РАЗПНАТИ, НО СИЛНИ

594 0

Автор: Мелойски епископ Емилиан (Кутузис)

Превод: Пламена Вълчева

„Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.”

Тук се съдържат три различни указания, които обаче са свързани помежду си. Първо, Христос иска от нас да се отречем от себе си или с други думи, да се опразним от всичко, което е породено от егото ни. След това да вдигнем и носим кръста си, и накрая да Го последваме.

Да се отречем от себе си е кръст, но онова, което Евангелието казва след това — да следваме Христос — също е кръст. Нашият кръст включва тези две неща. Когато носим кръста си по този начин, ние ставаме като Христос — единни. Той е Бог и е станал човек, но е Един. Това съчетание на отричането от себе си и следването на Христос ни прави като Него  Единия. Тогава бихме могли да кажем, че сме разпнати, но силни.

Съществува древна, рядко срещана икона, която изобразява Иисус на кръста по начин, различен от обичайния. Лицето Му не е тъжно, а кротко и смирено, очите Му не са затворени, а отворени и любящи. Той не виси на кръста, а стои на него, сякаш гравитацията не съществува. Раменете Му са на едно ниво с разпрострените Му ръце. Ръцете и нозете Му са доброволно пригвоздени към разпятието. Той не е гол, а носи долната одежда на епископ — стихар с ивици от двете страни, символизиращи даровете на проповедничеството. Христос на Кръста като всесилен!

Символиката на тази икона е от ключово значение за това да разберем какво означава да се отречеш от себе си, да следваш Христос и да бъдеш радостен на кръста. Тя е от ключово значение, за да живеем  своя християнски живот без тревоги и страхове. Както казва един атонски отец: „Дръж ума си в единение с Бога и не се страхувай от нищо”.

Първо, ние съединяваме волята си с волята на Бога не като роби или наемници, а като синове. Като синове Божии  ние постепенно развиваме в себе си Божията благодат. От съединяването на личната ни воля с Божията ние преминаваме към духовно единение с Него, към развиване на подобието Му в нас. Когато постигнем това единение, всички проблеми в нас и извън нас изчезват. Враговете и изкушенията ни се превръщат в наши благодетели. Те ни помагат да развием търпение и смирение. Макар и проблемите да остават, те повече не ни притесняват. Дори смъртта се превръща във възкресение за нас. Имайки това познание, това предзнание и такава вяра, ние не се страхуваме от нищо. Стоим на кръста си и сме силни.

Имаме Бога за свой баща и закрилник. Кой би могъл да нарани душата ни? Никой. Невъзможно е да бъдем наранени от когото и да било, както и е невъзможно да бъдем отделени от своя баща — освен ако ние не поискаме. В това състояние, дори и да сгрешим и да паднем, щом се върнем в това единение, отново ще станем непобедими. „Дръж ума си в единение с Бога и не се страхувай от нищо.”

Можем да кажем, че отричането от себе си и следването на Христос са две отделни части на кръста. Кръстът има две части: вертикална и хоризонтална. Отричането от себе си — нещо, което ние, хората, можем да направим, като използваме любовта си — е хоризонталната част на кръста. Следването на Христос — уподобяването на Христос, съединяването с Него, за да се въздигнем на небето — е вертикалната част на кръста. Той обхваща и съединява земята с небето.

Ако се отречем от себе си и вземем кръста си, но не в името на Иисус,  жертвата ни ще бъде лишена от смисъл и няма да има реална стойност. Много хора са се отрекли от себе си и са поели някакъв кръст. Навярно най-добрият пример за това са националните герои, пожертвали се за своята страна. Тази саможертва обаче не ги прави  мъченици. Те не са светци. Може да се жертваме и за други свои убеждения. Това обаче няма да е достатъчно, за да ни освети. Отричането  от себе си и поемането на някакъв кръст, независимо дали става въпрос за убеждение или за начин на живот, няма да доведе до вечен живот с Бога, ако не е извършено в името на Иисус Христос.

Освен това, ако следваме Христос, без да се отречем от себе си, ние ставаме опасни за себе си и за околните. Когато настъпи краят на времената, Иисус ще ни каже: „Не ви познавам”. Ще ни каже това, защото не сме познали Христос, а причината за това ще бъде, че не сме успели да се отречем от себе си. Може цял живот да сме ходили на църква, да сме били певци, да сме отслужвали Божествена литургия, мислейки си, че сме нещо.  Или пък да сме правили дарения, очаквайки имената ни да бъдат изписани на голям, видим за всички надпис. Или да си мислим, че близките ни трябва да са ни благодарни за това, че се грижим за тях. Ако сме движени от чиста любов, както би трябвало да бъде, това „Благодаря” ще бъде ли от значение? Когато се отричаме себе си, ние го правим с или без „Благодаря”. Но ако не постъпваме по начина, по който трябва, ако имаме очаквания и егото ни жадува да се нахрани с това „Благодаря”, това би имало голямо значение за нас. Ако мотивът ни е да се покажем, ние няма да сме щастливи, ако не ни кажат „Благодаря”, ще се засегнем, ако не получим благодарност, защото именно на това разчитаме, за да се чувстваме уважавани.

Ако не се отречем от себе си, ще бъде невъзможно да последваме Христос. Ако твърдим обратното, ние изговаряме името Му напразно (вж. Изх. 20:7).  Ние празнословим. В действителност ние следваме себе си.  Искаме да се прославим. Но за да избегнем риска да ни сметнат за самохвалци, ние използваме името на Иисус, за да покажем, че сме постигнали нещо. Не принасяме жертвата си на Христос, а вместо това  рекламираме себе си. В Негово име увеличаваме гордостта си и се отдалечаваме от Него. Ето защо споменатият в Евангелието младеж си тръгнал от Христос натъжен (Марк. 10:22).  Той искал да Го последва и Господ му предложил да се откаже от всичко. Неговата тъга е проява на самозащита. Ние защитаваме огромното си его. Често пъти то израства в нас по-голямо от Самия Бог. За съжаление, в името на това его ние се отричаме от своя кръст: отричаме се от носенето на кръстта си и от следването на Христос.

Проповед, произнесена на 17 март 2017 г. в манастира „Св. Йоан Предтеча”, Пърт, Австралия.

Източник: „The Fountain of Light”, vol.1, 2024.