РАЗОЧАРОВАНИЕТО ОТ СВЕЩЕНИКА

1612 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

В света на светото Православие има една особена съблазън, която подобно на вирус заразява най-искрените  и вярващи сърца, и тя е почти неизбежна. Това е разочарованието от свещеника.

Когато някой повярва в Христос и твърдо реши да Го последва по тесния път към царството Божие, той е толкова изпълнен с благодат  от  Него и душата му е така разгорена от „небесния огън“, че изпада в едно неповторимо  и непознато дотогава състояние, в което иска да прегърне всички и всичко и да благовести, благовести, благовести… Започва да се моли горещо и отдадено, да си купува богословска литература, редовно да посещава светите богослужения, намира си изповедник и преоткрива един нов, изумителен духовен свят. Заживява в друга паралелна реалност, надреалност и ново битие. Тупти, трепти и блика светлина… Но не след дълго се появяват първите огорчения в този динамичен процес и едно от тях е свързано с личността на свещеника.

Истината е, че преобладаващата част от вярващите преоткриват светото Православие, след като са преминали през сложен духовен прелом, изпълнен с падения и лични катастрофи или със залутани търсения. В даден момент започват да се интересуват  и част от тях биват опиянени от наставленията и примера на великите старци от по-ново време — св. Серафим Саровски, св. Йоан Кронщадски или нашите съвременници св. Паисий Светогорец, св. Порфирий или стареца Тадей Витовнишки. Тогава, облени от бликащата благодат, губят чувството си за обективна и субективна реалност, което трябва винаги да  бъде живо във тях. Биват обхванати от ревност, но не по разум. Поради тази причина, когато осъществяват връзка със свещеник за беседа, изповед или наставление в труден момент, те очакват едва ли не да видят в него същото, което са видели или изпитали от съприкосновението си със света на богомъдрите старци. Прехвърлят образите на едните към другите и вършат това съвсем естествено, като остават с високи очаквания. При това условие е нормално да се разочароват.

Въпреки това трябва да се опитаме да ги разберем, защото в известна степен и ние сме минали по този път и поне донякъде те са прави. Служещите енорийски свещеници далеч не са онези старци, които са истински съсъди на Светия Дух, богоносци, стожери на личното благочестие  и закрилници на цели народи, истински стълбове  на светото Православие.

Свещеникът е Божи човек, разпоредник на Тайните Господни, Христов офицер, но все пак… човек. И за съжаление, в него живее и тупти старата му повредена природа  и той  се държи „човешки, твърде човешки“. Носи  като всеки вярващ своята немощ. Движи се навсякъде със своята сянка. Бори се с нея, иска да се освободи от примката ù, но, за съжаление, с променлив успех. Дори и да е изпълнен с решимост и дръзновение в стихията на своята лична „метаноя“, тя е с променлив характер. За него са отнасят изцяло думите на св. ап. Павел: „…желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили, защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. (…) Нещастен аз, човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ (Рим. 7: 17-24).

Всеки от нас е обречен на това. Всички ние, обикновените служители, сме почти изцяло недостойни за това велико служение. Никой няма даровете и харизмата на светиите. Липсва ни тяхната вяра, жертвен дух и отдаденост, достигаща до лична саможертва пред олтара на Бога и ближния. Те затова са велики, могъщи, великани. Живи камъни, пътеводители до царството Небесно. На тях се молим и към тях се обръщаме, за да се застъпят за нас пред престола на Вседържителя Христос. Те са част от нашето вероизповедание и съкровена надежда, че сме на правия  път и с тяхната молитвена подкрепа можем да постигнем нещо, макар и най-малкото.

Писано е, препоръчано е да бъдем техни подражатели. Но ние си оставаме човеци. Трябва да погледнем реалността в очите.  А миряните виждат всичко. Следят развитието ни, преценяват и оценяват и, за съжаление, коментират помежду си тона, интонацията, думите — онова, което вършим и говорим. Всичко като вибрация минава през тях. Знаят подробности за нашето минало, детайли за семействата  и познатите ни. Коментират начина, по който водим требите и богослуженията. Прощават ни някои наши пропуски, но не желаят да бъдат разочаровани. Това е факт и той е неизбежен. Статутът на духовниците го предполага.

Когато ръкополагал свещеници в хода на своето архиерейско служение, покойният Варненски и Великопреславски митрополит Йосиф веднага след отслужването на духовния чин ги поканвал заедно със съпругата им в сградата на митрополията  и разговаряйки с тях за призванието на свещеника  и всички съблазни в него, изричал: „…и ще ви наблюдават хиляди очи!“. По този начин постъпвал мъдро и разсъдливо като пастир и баща. Предупреждавал ги като искрен приятел. Защото изкушенията са много и връхлитат от всички страни, а понякога хората са жестоки и дори безпощадни към хората в расо.

