Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Духовен прочит на приказката „Червената шапчица”
Имало едно време едно малко момиченце, което със семейството си живеело в последната къща на едно красиво село. Всички я наричали Червената шапчица, тъй като постоянно носела червена шапчица. Един пролетен ден майка ѝ ѝ дала една пълна кошница. Посъветвала я да внимава по пътя и я изпратила при баба ѝ, която живеела в другия край на една красива гора. Но по пътя, зад големите дърветата, се криел един вълк, за който детето било „чудесен обяд”. Той се втурнал, преди тя да стигне в къщата на бабата, и след като я нагълтал цялата, облякъл дрехите ѝ и легнал в леглото ѝ. Когато Червената шапчица влязла в къщата, по вида и гласа разбрала, че покритото наполовина с одеяло лице не било това на баба ѝ. След кратък диалог дивото животно разкрило своите намерения. Започнало да преследва детето, искайки да глътне и нея. Шумът и виковете привлекли вниманието на един ловец, който убил вълка и извадил от корема му бабата. Сигурно е, че малкото момиче получило един от най-важните уроци в живота си.
Неопитност — пътуване — опит
Една от познатите приказки, която остави топлото звучене на гласа на баба ти и дядо ти да пробуди детето в теб, е „Червената шапчица”. Преди много векове това малко момиченце оживя, пътува във въображението и стана главна героиня в мечтите на много деца по целия свят. Роди се през 1697 г., когато за първи път било записано нейното премеждие. Без да остарява, стигна до наши дни. Времето не посмя да го докосне. При това приказката изисква едно неостаряващо дете, дори в неговите дълбоки старини. Едно вечно дете. Червената шапчица не е гъркиня, италианка, англичанка, а дете. Отечеството на детето е царството Божие. Детството е необятно небе. Именно за това говори и стихът на една красива песен: „Никоя родина не побира цялото небе”. Навярно нямаше да забележиш червената шапчица, ако тя не беше станала причина момиченцето да получи своето име. Червеният цвят е ярък. Зрението го различава и го забелязва, когато се намира в неговото зрително поле. Интензивен, динамичен, скъпоценен, неповторим е и дарът на живота. При това „младините са дарове, които горят като огън”. Ако не се прицелиш — както погледът улавя яркия цвят — върху живота, който ти е бил даден, ще пропуснеш целта, т.е. реално ще съгрешиш. Така другите ще се прицелят в твоя собствен живот, за да избледнеят неговите цветове и да загасят неговия огън. Животът е лава, която се е изляла от горящата, творческа и екстатична Божия любов. Адам бил едно земно слънце. Той прислужвал, прегръщал, стоплял, обичал всяка твар и цялото творение. Отпадането от любовта в егоизма било едновременно падение от топлината в хладността, от действието в бездействието. Така този, който дишал свежото дихание на своя Творец, започнал да гори и да изгаря (другите), да вехне и да кара другите да вехнат, да руши себе си и другите. Заедно с Бога изгубил и направляването на огъна на живота, който му бил даден. Затова дошъл друг огън, който пламнал за първи път над главите на св. апостоли в поразителния момент на Петдесетница. Чрез този огън на Пресветия Дух Христовите ученици се просветили и просветили цялото човечество. Когато огънят на живота се слее с огъня на Утешителя, човек може стабилно, хармонично, мирно да започне своето пътуване.
Когато си малък, семейната почва е целият твой свят. Изследваш и искаш да завоюваш все по-нови неща. Първите твои стъпки без подкрепата на бащата и закрилата на майката са моменти на триумф. Първите болезнени падения са съпроводени от големи разочарования. Важен урок. Когато вървиш, падаш. Когато ходиш, се хлъзгаш, удряш се, окървавяваш се, но се движиш. И движението е характерен белег на живота. Победи и поражения те водят до прага на вратата. Това е критичният момент, в който желаеш следващото ти падение или вдигане да бъде върху друга почва. Животът е много голямо чудо и вече не се побира в твоя свят, в тесните граници на семейството ти. Прелива както водата от извора, която копнее да се излее, да напои, да освежи, за да не се застои. Всичко те подтиква към героично излизане. Всичко толкова години те подготвяше за това. Има родители, които не подпомагат това излизане. Не запасяват децата за пътуването на живота чрез своето слово, поведение, нрав. Залостват вратата. Скриват и затварят децата в кухнята, в спалнята. Така създават всички предпоставки за един семеен гроб. Колко живота са били погребани и разложени в такива гробове? В този момент подобно на ап. Тома искаш да пипнеш живота. Да докоснеш неговото чудо и да го изживееш. В този момент срещаш и Червената шапчица.
