РОБСТВОТО НА ЗАВИСИМОСТИТЕ

438 0

Автор: архим. Симеон Венецианос

Превод: Константин Константинов

Живеем в съдбоносно време и смятаме, че е наложително да си сътрудничим, да се учим един от друг, от опита си, от грешките и пропуските си като родители, като учители, като пастири, като „свят на възрастните”. Отправяме и критика към себе си  — и трябва да се осмелим да го направим, без да търсим повърхностни и евтини оправдания.

Темата  за зависимостите е трудна. На първо място, защото когато говорим за зависимости, трябва да знаем, че те са много и разнообразни.

Най-тиранична от всички зависимости естествено са наркотиците; днес всеки седми ученик е употребявал поне веднъж забранено наркотично вещество, а почти половината от учениците знаят къде сравнително лесно могат да се намерят марихуана и хашиш.

В същото време обаче, когато обсъждаме други зависимости, не бива да забравяме например  големия проблем с неконтролираната употреба на алкохол в Гърция днес. Според последните проучвания 62% от младите хора в нашата страна употребяват алкохолни напитки с високо съдържание на алкохол.

Ще включим тютюнопушенето сред зависимостите. Днес гръцките деца се нареждат на първо място в Европа, но по консумация на тютюневи изделия и алкохол в сравнение с всички европейци.

Много голям и съвременен проблем е неконтролираната употреба на психотропни лекарства без рецепта, както и на анаболни, болкоуспокояващи, успокоителни и кодеинови препарати. За една година в Гърция са изконсумирани 14 милиона кутии хапчета.

Сред зависимостите ще включим и поробването на много млади хора днес от технологиите и техните приложения, като мобилния телефон, компютъра и интернета. Също така ще открием много хора, пристрастени към храната, телевизията или модата.

Проблемът с пристрастяването към хазарта е много голям; днес страната ни е фабрика за хазарт, в която главна роля играе самата държава, която измисля и рекламира всякакви видове залози с милиони евро.

И накрая, но не на последно място, проблемът със зависимостта от човешките взаимоотношения, когато не съществува тяхна правилна подреба, като например патологичната любов на някои родители към техните деца, която за съжаление унищожава любовта между съпрузите, която подхранва брака и освещава брака и семейството.

Разбира се, проблемът със злоупотребата с пристрастяващи вещества остава основен приоритет и наистина през последните години това явление придобива все по-тревожни измерения, естествено и в нашата страна. Наред с  огромно нарастване на феномена на пристрастяването към незаконни вещества, едновременно с това се провежда и кампания за повишаване на обществената осведоменост по проблема, като се набляга на навременната информация и правилната превенция. Това е така, защото всички знаем, че този път почти винаги е еднопосочен! Случаите са трудни за лечение и вероятно неизлечими.

Но е вярно, че въпросите остават без отговор: Защо днешните деца сякаш ни мразят толкова много? Защо мразят нашето общество, живота, себе си? Защо се самоубиват? Дали някой някога наистина е докосвал душите им, или поискахме само да напълним умовете и джобовете им? Но това ли е човекът?

И още: защо нашето общество не оставя децата да се доближат до истините на живота, да опознаят любовта? Защо все още има толкова много предразсъдъци срещу Христос и Църквата? Нашата страна   сякаш се страхува да говори на децата за Христос и Църквата, защото иска да бъде   модерна, страхувайки се да не обърне някого към вярата. А нашите младежи се „бодат“, отдават се на наркотици и всякакви видове зависимости в кварталите на големите градове, но и в тихите провинционални градчета, без цели и без любов, с усещането, че никой никога не ги е обикнал, никой никога не се е загрижил истински за тях.

И така, как и защо стигнахме дотук? В търсене на причините за патологията бавно стигаме и до предложения. Чували сме — и ще чуваме отново — за тревогата и стреса на нашето време, които атакуват  силно  младите, за липсата на смисъл в живота, за безработицата и огромните социални и икономически проблеми, за революционните промени, които настъпват с промяната на възрастта на младите  и навлизането им в трудната възраст на пубертета, за пагубното въздействие на приятелската компания върху слабите характери и много други.

