Светителят Николай. Съществуват ли такива епископи?

3910 0
sv-nikolai

Автор: прот. Игор Прекуп
Превод: Татяна Филева

Какъв трябва да бъде архиереят? Нима има такива? Разбират ли ги техните съвременници, или голямото се вижда само от разстояние? По тези въпроси разсъждава протойерей Игор Прекуп.

Защото такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците…
(Евр. 7:26) – пише апостол Павел и неговите думи като че намират естественото си продължение в думите на тропара от 5-та песен на канона на празничната утреня: „Николае, който си хранител на вдовиците и баща на сираците, изряден помощник на намиращите се в скърби, утешение на плачещите, пастир и пътеводител на всички заблудени, избави ни от беди с твоите молитви”.

В тези дни сякаш самият иконописен образ на архипастира е някакъв канон. Ако вземем под внимание колко важно място в почитта на светията заемат неговите чудеса, остава да се удивляваме, че изобилието от чудеса на светителя Николай не е изместило образа на добрия пастир в църковното съзнание. Нещо повече, ако съдим по богослужебните текстове, именно неговото пастирство, изобилстващо с кротост и любов, се възприема като основа и причина за чудесата, с които той се е прославил, включително и сред нехристияните.

Цитираните по-горе думи на апостол Павел буквално се отнасят за Христос, но, ще кажем, че те косвено се отнасят и за пастирите и архипастирите, които всички по благодатта на свещенството са образи на Единия Пастир. Всички ние, като „пастири и учители на Добрия Пастир”, сме призовани в стихирата на утренята да се съберем и да възхвалим „равния по ревност пастир” – светителя Николай, преуспял най-много от всички нас в уподобяването на Пастира, и станал за нас „правило на вярата и образец на кротост, учител на въздържанието” на всички времена.

Христос е Първообразът: Той е Единородният Син Божи (и чрез Него ние се осиновяваме на Отца), Единият Архиерей (и в тайнството на ръкоположението немощните съсъди стават йереи и архиереи – образи на Единия, извършители на тайнствата, по-точно казано, оръдия на Единия Архиерей в действие), Единият Пастир, Който чрез благодатта на свещенството придобива за Себе Си „пастири и учители”, чието предназначение е да бъдат за Неговото паство образи на Единия Пастир: любещ, грижовен, полагащ душата си за овците. Но между образа и първообраза неизбежно има различия: във всеки индивидуален случай свои.

Уместна е аналогията от жанра на портрета: качеството на портрета се определя не чрез повърхностното сходство с модела, а от някаква жива връзка, съществуваща между изображението и прототипа, възпроизвеждаща нещо дълбоко същностно чрез тънко улавяне на нюансите, характеризиращи изобразената личност. При това са възможни различни стилове, понякога е допустима известна свобода в отношението към това, което се подава на измерване и е достъпно за фотокамерата. Но благодарение на такава свобода проявяването на най-важното, на същностното, само печели… ако, разбира се, творческата свобода има някаква мяра и художникът рисува портрет, ориентирайки се по прототипа, а не по своята фантазия за него.

Творческата индивидуалност на всеки от нас се отразява на образа, който показваме чрез своя живот: независимо дали това е Божият образ, чието проявяване и възстановяване е призвание на всеки от нас, цел и смисъл на нашия живот; или образът на пастирското служение, който също ни е показан чрез Агнеца и Пастира, Първосвещеника и Жертвата. Техниката, маниерът може (и трябва) да се отличава; важното в това многообразие от стилове да можем да разпознаем Христос.

Именно от това се определя християнската нравственост, принадлежността към Христовата Църква, и тази прословута „въцърковеност”: от това доколко разпознаваме Христос в човека. Доколко в архиерея познаваме Архиерея – Принасящ и Принасян, доколко в пастира разпознаваме Пастира, Който полага душата Си за Своите овци (Йоан. 10:11), Който оставя деветдесет и деветте незаблудени овци да пасат в гората (Мат. 18:12-14) и се отправя да търси една-единствена погинала овца, и като я намери, я взема с радост на раменете Си и я връща обратно (Лук. 15:5)…

В светителя Николай Той е познаваем.

