Рождество Христово, краят на нощта и началото на деня

Източник: pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

Скъпи братя,

Веднъж един стар учител попитал своите ученици:

– Кой от вас може да ми каже как можем да отличим момента, в който свършва нощта и започва денят?

Тогава един ученик се изправил и казал:

– Аз бих казал, че нощта свършва в онзи момент, когато виждайки отдалеч някое животно, можем да разпознаем какво е животното!

– Не, казал учителят.

Някой друг казал:

– Да не би да е моментът, в който можем да отличим вида на някое дърво? Тоест дали е праскова или круша?

– Нито тогава, казал учителят.
– Но кога? Кажете ни, учителю!
– Когато виждайки лицето на който и да човек, ти можеш да разбереш дали това е твоят брат.

* * *

Братя мои, в тази история бива въплътено събитието от Рождество Христово

“Свършва нощта” и започва “денят”. Ние празнуваме точно този момент. Виждайки лицето на някой човек, което е като на всички останали, ние започваме да осъзнаваме, че той е “наш брат”.

Учението на Църквата ни казва това. Тоест, че Христос става първороден между много братя. Той проявява личностни роднински връзки:

С нас, които нямахме “сродство” с творението, защото Той ни сътвори по големи от творението!

С нас, които и нашите сродници не различавахме, поради нашия мрак и “нощта”, която носихме в себе си  (и може би все още носим?)!

С нас, които не желаем обвързването на роднинството,  бидейки поробени от самозаблудата на самодостатъчността.

Христос идва и установява едно роднинство с нас. Става човек Този, Който е Бог, за да даде възможност на хората да станат … “богове”! Дори само когато чуем нещо такова, то ни учудва! Защо обаче? Да не би защото сме се отчуждили от Църквата? Ние сме възприели нейната социална полза, но не можем да осъзнаем, че не става въпрос просто за някаква институция или социални дейности, но за Тайнство и любов, който обаче се изразяват чрез дела.

Църквата е тайнство, което светците описват като един ковчег (да речем подобен с този на Ной). Ковчег, който не само спасява от всякакъв вид катаклизъм, но и който приема свободните и мислещи “животни” (нали такава оценка даваме на биологичното съществуване на човека?), като не ги “предава” обаче такива, каквито ги е приела, но чак след като ги е променила. Някой влиза като “вълк” по нагласа спрямо другите, а излиза като Божие “агне”. Някой друг влиза като лисица, а излиза изпълнен с откровеност и прямота. Трети пък влиза като сладострастен “заек”, а излиза изпълнен с жертвено приношение и любов.

Влиза “човек”, а излиза “бог”.

На Рождество Христово празнуваме Началото и причината на тази промяна. Празнуваме Този, Който ни дава и материализира тази промяна.

Празнуваме Този, Който е смисъл и цел, да не останем единствено биологични същeствувания, (които така или иначе сме), но да се променим в това, което Той е, доколкото го искаме.

Когато разберем това, ТОГАВА започваме да преживяваме великия Ден на нашия живот. ТОГАВА си отива… нощта, и нашето сърце се изпълва със светлината на невечерния ден, която е Христос.

Разпознавайки лицето на нашия същински брат, Който е Христос, ние започваме деня на нашия живот, който има за завършек и “цел” да бъдем заедно с Него. С Този, Който е постоянен и вечен Ден.

Нека го помолим да … просвети и нощта на нашия живот, така че да разпознаем в Неговото лице същинския Живот, и бидейки причастни на Който, ние ще придобием живот, ставайки “богове” по благодат.

Нека се вслушаме в тропара на Празника, който ни казва: “Бог стана човек, за да подготви Адам за бог”^[1].

Бог става човек, за да “направи” от човека “бог”. Нищо по малко от това.

^[1] Авторът визира откъс от хвалебствията на празника. Бел. прев.