Като клепала от светогорски манастир на разсъмване звучат ударите с чук от малката корабостроителница по крайбрежието на острова. Милувката на морето по камъчетата на брега държи исон. Ветрецът краде вежливо неговите соли и освежава изпотените от труда лица. Лодката е готова. Майсторите нежно я обгръщат и плавно я тласкат към морето и тя влиза в съприкосновение с водата. Последният тласък е като тайнствено раждане. Подобно на бебе, лодката излиза в живота от утробата на работилницата. Морето я посреща. Работниците ръкопляскат, кръстят се, възклицават. Това е делото на семейството. Здрав съд да подготви. Готов да посрещне бури, вихрушки, фъртуни. Да плава сред морето на живота. Детето е създадено, за да пътува. Не е обикновена лодка в случай на опасност, вързана странично на голям кораб. Нито е създадено да изгние, бидейки обездвижено на брега. Майката на Червената шапчица ѝ дава кошница със запаси. Запасите за едно дете не са само материални. Какво могат да дадат материалните неща пред разочарованието, загубата, неуспеха? Какво могат да предложат материалните неща на етоса, справедливостта, благородството? Много пъти, когато материалните неща се откъснат от духовните запаси, спомагат най-много за незрелите и безотговорни постъпки на детето.
Кошницата
Трагичен неуспех е празната кошница. Едно празно дете. Неизписан бял лист, без следи от живот. Това е съд. Това е присъда. Кощунство. Една всекидневна агония с мирис на смърт, след като празното дете е лесната цел за всеки ловец на живота. Тревожен хрип на душата, която не е действала с нежните ръце на майчинството и силната прегръдка на бащинството. Така нараства твоят страх. Преумножава се вината ти. Страх и вина. Двете ръце, които държат вързано детето ти. Питаш се много пъти какво си дал на детето си. Ще скочи да ти отговори твоят егоизъм, твоята воля. Ще ти покажат много неща. Дрехи, частни уроци, пари, къщи. Ще ти кажат много неща. Много от тях не обличат, не стоплят, не насищат, не подслоняват, не поучават, не покриват, не изпълват. Трябва душата да попиташ. Съвестта да послушаш. И Бог може да ти проговори. Така ще почувстваш, че не си го нахранил с любов, за да се насити. Не защото не си имал любов. Начин и време не си имал да я изразиш. Сложил си я във фризера за по-късно. Колко жалко! Много пъти човекът напуска този свят и любовта му не е смогнала да се размрази. Погледни Христос. Той нямал фризери. Има постлана и нагласена трапеза, с топло ядене — Самия Себе Си. Това е Любов: принасянето на твоето собствено аз. Отделянето на твоето време. Наистина какви запаси даде? С какво изпълни детето, след като му представи смирението като безсилие и го отхвърли. Изхвърли го като непотребно от живота на детето. Обрисува му кротостта с цветовете на безумието и я зачеркна. Никога не претегли пред него добродетелта, за да докажеш нейната ценност. Не му посочи срока на годност на неправдата. Не се погрижи да види смиреното отстъпване като победа, а не като поражение. Не те чу да сричаш трудните думи, които улесняват живота ти: „Слава Богу! Бог си знае, имаш право, обичам те, извинявай”. Погрúжи се да научи чужди езици и забрави езика на душата. Пося знания, за да се изпълни неговия ум, но не пося Бога, за да не се опразни душата му. Не му показа, че по-добре е да бъде извън всичко, но в Бога. Само така се изпълва човекът. Животът му придобива съдържание. Така може да стане невидим за изстрелите на смъртта. Празното дете е есенен лист, който вятърът подухва и разнася, където си иска.
Гората
Малкото момиче взема от майка си кошницата със запасите и тръгва по пътя през гората. Гората от приказката прилича на живота. Когато я гледаш отдалеч, само красотата ѝ съзираш. Сред нейната хубост се крият опасности, препятствия, разочарования, неуспехи, падения. Отвън всичко изглежда лесно, красиво, идеално. Когато за първи път стъпиш на горската пътечка на живота, установяваш, че не е пряка. Скали, долини, стръмни склонове, дървета, храсти определят хода през гората. Необходимо е внимание, за да знае човек как да се провира. Когато скалата не се премества, когато препятствието не се преодолява, тогава ти се преместваш. Непреклонното „аз”(его) е оставило мнозина да превърнат едно препятствие в олтар и да пожертват цялото си време, сила, живот, същност на душата. Препятствията по пътя са възможност за повторно тръгване, а не за окончателно спиране.