Какво означава епизодът с кесиите злато, които той три пъти подред подхвърлял на бащата, невиждащ никакъв изход от нуждата и бедността, освен да стане сводник на собствените си дъщери? В тази история поразява не щедростта на светителя Николай, и не само неговото милосърдие, а… деликатността, водена от любовта, която израства на почвата на смирението. Защото, ако се замислим, едва ли има нещо по-възмутително и мерзко от това един баща да предаде дъщерите си на поругание?!

Не можем да предположим, че това не го е потресло. И какво прави той? Отива и изобличава обезумелия родител?! Нали не само е имал право, но и бил задължен по силата на своето положение! Но той не го направил…

Не учи да живеем, а помага материално: веднъж, после още веднъж (това изглежда странно от гледна точка на здравия разум: бащата не е разбрал нищо, за да потъне в земята от срам и да се вразуми! – но не, светителят и сега не прави това, а отново подхвърля кесия със злато), а после прави това и трети път.

И ако този баща имаше повече дъщери, мисля, че св. Николай всеки път, при това, без да го упреква, тайно би ги спасявал.

Защо той постъпвал така странно? Именно защото състрадавал на всички тях. Просто не му било до осъждане. Той виждал изтерзаните сърца на тези хора и ги жалел. Между другото, ако разсъждаваме от позиция на разпространената днес бездушна „духовност”, от какво били „изтерзани” сърцата на бащата и дъщерите? От скръб за своите грехове, от самоукорение и самоунижение? Едва ли.

Те били изтерзани от страстите, на които се били предали, забравяйки за Бога и Неговите заповеди, потопени в блатото на малодушието, в бездната на маловерието, раболепничейки пред дребнобуржоазното чревоугодие и готови, служейки на блудния бяс, да разпънат в себе си Христос!!! За какво, на кого да съчувстваш, на кого да състрадаваш в случая?! Трябвало да низвергне от Църквата и бащата, и неговите дъщери, да ги посрами, за да не могат другите и да си помислят за такава мерзост!

А той постъпва странно, носи кесии с пари…

Защото му е жал. Именно защото преди всичко му е жал, че те не познават плача за своите грехове, не познават силата на вярата, благодарение на която немощният човек всичко мога чрез Иисус Христос, Който го укрепява (Фил. 4:13); жал му е за тях, малодушните, защото те сега не са в състояние да се предадат на Божията воля, да Му се доверят и да потърпят заради него, затова трябва да им помогне с такива средства, които ще им помогнат да се задържат на повърхността и да не погинат окончателно. А там, виждаш, малко по малко ще започнат да разбират нещо, ще усвоят нещо, ще се укрепят. Но това ще стане по-късно. А сега – кесии със злато, само кесии…

На него не му е до изобличения. Нима можеш да изобличаваш, да укоряваш, да посрамваш този, който е разбит от отчаяние? Нима можеш да слагаш пръст в раната и да укоряваш човека, че се препъва и залита като ходи, не гледа в краката си, не дезинфекцира раната и допуска да се стигне до възпаление (и при това непрекъснато рови в раната, там, където боли най-силно)? Безумие, ще кажете? Наистина е така, но това е моделът на обичайното отношение на „праведността” към „греховността”. Обикновеното.

А светителят Николай не е обикновен. Той е нормален. Ако, разбира се, критерий и норма за човечност е Христос и Неговите заповеди. „Ако”, защото за норма сред хората е прието да се смята това, което е обикновено, това, което преобладава, често се среща, защото хората са склонни да мислят средностатистически, а не етично. Но нормата не се определя от нивото на разпространеност в този свят, а от съответствието с вечния Божи замисъл.

Светителят Николай е нормален пастир, показващ ни със своята „богоподобна ревност” как един от многото пастири и учители може да се уподобява на Единия Пастир и Учител, Който е самото въплъщение на нормата на пастирството и учителството. В това, впрочем, е смисълът на канонизирането на светиите: да се покаже образец, да се даде ориентир за богоуподобяване на едно или друго поприще, образец за едно или друго служение на Бога. Светителят Николай е канонизиран като светител, защото е показал Христос със своя живот именно чрез архипастирското служение.

Ние го наричаме Чудотворец, но чудесата не са главното, те са само следствие от неговото пастирство. Просто той се е стремял да подражава на Христос във всичко достъпно и възможно за човека. А верният в малкото е верен и в многото (Лук. 16:10), и който се стреми да Го следва винаги и във всичко възможно, той сам няма да забележи как границата на възможното ще се разтвори и той ще започне да Му подражава в това, което превишава естествените възможности на човека.