Всичко това тласка децата и младежите към нови безизходици  и към зависимост от наркотиците. Преди всичко обаче без лицемерие, с чувство за отговорност, честност, смирение и истинска любов към младите хора, трябва да критикуваме самите себе си и да признаем грешките си. Децата ни са пристрастени, защото живеят в свят със зависимости. Първите, които трябва да се излекуват и да преоткрият смисъла на живота, сме ние самите, и то преди всичко в нашите семейства. Какво представлява младият човек днес? По принцип това, което е видял, което е преживял в семейството си, и дори в ранните си години, тези семейни моменти ще го съпътстват  спасително или тиранично през целия му живот.

Ние от фондация „Дякония” започваме превенцията на зависимостта от наркотични вещества още от новобрачните, но не за тях самите, а за децата, които те ще създадат. И нашата грижа е да изградим топла семейна среда, в която плодът — дори от майчината утроба — до пубертета расте и  се развива нормално, в атмосфера на любов, разбиране и диалог. По този начин предотвратяваме, вместо да лекуваме по-късно — ако изобщо можем да лекуваме. И така, какъв свят създаваме за нашите деца? Какви ценности им предлагаме? Какво място имат идеалите в общество, което обожествява богатството, славата, лесното забогатяване, ефимерната публичност дори ако тя предполага публично унижение чрез телевизията? Не се опитвам да проповядвам, опитвам се да открия същността и дълбочината на истината.

Семейството е първото и неповторимо училище за човека. То играе много  голяма роля   в опитите да се изградят здрави антитела в характера на детето, за да може то да казва „Не”, когато трябва, на тези, които трябва, дори на компанията си, на обкръжението си, която повечето пъти го тласка към първата проба. Готови ли сме, можем ли да понесем самокритиката, признаването на грешките си? Но родителите могат да възразят, че се трудят ден и нощ за доброто на децата си. Никой не оспорва това. Те се трудят, за да могат децата им да имат всичко! И така много пъти самите родители не са до тях.

Следователно зависимостта може да бъде „бунт, неуспешна революция, протест, който не е намерил приемници, опит да се избяга от многото задънени улици, до които често водим младите”. Безизходици, свързана с лошия семеен климат, с една провалена образователна система, която смазва личността и мечтите на младите, с лицемерието на нашето общество и особено на онези, които носят отговорността за оформянето на социалните структури, с недостатъците — говорихме за самокритичност — и на църковното служение, тъй като казваме на младите хора: „Елате в Църквата такива, каквито сте”, а всъщност им показваме, че за тях няма място при нас. И все пак, пътят на Църквата е едно  постоянно усилие за превенция, избягване на страстите и паденията; нашата Православна Църква по своята природа, традиция, учение и духовност има потенциала да даде решителен принос за решаване на проблема с пристрастяването към наркотични вещества, който разяжда душите и плътта на младите хора.

Затова без колебание  твърдя, че в лоното на Църквата и в едно добре структурирано семейство детето се развива безпроблемно и в критичната възраст на пубертета, имайки духовни антитела, може не само да се изправи на крака, но и да устои на предизвикателствата на нашето време, да създава и да подготвя  с борба и търпение своя бъдещ път.

Именно в прегръдката на Църквата и здравото семейство се решават  и паденията и отклоненията на младите хора. Всъщност понякога тези отклонения могат да бъдат повод за младите хора да открият смисъла на живота и правилната ориентация. Животът на Църквата е изпълнен с  блудни и изтерзани синове, които не само са намерили отново своя път, но дори са достигнали до святост. Само че ние, духовниците и родителите, подражавайки на милосърдния баща от известната евангелска притча, трябва да сме постоянно готови с отворени обятия, за да посрещнем дълготърпеливо и с видима радост завръщащите се млади хора, които търсят смисъла на живота си.