Автор: св. свщмчк Тадей (Успенски), архиепископ Тверски
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева
И на сама тебе меч ще прониже душата (Лук. 2:35).
Тези думи, които праведният Симеон казал някога на Богородица, от само себе си се появяват в съзнанието ни на днешния празник на Божията майка, всех скорбящих Радост, и ни карат да си припомним, братя и сестри, как тя е станала Радост на всички скърбящи.
Било ѝ съдено не само да се радва на Онзи, на Чието пришествие, виждайки го отдалеч, се радвали пророци и праведници (Евр. 11:13; Иоан. 8:56), но и да претърпи голяма скръб заради своя Божествен Син. Още докато Го носела в утробата си, тя не можела да не се измъчва в душата си заради подозренията на Йосиф, който бил определен за неин съпруг, докато не му била открита тайната на безсеменното зачатие на Божия Син. След това, в първите дни на земния живот на своя Син, бъдещия Избавител на Израил, тя трябвало да бяга с Него в Египет, страната, в която някога Израил бил поробен. А когато Го довела в храма, свети Симеон ѝ казал за съдбата на Божествения Младенец: „ето, Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия, и на сама тебе меч ще прониже душата, — за да се открият мислите на много сърца” (Лук. 2: 34-35). И наистина, целият по-нататъшен земен живот на нейния Син ѝ донесъл скръб, която като меч пронизала душата ѝ. Така тя видяла презрението, подигравките, хулите и преследването на Божествения си Син, видяла как иудеите многократно искали да Го убият и че Той Самият не прибягвал до човешка защита. А когато подбуждана от безпокойството на майчиното си сърце, веднъж отишла при Иисус заедно с братята Му по плът, желаейки „да приказва с Него”, Той посочил ония, които слушали думите Му, и казал: „ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка” (Мат. 12:46-50). Нейното истинско училище за скръб било времето, когато Синът ѝ висял разпънат на Кръста, подиграван от първосвещениците, книжниците и народа, изоставен от Своите избрани ученици, с изключение на Йоан, и когато тя и други жени стояли до Кръста Му.
Но научавайки се да претърпява скръб от хората, пречистата Божия майка се научила заедно с това и да се застъпва за тях. Виждайки, че след Кръщението Си нейният Син започнал да призовава всички в Своето царство, още на сватбата в Кана Галилейска тя се обърнала към Него с молба да помогне на домакините в тяхната нужда, като казала: „Вино нямат” (Иоан. 2:3). Виждайки, че Той призовава при Себе Си не само „отрудени и обременени” (Мат. 11:28), но поучава с велика кротост и дълготърпение самите фарисеи и книжници, чиито духовни очи били заслепени, а сърца — закоравели (Мат. 13:13-15), тя „слагала всичко това в сърцето си” (Лук. 2:19). Тя видяла, че на Кръста нейният Син се молел за онези, които са Го разпънали, просейки от Своя Отец да вмени за неведение вместо за ожесточение на сърцето им извършеното от тях злодеяние, и самата тя се научила да ходатайства за злите и ожесточените. Но както нейният Божествен Син, Който първо бил „прескръбен до смърт” (Мат. 26:38) и после „победил света” (Иоан. 16:33) и неговото зло, дал на учениците Си Своя мир и пожелал да бъдат едно в Него и винаги да имат в себе си Неговата радост пълна (Иоан. 17:13), така и пренепорочната Му майка, след като първо меч пронизал душата ѝ, станала за света не само „неизменна надежда в застъпничествата”, но и „Радост на всички скърбящи”.
На какво ни учи, братя и сестри, историята за скърбите на Божията майка, които тя преживяла, преди да стане Радост на всички скърбящи? Че и ние не трябва да приемаме скърбите в настоящия живот за случка, странна за нас (1Петр. 4:12).
Ако пречистата и пренепорочна Божия майка претърпяла толкова много скърби по време на земния живот на своя Син, нима ние, които непрестанно грешим и отпадаме от Бога, можем да настояваме, че не се нуждаем от подобни скърби за наша духовна полза?
