Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Един от най-просветените умове на светото Православие на 19 в., св. Игнатий Брянчанинов, в края на своя житейски път изрича следното: „Когато минаваш покрай река и виждаш, че някой се дави, побързай да му помогнеш. Приближи се до него и му подай другия край на тоягата си, но не му протягай ръката си, защото не знаеш колко е силен и дали в желанието си да се спаси няма да я хване и да завлече и теб към дъното“.
Тези думи звучат като искрено откровение свише, но и са плод на неговите дългогодишни наблюдения като монах, владика и пастир на неспокойните човешки души. Те са пропити от дълбока житейска и духовна мъдрост. Защото много често ние подхождаме към другия, водени от жива вяра, достигаща до безразсъдство, без да си даваме сметка за някои очевидни неща от обективната реалност и за последиците за него и за нас. Спасителят Христос изрича това горещо свидетелство на вярата, но и в него трябва да проявим поне малко разум и да предотвратим бъдещите трагични последици.
Това е проява на ревност, която е затрогваща и препоръчителна за всички Негови истински последователи, но не е по разум, а е една вдъхновена, но необуздана стихия и религиозен патос. Това са онези мигове, в които слушаме сърцето си и се хвърляме напред, като забравяме дори най-простите аргументи на разсъдъка. Именно за тези мигове светите отци от древността са изрекли максимата: „Когато видиш някой, който с всичка сила се е устремил към небето, побързай да го хванеш за краката, за да не падне долу и съсипе душата си“.
Това е дар от безценния опит на тези богоносни старци, изпълнени с благодат, но и обогатени с горчилката на своя опит като терапевти и пастири на хиляди души. За тях духовната разсъдливост е особено ценна добродетел и те държат тя да присъства като съставка в упражняването на другите християнски добродетели. Тя определя мярата и носи устойчивостта им, колкото и неопределено да звучи това.
Множеството различни наблюдения и изводи от попечителството на душите на подвизаващите и от насочването им по правилния и единствено спасителен път навътре към себе си и нагоре към вечността са се превърнали в чудесен критерий и показател за оценка.
Древните патерици и наставленията на подвизаващите се с огромен опит са изпълнени с примери за пропаднали монаси и горещи изповедници на вярата само поради прояви на ревност не по разум. Някои от тях са се разкайвали и веднага след това са намирали правилния духовен ритъм, а други са пропадали до степен на пълно отстъпление и погибел на душите си.
Историята на християнството е потвърждение за такива случаи, личности и дори периоди, в които нещата само и единствено водени от живата и пламтяща вяра, но без зрънце разсъдък, са се превръщали в печална страница в нейната две хиляди годишна летопис.
Но кой от нас в цялата си самобитност и лична индивидуалност не е достигал до този тъжен извод в хода на своя личен духовен опит? Има ли някой от нас, който да не се е впускал в духовни преживявания или да не се е втурвал да помага на някой нуждаещ се, но в даден момент да е усетил, че не е преценил или просто е подценил основни неща и се е самонаранил? А после по неизбежност е изпил горчивата чаша на своето лично разочарование. Но за всичко това трябва опит, минали страдания и поражения, които да доведат до травми, които да са събудили отрезвяващата болка. А те са породени преди всичко от проявена гордост и несъобразяване с немощта, която носим дълбоко в себе си, и дават отражение върху всички наши мисли, думи и дела. Това е проява на незрялост и липса на достатъчно духовен опит.
Светото Писание ни призовава към вяра, жива, пламенна и преобразяваща, но не безразсъдна и преминаваща в безумие. В чина на св. Божествена литургия на св. Йоан Златоуст ние сме призовани в „сугубата ектения“ към молитва с призива: „Да речем всички от цялата си душа и с целия си разум да речем“. Множеството вярващи в цялата си съборност и мистичност отправят своите молитви с цялото напрежение на душите си като тяло Христово в стремеж и стон за придобиването на Божията благодат и за подкрепа във всичко.
Нека вдигнем взор към Спасителя Христос и Майката Църква с цялата си личност и със стремеж към обожение в пълнота и всестранна отдаденост. Не само със сърце, но и с разум се достига до престола на Вседържителя Христос и доказателство за това е цялата плеяда от вярващи учени, изследователи и мислители, които с инструментите на хладния интелект и на разсъждението са достигнали до центъра на всичко във вселената.
Всички чисти пътища водят към него и особено ако са от онези, които имат пламенно сърце и чисти помисли. Затова разсъдливостта не само не бива да бъде подценявана, но и трябва да бъде включена в личното ни служение като хора и християни. В противен случай пораженията могат да бъдат пагубни.
От огромно значение за една търсеща душа е тя да прибягва до четене на наставленията на светите отци и на съветите на опитни духовни наставници. В такива случаи е най-добре да се иска и благословението на личния изповедник след предварително споделяне с него на бъдещия ход. Затова всички ние, духовници и миряни, се ползваме от мощта и прозрението на мисълта на св. Игнатий Брянчанинов като боговидец на нашето съвремие, който в пътя си като духовник е проучил внимателно богатството на светоотеческия опит и го е отразил в издадените от него „Отечник“ и „Аскетични опити“ и сам се е подвизавал в борба с невидимите и видимите врагове на светата Църква до последен дъх. Така ще ни бъде много по-лесно не само да „различаваме духовете“, но и обогатени от безценния опит на подвизаващите се просветени духове преди нас, да намерим по-лесно пътя към спасението на нашите души.
