в стихиите на света и лутащи се из криволичещите пътеки на земното битие.
Да, ние, вярващите и изповядващите светото Православие, сме приели, че има живот вечен, който осмисля всичко, което вършим тук в рамките на нашето изгнание и че там горе ще ни бъде въздадено за нашите дела. Но могат ли онези, които са си заминали преди нас — нашите скъпи покойници — наистина да ни помогнат? Убедени сме, че те са живи, защото Светото Писание изрича: „Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи”(Лук. 20:38). Затова и ние ги наричаме не умрели, а покойници — които не само са се преставили, но и упокоили в Господа. Но как обитават те — статично или в динамика, наблюдават ли ни, могат ли да проявяват по някакъв начин своята любов към нас? Всемилостивият Бог позволява ли им да ни подкрепят? Един от забележителните духовни старци на Оптинската пустиня, схиигумен Антоний, изрича в едно от своите писма: „И свети апостол Иаков, брат Божи, съветва да се молим един за друг. Ние ще поменаваме, както умеем на земята, а преминалите души ще ни поменават на небесата и небесната им молитва ни носи много по-голяма полза, нежели нашата за тях. И не само праведните, чиито души са в Божиите ръце, се молят на Господа за нашето спасение, но и душите на грешниците също се грижат за нас, за да не попаднем където вече са и те и според евангелската притча, молят свети Авраам да ни изпрати някой Лазар, да ни вразуми (което трябва да сторим), за да избегнем мъченията.”
Толкова неизчерпаема и необяснима е Божията любов, че позволява блаженство не само на заслужилите добър отговор пред Съда Божи, но и на онези, които приживе не са изпълнявали пресвятата Божия воля. Дори и в най-ужасното състояние, в което могат да се намират като заслужен плод от своето неблагочестиво поведение и когато са под осъждане за делата си, те имат привилегията да се молят за нас и да ни подкрепят.
Житията на светиите са изпълнени с разкази за просияли Божии угодници, които са се явявали и са наставлявали не само мъчениците и страдалци за Христа, но и обикновените вярващи и дори неповярвалите хора. С това те са им вдъхвали жива вяра и духовно мъжество в пътя им към царството Божие. Предавали са им помощ свише в техните външни и вътрешни борби. Това се отнася в пълна степен не само за „приятелите на Бога“, които имат привилегията да бъдат част от Божието свято обкръжение, но и за покойници, които са били съвсем обикновени хора и са нямали никакво отношение към духовния живот.
В своя забележителен труд „Беседи за живота след живота“ архимандрит Серафим Алексиев описва много случаи от реалния живот, които са ярко доказателство за преодоляването на тънката граница между видимия и невидимия свят. Това са неочаквани посещения, проява на милост и грижа, които имат за цел да облекчат и да помогнат на живота на земните. Те са особено значими тогава, когато хората са изправени пред важни и трудни въпроси или пред ожесточени вътрешни търсения. Има ярки свидетелства за съновидения и явявания на покойници, които са давали ясни съвети на своите роднини и са ги тласкали към активни действия. Насочвали са ги не само към разрешаване на битови въпроси, но и към вземане на правилната духовна посока в живота.
Типичен пример за това е посочването на факти, свързани с извършването на тайнството Кръщение по времето на социализма, когато е имало риск от преследване или откровено гонение. Тогава много хора са водели внуците си в храмовете и манастирите и са ги кръщавали тайно от родителите им. Тези явявания са били изпълнени с мир, гореща любов и желание за помощ и са постигали реални и дори неочаквани резултати за получилите ги.
Енорийската практика на всеки опитен свещеник изобилства от случаи, когато трагично починали се явяват насън на своите изпаднали в безутешна скръб близки. Те ги уверяват, че се намират на светло място и в добро състояние на душата. Нещо повече — укоряват ги, че с покрусата си от раздялата им вредят не само на себе си, но и на отминалите отвъд. По този начин възстановяват душевния им мир, премахвайки вътрешните им безпокойства и нестихващи терзания и вдъхвайки им надежда да продължат напред. Насочват ги към вярата, редовното посещаване на богослуженията и воденето на съзнателен духовен живот.
Затова не трябва да мислим прибързано, че подобни намеси от невидимия свят са задължително проява на болна мистика, а да се взрем внимателно в плодовете им. Да се опитаме да вникнем в техните тихи послания, които са насочени към преосмисляне на отношението ни към Спасителя Христос и неговата света Църква. Понякога тези намеси са веяния на сатаната и неговите служители — бесовете, които се явяват като пророци в сънищата. А друг път са просто остатък от подсъзнателната дейност на личността.
За всеки православен християнин е особено важно да бъде в мир със своите покойници. Въпрос на свят дълг е да ги споменаваме в молитвите си и да извършваме всичко, което препоръчва учението на майката Църква. Това е проява на истинска духовна любов, за която няма прегради нито в пространството, нито във времето. Така ще изпросим за тях милост от Бога и ще ги предразположим също да ни помагат в нашите нестихващи житейски лутания. Защото всички ние сме живи членове на светото Тяло Христово — светата Църква, народ избран и призван към спасение. Какво по-голямо свидетелство за Божията любов от тази топла и неразривна връзка между земната (войнстваща) и небесната (тържествуваща) църква, от тази взаимна грижа и проява на внимание и подкрепа?!