Ето защо трябва да се молим на Божията майка не толкова за избавление от земните скърби, които ни учат на търпение и да ни водят към духовно съвършенство (Иак. 1:3-4), колкото за избавление от душевните напасти, от греховете, от „страстите, които ни измъчват” (Молебен канон на Пресвета Богородица, песен 1). Началото на избавлението ни от тези скърби започва със сълзите на покаяние, които сърцата ни проливат пред иконата на Божията майка, родила „Христа, Който е отрил всяка сълза от всяко лице”. Поради това светата Църква ни напомня за тези лечителни за душата сълзи на покаяние в дните, посветени на икони на Божията майка. „Към Богородица сега усърдно да прибегнем ние грешните и смирените, и в покаяние да паднем, като от глъбините на душата си ѝ викаме”, слушаме в песнопенията на днешния празник. Разбира се, Пресвета Богородица е „Радост на всички скърбящи, Застъпница на обидените, Кърмителка на гладните, Утешение на странниците, Пристанище на обуреваемите, Посещение на болните, Покров и Застъпница на немощните”, но нейното желание е не просто да ни избави от външните скърби, а преди всичко да ни помогне да ги понесем, и затова тя е наистина „похвала на светиите и венец на мъчениците” (Благодарствен канон на Пресвета Богородица, песен 9).
Нека си спомним за някои избраници на Божията майка, на които тя се е явила, и да видим в кой момент им е оказала своята помощ. Например преподобният Йоан Дамаскин в началото много пострадал от враговете на Църквата, когато защитавал светите икони със своите писания и поради това загубил дясната си ръка, и едва по-късно Божията майка станала негова утешителка, изцелявайки ръката му, за да може отново да пише в защита на иконите. А когато впоследствие отличаващият се с голяма ученост Йоан отишъл в лаврата на свети Сава Освещени с молба да бъде приет на послушание, колко много му се наложило да претърпи? Възложили му особено тежко послушание — да не говори и да не пише нищо, свързано с науките, които добре познавал. Той изпълнявал безпрекословно това послушание до момента, в който един монах не го помолил да облекчи скръбта му по неговия покоен брат със своите умилителни песнопения. Тогава строгият му старец, независимо от молбите на останалите добродетелни монаси, категорично отказал да го приеме за свой послушник, докато не изпълни една тежка епитимия — да изчисти със собствените си ръце всички отходни места в манастира и да измие нечистотата. Преподобният Йоан безропотно изпълнил всичко, което му възложили. И ето, след като бил изпитан в толкова голяма степен и достигнал чрез смирението си високо духовно съвършенство, Божията майка се явила на стареца му и му заповядала да остави преподобния Йоан да пее и да пише каквото пожелае. По същия начин и преподобният Серафим станал любим избраник на Божията майка, след като много пострадал в пустинята от зли хора, от демонични нападения и от болести, защото чрез тези скърби духът му се възпламенил толкова много от любовта към Бога, че още на земята той бил в състояние да предвкусва небесните радости и да вижда обитателите на горния свят.
Нека и ние, братя и сестри, се научим да понасяме без ропот и униние очистителните скърби на настоящия живот, защото „мир няма за нечестивците”, казва Господ чрез един от Своите пророци (Ис. 48:22, 57:21)! Вярата ни ще се утвърди чрез търпението ни в скърбите и молитвата ни ще стане по-дръзновена, когато не смятаме своите скърби за нещо случайно, а винаги съзираме в тях благата Божия десница, която ни води. Ако търпеливо очакваме от Господа завършека на нашето търпение (Иак. 5:11), ще видим как Христовите думи ще се изпълнят в нас, макар и след време: „Ако пребъдете в Мене, и словата Ми пребъдват във вас, то каквото и да пожелаете, искайте, и ще ви бъде … за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви да бъде пълна” (Иоан. 15:7-11). И не само ще имаме радост в себе си, но и на другите ще станем утешители. Защото утешител на другите може да бъде само онзи, който сам е преминал през множество скърби и сред тях е запазил своята вяра; а утешенията на непретърпелия скърби са недействителни, както били недействителни за Йов утешенията на неговите приятели.
Нека не отбягваме скърбите, а винаги когато биваме „сполетени от много напасти”, да молим Божията майка „да не ни поверява на човешка защита” във време на изпитания, да ни укрепява, когато „не можем да понасяме демонските стрели”, „да направи благоприятна нашата молитва” и макар невинаги да ѝ е благоугодно да отстрани от нас тези временни скърби, нека, докато са в разгара си или след това, отново „да изпълни сърцето ни с радост, защото е приела пълнотата на радостта, като е премахнала греховната печал.” Амин.
Слово, произнесено в Петрозаводския затворнически храм на 24 октомври 1903 г.