Много места в гората на живота са светли, а други тъмни. Ако си светлина, ако имаш светлина, и тъмните ще осветлиш и светлите ще направиш по-светли. Мракът по пътя е временен, ако ти си слънчев лъч. Колко много просветлени хора хвърлиха светлина върху места, върху пътища, върху лица, върху срещи, върху състояния, върху събития! Колко помрачени хора хвърлиха като кал своя мрак върху светлите места по пътя! Не се страхувай от мрака по пътя. Ще бъде победен и угасен от светлината, която носиш сред твоите запаси.
По пътеката не се дръж за клоните. Те са слаби като твоите добродетели, тънки като твоите харизми, крехки като човешките възможности. Когато се облегнеш върху тях, бързо ще паднеш. Хвани се за стволовете на старите дървета. Те имат дълбоки корени, изпитани сред бурята, урагана, наводнението. Дръж се за опита на Божиите угодници, на свещенолепните служители на живота, на духовните любители на мъдростта. Тези стари дървета, които са оставили Божията ръка да ги окопае, са станали прибежища и в тях можеш да се скриеш от егоизма, да се защитиш от силата на вятъра на страстите и да не те завлекат буйните води на изкушението. Много клони по пътя ще те ударят. Ще ти причинят болка. Ще те наранят. Твоето невнимание е отговорно за това. Егоистичното усещане за твоя авторитет — а не Бог — подготвя множество болезнени кръстове.
Наистина колко неща се крият зад дърветата! Тях трябва да видиш, преди да ги съзреш. Да ги разгледаш, преди да ги срещнеш. Да ги победиш, преди да воюваш с тях. Съюзник е подготовката. Оръжие — бодърстването. Бог е силата. Животът — огънят. Аскезата е неговото направление. Голямата опасност по твоя път е гората да изгори и сред нея животът ти да се изпепели. Не стига само да не се изгориш, а да не изгориш и живота на другия. Ако запалиш другия, си в риска от огъня. Ти ще вдишаш дима и ще се погребеш сред пепелта на разрухата, която си причинил.
Вълкът-зло
Спри в свещените моменти, в които се изразява Божията любов. Там докосваш, виждаш, слушаш, чувстваш, помирисваш, живееш Неговото присъствие. Един такъв момент е сътворението на човека. Там, където пръстта в обятията на Твореца се превърнала в човек, бидейки закърмена с Неговото дихание. Там, където всяка клетка на човека, цяла вселена, представлявала изключително чудно събитие. Дивно чудо са и неописуемите перспективи, които Бог засадил в пръстта, която взел, и я направил Свое творение „по образ и подобие”. Едно от тези семена, което било посято от ръката на Твореца, е и гневът, както отбелязват отците на Църквата. Невероятно! Нима Князът на мира е засадил рушителното семе на гнева в почвата на човешкото битие? Всяко едно благодеяние от Бога получило рушителен характер, тъй като човекът се разпореждал егоистичното с него. Гневът бил даден, защото Адам щял да срещне злото по своя път, както Червената шапчица го срещнала в гората. Гневът бил предпоставката, оръжието, да се разгневи, да въстане срещу злото. Адам обаче въстава срещу Бога, гневи се на Ева, ядосва се на всички и всичко, оправдавайки себе си. Приказката ни дава едно олицетворение на злото. Придава му образа на вълк, след като злото храни животинските инстинкти и се храни от тях. Много пъти, бидейки повлиян и вкаменен от злото, човекът става по-лош, по-свиреп и по-опасен от един звяр.
