Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Когато проявяваме послушание, ние поливаме цветята на добродетелите, за да разцъфнат. Послушание дори когато имаме разногласия, защото не е възможно да пресечем връзката с майката Църква. Когато бяхме деца, имахме разногласия за много неща с майка си, но тя винаги бе нашата майка. Никога не я изоставихме.
Забравяме нещо много важно. Зад свещеника, владиката, синода и патриарха стои Христос, Който крепи Църквата, защото Църквата е Самият Господ, тя е Неговото Тяло и Кръв.
Защо се смущава сърцето ми? Защо позволявам торнадото на помислите да разтърсва моето вътрешно спокойствие, след като зная, че Господ е навсякъде и че „и косъм от главата ви няма да загине; с търпението си спасявайте душите си“ (Лук. 21:18-19).
Послушанието ни освобождава. Чупи оковите на плена, защото Христос върви напред и ти Го следваш. Когато проявяваш послушание към твоето его, към твоята фантазия или към някакви мрачни сили, ти си избрал един коварен водач. Но когато проявяваш послушание към Отца, Който знае всичко, тогава се освобождаваш, тогава спират помислите на безпокойството, тогава корабът вече има верен Кормчия, Който знае пътищата и опасностите, за да те защити.
В Църквата послушанието не е блудкаво покоряване на един идол или на една идеология, а доверие в една Личност, Която действа и тази личност е Христос.
Когато беше петгодишен, ако пуснеше ръката на баща си, която те държеше и те водеше, тогава в теб започваше да се поражда страх, защото бащинската свръзка „се прекъсна“. Губиш вече пътя, не знаеш как да преодолееш опасностите, защото си незащитен. Но когато държиш неговата ръка, не те интересува нищо, и светът да загива, ти имаш сигурността, че той знае накъде да те води, защото те обича безкористно и ти му се доверяваш.
Най-красивият и трогателен призив в светата Литургия е: „Да преклоним главите си пред Господа“. Не просто свеждаме глава, а прекланяме битието си пред Този, Който знае дори броя на космите ни. На Този, Който е Алфа и Омега на целия свят.
„Да се не смущава сърцето ви; вярвайте в Бога и в Мене вярвайте“ (Иоан. 14:1). Думи, които подминаваме безразлично. Сякаш си едно малко дете, което плаче и се бои, но твоят баща ти казва: „Тук съм за теб, не се смущавай, детето ми, вярвай в Бога и в мене и всичко ще върви добре“.
Ние вярваме в нашите егоистични помисли, вътрешни теории и всякакви богословски фантазии и се изтъкваме като спасители на Църквата и на вярата. Но защо става всичко това? Защото в живота ни отсъства божественият опит, преживяването на Христос и за съжаление, в нас цари егоизъм и неговите тъмни производни.
Няма от какво да се боим. Никой и нищо да не ни плаши. Дори враговете и нечестивите човеци да са безброй, нашият Защитник е по-силен (Св. Йоан Златоуст). Единственият, от когото трябва да се страхуваме, е нашето аз, и то защото не го познаваме. Нашето аз е големият блуден син, когото искаме да поучаваме и той постоянно ни удивява — понякога неприятно, понякога приятно. Търсим външни врагове, макар да съзираме единствения и най-силен враг всяка сутрин в огледалото.
Нека завършим тези мисли с най-хубавия духовен израз от монашеския живот: „Да бъде благословено!“. Каква красота! Само да го кажеш и в онзи час чуваш разтваряне на криле. Твоето битие лети, умиротворява се всичко, успокояват се ветровете и процъфтява всяко пустинно място в сърцето ти. Всеки път, когато този израз излиза от сърцето ти, „реки жива вода“ изпълват твоето битие. Защо се случва това? Защото това послушание бива положено в нозете на Господ. В онзи момент егоизмът ти пада от трона и ти казваш на Христос: „Да бъде благословено, Господи! Тронът на сърцето ми Ти принадлежи, покажи ми пътя на спасението“.
Никой не е загубил, проявявайки послушание към Христос и към Църквата. Напротив, в Господните обятия намираме спасение, докато извън Христос вълци чакат да ни разкъсат.
„Целия си живот на Христа Бога да предадем.“