РЕЦЕПТАТА ЗА ОТНОШЕНИЯТА НИ С ДРУГИТЕ

654 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

Нашият свят е болен. В това вече никой не се съмнява. От всички посоки се чуват гласове на социолози, политици, психиатри, които свободно и аргументирано  излагат и защитават тази теза. Дават съвети със сериозен и дълбоко замислен вид, цитират, посочват анкети, въздишат. Няма спор — ние сме в социална катастрофа. Светът заприлича на една огромна болница, нещо по-лошо — на психиатрия с различни отделения, в която всеки се е настанил и живее със своя малък свят. По негов самобитен начин говори, убеждава себе си и околните, възседнал своето накърнено „его“ и умело замаскирал комплексите си. Но… причинява болка на другия. И това е поради неговата ранимост, иманентен страх да не би да изглежда слаб и непригоден за духа на този враждебен свят. Затова всеки носи в себе си няколко маски и ги сменя в зависимост от мястото, където се намира — у дома, на работа или в обществото. Защото е крехък, ронлив, чуплив и пропит от стрес и страх.

Въпросът за отношенията с другите е ключов и определящ твърде много неща в нашия кратък престой на тази земя. От него зависи не само развитието ни в обществото, но и погледът към собствената ни личност. Светото Православие дава своите мъдри и изпитани наставления, но обикновено  другите го подценяват, защото смятат тези наставления за несвоевременни и остарели. Това се отнася не само за невярващите, но и за православните вярващи, които посещават храмовете, редовно четат молитвите си, но в подхода си към външните се държат изцяло „по светски“.

Майката Църква две хиляди години проповядва една изначална истина — всички ние сме болни и нашата диагноза е проста — грехът. Той така е заразил душите на обикновения човек, че болният  почти не разбира проблема си. Нещо повече, намира се в състояние, в което не може да осъзнае степента на своята повреда и не само отхвърля, но и допълнително натоварва душите на околните. В модерния свят никой не слуша човека до себе си. Просто не намира време или е изцяло обхванат от трескавата невротичност на  ежедневието… Социална шизофрения. Но така е било винаги. Нищо ново под слънцето. Особено сега, когато разрушителните процеси са още по-динамични, непредсказуеми и вече откровено демонични.

Преди посланието на майката Църква е било в центъра на вниманието, определяло е официалното обществено мнение, а сега е прогонено някъде в периферията и не само не е авторитет, но е и подценявано или осмивано от духа на победилия либерализъм. Затова колкото и да е странно, е повече от необходимо да се върнем към корените и там да потърсим балсам за раните си и да извлечем лекарство за парещата болка.

Един от най-мъдрите източни терапевти, св. Исаак Сирин изрича през 7 век в своя проникновен труд  „Подвижнически слова“ следното:  „Трябва да се държим с хората като с болни, като повече ги успокояваме, а не изобличаваме, защото това по-скоро ги разстройва, отколкото да им носи полза“. Тези думи са толкова подходящи и звучат своевременно за всеки век и за всяка душа, че са като истинско откровение  „свише“.

И няма как да не бъдат такива, защото са изречени от устата на един забележителен мистик, пречист старец, съсъд на Светия Дух, плод на неговите наблюдения върху себе си и върху душите на идващите при него поклонници. Те носят полъха на избавлението от ада на общуването, в който са потопени поколения търсещи умове, и пръскат светлина, тишина и покой необикновено леко и пречистено. Те са рецепта за обхванатите ни от болести наранени души… Приложима  навсякъде и във всеки конкретен случай. Винаги когато пристъпваме към ближния, към далечния и дори към врага, трябва да го правим като към „болен човек“.

А не е ли той такъв и не сме ли и ние такива? Всеки път да излизаме от себе си и да се приближаваме към другия с финес, внимателно и деликатно, с проникновено отношение към неговия малък свят. По този начин да избягваме да го ядосваме или даже да го разсърдим. По този начин ще си спестим разочарования за себе си и от него. Ще се съхраним и ще избегнем излишното и така досадно противодействие …

В това има не само мъдрост, но и любов. Премъдрост и божествена любов. С този подход ние постъпваме към човека като към Божие творение и наш събрат. Нима това не е превъзмогване на нашето  лично его и победа над обхваналото ни себелюбие? Истинско християнство, вътрешно чисто. Възвишено и земно, аристократично, но и снизхождащо към човека до нас. Изцеряващо, терапевтично, нашепнато от Духа Светаго. Леко като шепот, но непобедимо като скала… Богооткровение. Това е началото на  пътя към онова „Обичай ближния си!“, което е послание на Спасителя Христос и най-изпитана душевна и социална рецепта. Висша християнска етика. Защото няма как да обичаш другия, ако преди това не се научиш да го щадиш и да подхождаш деликатно и нежно към неговия наранен от греха свят.

Животът на християнина е служение на Бога и ближния. Така всеки, който се опита да изпълни това, получава благословението на Сина Божи, защото изпълнява посланието Му:  „Милост искам, а не жертва“ (Мат. 9:13). И в тази милост се включва всичко — любов, грижа, отношение, отдаденост, достигаща до саможертва… Кръст и саморазпятие.

Така ще видим, че ни се отварят заключени врати, печелим в „невъзможни“ мисии и постигаме повече резултати с минимални усилия и почти никакво напрежение на силите. И с изненада ще установим, че  печелим приятели и връщаме усмивките на околните. Така постепенно ще притъпим стрелите на злобата на враговете си и ще ги превърнем в приятели. Ще се превърнем в малки слънца, освещаващи световете на околните, не с нашата, а с Неговата светлина. С нея лесно ще прогоним мрака от нас и от другите.

Защото просто сме си навели горделивите глави и не изхождаме от себе си и от висотата на своето ненакърнимо его, а от мощта и богатството на собственото си съзнателно понизяване. Променили сме подхода си вследствие на една преосмислена и осветена менталност, която е надбитийна и побеждаваща арогантността на битието. Претворили сме това, за което ни призова Спасителят Христос. Станали сме не само слушатели, но  и изпълнители на Закона. Облагодатени, озарени, христоподобни… Синове, а не осиновени… На Него — на деликатния, нежен и ненатраплив Бог, Който не обсебва, а предлага, почуква на вратата, а не връхлита през нея. Царят на любовта и мира, Който призова последователите Си не просто да Го следват, а да Му бъдат приятели.

По този начин ще достигнем до синхрона на любовта и смирението, така горещо препоръчван от терапевтите на духа — светите отци, който трябва да бъде нормалното състояние на вярващия. Особено на православния човек, който трябва да е „вътрешен човек“, търсещ онова неизказано Царство Божие дълбоко и неизследимо в себе си.