Имаш вътрешни вълци — страстите и външни — изкушенията. Страстите имат диви намерения. Атакуват разума, преследват добродетелта, разкъсват отношенията. Външните вълци изпущат смут, крият се зад лица, създават състояния. Вътрешните страсти и външните изкушения предпочитат да атакуват не теб, а твоята цел, твоята крайна точка. След като вълкът проследява Червената шапчица, той се нахвърля и поглъща бабата. Ако целта се изгуби, всичко се губи. Намерението се парализира, усилието спира, борбата се обезсилва, пътуване се преустановява. Ако от хоризонта на студента отнемеш дипломата, защото да прекарва безсънни нощи (в учене)? Ако от труда на работника вземеш заплатата, защо да се труди? Ако убедиш Одисей, че Итака е потънала, защо да се впусне в пътуване? Ако кажеш на вярващия, че Бог не съществува, за Кого да се бори? Когато злото набележи твоята цел, тогава пътуването е в опасност. Ако с любов, смирение, търпение, настояване и вяра се прицелиш в твоя живот, тогава предопределяш провала на злото. Не забравяй, че ако то торпилира и потопи твоята „Итака”, ти ще потънеш и ще се удавиш.
Бабата — символ на опита
Малкото момиченце от приказката събира в своето детско лице всички черти на неопитността. Зад красотата на младостта се крие отсъствието на опит. Бабата живее на другия край на гората. Изминала е пътят, по който сега върви внучката. Познава маршрута. Тя самата вече е станала карта. Ценно е другият да гледа живота ти и да намира пътя си! Трудностите по пътя, препятствията по пътеката са белязали по-силно нейната карта. Злият вълк не поглъща просто бабата — символ на опита, не унищожава само целта, а сам той се преобразява в бабата. Узурпира нейните черти. Използва нейните обноски, изрази и движения. Това е целта на злото. Да стане твоя цел. Така те печели. Чрез колесницата на неопитността, която обикновено търчи със замайваща скорост, те кара да връхлетиш върху него. Винаги използва маска, която има всички онези неща, които като магнит привличат чувството ти, които повлияват мисълта ти, които предизвикват желанието ти.
Тогава влизаш в хлъзгавия път на диалога със злото. Точно това стана и с първосъздадените хора. Този диалог е звукът, от който настръхваш и който рамкира картината на падението. Пространство за „плодотворно” дискутиране със злото е умът. Един помисъл възниква и след него тръгват разположението, желанието, чувството. Някое от тях ще се повлияе, ще се убеди, ще се съгласи. Само когато помисълът подхване разговор с Христос, тогава млъква за злото. В диалога, както се открива и в приказката, злото, вълкът ти представя всичко като твое.
— Защо, бабо, имаш толкова големи очи?
— За де те гледам, детето ми!
— Защо имаш толкова големи уши?
— За да те чувам, детето ми.
Примамката на злото. Всичко е за теб. Всичко е твое. Сред въпросите на злото егоизмът пада в капан и човекът се обездейства. Когато доближиш Христос, няма да почувстваш галене по егоизма, а ще вземеш кръста, за да го умъртвиш. Мъртвият егоизъм е възкръснал човек. Този човек стъпва върху злото, без то да може да му навреди.
Трапезата на неопитността е постлана. Приборите на диалога са заредени. Хубаво приготвеното ястие за злото си ти самият. Неподходяща храна за злото стани. Да се вгорчи злото, когато „опита” живота ти, както адът се вгорчил, когато поискал да погълне Христос.
Възкресяващият Ловец
Когато диалогът със злото създал подходящите предпоставки за твоето обезсилване, то прави окончателната яростна атака. Много пъти си почувствал тази атака, тази тежка атмосфера, която мирише на агония. Към кого се обръщаш в часа на битката? Виковете на Червената шапчица предизвикали непосредствената реакция на ловеца. Светият старец Порфирий казваше, че когато те нападне някое свирепо черно куче, ти не го удряш, а търчиш в обятията на баща си. Когато се молиш, когато викаш към Христос, поставяш живота си, душата си, спасението си в Неговите обятия и Той поема твоята защита, закрила, покриване. Христос присъства в битката. Словото Му заглушава злото. Разкрива заблудата. Открива неговите намерения. Укрепва душата. Обезсилва нейния враг. Христос е ловецът на спасението — Той обездейства, унищожава, умъртвява всичко, което го заплашва. Със своето блестящо перо свети Кирил „рисува” в своите съчинения една картина. Христос с Кръста като със страшно оръжие изкормва Ада и взема живи всички, погълнати от него. Тази картина представя и приказката като резултат от сблъсъка между ловеца и вълка. Ловецът изкормва вълка и бабата излиза жива от неговия корем. Появата на ловеца на душата — Христос — умъртвява злото, спасява човека и възкресява неговите цели. Така чрез подготовката, трудния път, срещата и сблъсъка със злото и възкресяването на целта се извършва великото чудо на раждането на скъпоценния опит.