В този дух е и изреченото от св. Йоан Златоуст още през 4 век: „Не е възможно за свещеника да скрие своите недостатъци: и най-малкият от тях скоро става известен“ (Сливенски митрополит Йоаникий, „Светоотечески наставления към свещениците“, стр. 36).

Така е било, така е и така и ще бъде. Да бъдеш свещеник никога чисто практически  не е било лесно. Особено в настоящите условия на постглобализъм. В този секуларизиран свят, в който динамиката и хаосът са стихии, които пронизват всичко и опустошават душите на съвременните хора. Изискванията им са завишени, а борбата за чиста, православна духовност е  още по-дълбока и релефна. За всички опитни църковници и богослови е повече от ясно, че днес е време на отстъпление и осветкоствяване — всеобща „апостасия“, предсказана от светите отци.

Съвременният свещеник е баща на много деца, пастир, тайноизвършител, отговарящ за много енориии.  Той носи много ангажименти не само от чисто духовен, но и от светски характер. Много често е „всичко за всеки“ и във всеки един момент трябва да бъде на разположение. Има дни с изключителна натовареност и те са свързани не само с църковния календар и големите празници, но и с твърде богата програма от ангажименти — както треби, така и внезапни посещения на гости,  беседи и разговори, които изникват в последния момент. Затова за него всичко е „предпоследно“ и той очаква всякаква изненада. Прилича на тъкач на много станове, който трябва да съблюдава и контролира всичко. По тази причина е повече от необходимо да взема внезапни решения и да бъде гъвкав и маневрен. Зависим е от поведението и работата на много хора около и под него. Затова не може винаги да се отзовава на желанията и молбите за среща на изповядващите се при него християни и веднага да осъществява техните духовни и личностни желания. Има хора с изключително високи претенции и с променлив характер, които по една или друга причина е трудно да бъдат винаги доволни от другия.

Свещеникът невинаги може да изготви ясна програма и да планира ангажиментите си, защото всичко може да се промени в последния момент. Това е много ясно изразено в градските енории и при най-търсените свещеници, които се радват на интереса и вниманието на вярващи и невярващи. Те следва да бъдат духовно обгрижени и то така, че задължително да не останат разочаровани, защото  винаги и навсякъде представляват майката Църква и светото Православие. Той е техен посланик и вестител както с думи, така и с дела. С всичко свое благовести за невярващия свят за вечната проповед на Богочовека Иисус Христос. Типичният образ на съвременния свещеник е на човек, който работи в условията на високо напрежение и силна социална ангажираност. Неговото служение няма как да следва постоянен ритъм и ясна рамка.

В традицията на светата Православна църква свещеникът има съпруга, семейство и ако даде Бог — деца, а всичко това предполага грижи и внимание. Духовните и светски  ангажименти се преплитат и от него се изисква във всеки един от тях да бъде на висота. Неговият делник е непрекъснато служение на Бога и хората. Всеки свещеник има свой собствен профил и особености, дарове от дароподателя Христос и за съжаление, лични недостатъци и пропуски. Носи последиците на своите неизбежни силни и слаби страни, светлини и сенки, вътрешни борби и противоречия.

За съжаление, и той е способен да прояви гняв и раздразнение и да изрази своето разочарование от миряните. Много често се движи в една динамична среда от истини и полуистини, клюки, интриги и откровена суета, които го заливат и също правят поведението му променливо. Дори и Спасителят Христос възкликва в един момент към Своите ученици, трудно понасяйки тяхната немощ: „О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас?Докога ще ви търпя?“ (Мат. 17:17). А колко повече ние, недостойните, обуреваеми от толкова външни бури и вътрешни стихии. Изцерени и недоизцерени, призвани и поставени на това свято поприще.

Няма професия, за която изискванията да са толкова високи. Затова да бъдеш свещеник, е въпрос на призвание в най-чистия смисъл на думата. Това не е плод  на  завишен богословски патос, а извод и аналитично разсъждение, последица от наблюдения и опит.

От този, на когото много е дал, Бог много и ще иска. Но Вседържителят Христос се грижи за своите верни служители — милва ги, прощава им, праща им ангели по пътя и понякога дори ги носи на ръце. Дава им „благодат въз благодат“ и се грижи за всички тях и за всеки поотделно. Няма свещеник, който да не е усещал това в хода на своето служение. Със сигурност колкото и да е надарен, той не е Христос и няма  изключителната озареност и харизма на светиите, затова и изискванията към него не трябва да бъдат завишени, за да не се стигне до силни и горещи разочарования. Неговият многопластов образ трябва да бъде приет такъв, какъвто е, без да бъде възхваляван и възвеличаван, нито осмиван и неправилно критикуван.