Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
„Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина”(Мат. 4:16).
Естествено тук се има предвид Христовата личност. Живяхме в тъмнина, в неведение, не знаехме защо съществуваме, кой е пътят на живота ни и Христос дойде и изясни нещата. Познанието на истината, просветлението не е въпрос на възможности, не е дело на ума ни. Колкото и човек да се опитва да намери отговорите на големите въпроси, това е невъзможно за него. Колкото и да е умен, колкото и да са развити неговите интелектуални сетива, той не може да намери отговорите на тези въпроси. Светлината не е откритие, а откровение. Не ние откриваме Бога, не ние откриваме истината, тя сама ни се открива.
Съществуват два подхода. Съществува разбирането, при което човек си мисли, че всичко може да разбере, че мерило за истината са неговият ум и способности. Съществува и друго философско разбиране с религиозни аспекти, при което човек смята, че ако се развие, ще доближи божественото, но божественото не като личност, а като абстрактна всемирна енергия, и след като се пречисти и еволюира, значи задължително ще има и Бога. Според опита на Църквата това е заблуда и измама. В Църквата вярваме в нещо друго. Връзката с Бога е динамична, жива, лична, което означава, че Бог се открива на човека, който е готов. Някои питат: защо Бог не ни показва насила Своята истина, за да мирясаме най-накрая? Тъй като се научихме да имаме механични отношения, това ни изглежда правилно. Но когато отношенията са лични, те изискват свобода. Затова живеем в неведение, защото в нас отсъства Божието просветление, а то се открива на покайващия се човек, на този, който променя своя ум и насочва цялото си битие към Бога.
„Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина”. Тоест да почувстваме своя мрак, да признаем своето неведение и неспособност да доближим светлината, да признаем своя хал и ад и да потърсим Божието просветление и милост. Това за един човек-активист е скандално, той не го приема. Повечето хора казват: „Ама защо да има зло в света? Това не го разбирам! Защо Бог допуска да съществува злото?”. Отговаряме им: „Защото сме свободни.” „И защо Бог ни е създал свободни?”
Предпочитаме да не сме личности, а машини, да не поемаме отговорност за своя живот и избори. Но ако нямаме свобода, нямаме и връзка. Връзката предполага решение от моя страна. Ние сме много повече от една биологична единица. Това предполага нашето съучастие и свидетелстване за свободата. И на човека, който се скандализира и пита защо съществуват злини, отговаряме, че съществува един много по-голям скандал, който той не иска да види. И това е, че съществува смъртта. Петдесет или сто години ще живеем? Какво е това спрямо безкрая, спрямо вечността? Нещо нищожно. Оттук, защо толкова се смущаваме дали сме прави или не? Съществува една голяма неправда — смъртта. Как можем да я преодолеем? Не трябва ли да разгледаме този въпрос, да го преживеем? На този въпрос ни отговаря Христос.
Живеем в своя мрак с лъжеусещането, че сме добри хора, че ще донесем социална справедливост в света, но е нужно покаяние, т.е. да седнем в мрака и аскетически да потърсим Божията милост. Когато искаш да очароваш някого, за да се влюби в теб, измисляш всякакви неща. Няма ли да направим същото и за Бога, за да се открие в живота ни? Ама Той защо не ни се открива насила? Защото ще си навредим. Представете си едно малко дете, на което веднага щом се роди, му дадеш да яде месо. Ще се разболее и ще умре. Нужна е зрялост, а зрялостта е в смирението, във вътрешната аскеза, в отричането от своето знание и способности, в съкрушение да потърсим Божието просветление. Ако го направим почтено, с лична жертва, Бог непременно ще ни се открие. И ще разберем, че този, който е бил онеправдан, е благословен. Това умникът не го разбира, а глупците го разбират и трябва да станем глупци, за да го разберем. Тоест да отхвърлим своето знание и да приемем Божието просветление. Това не се обяснява, то е откровение в сърцето на човека. Умът не е познавателният орган, който познава Бога. Умът е този, който приема познанието, което Бог ни открива, и умът просто го приема, описва го и го прави всекидневен акт в живота ни. Бог става Откровение в нашия всекидневен живот и времето на живота ни е времето на вечния живот. Тоест дава ни се възможност да предвкусим царството небесно. Затова Бог ни дава дарове — чрез сетивата и по друг начин. Но всяко нещо има своята роля. Не можем да завоюваме Бога със сетивата си, тогава това не би било Бог, а плод на нашата фантазия. Бог ни превъзхожда и ни се открива чрез Своите енергии. Какво са Неговите енергии? Те са движенията на Бога към нас. Действието на Бога към нас, движението на Бога към нас. Бог не ни изнудва, Той е много вежлив и благороден. Нужно е да Го потърсим. И кой Го търси? Покайващият се. Това е покаянието. Стига да не живея в мита, че аз съм бог. Стига да не вярвам, че умът ми е вратата на познанието, стига да не вярвам, че ще намеря радостта на живота си чрез моите фантазии, цели и мечти. Нужно е нещо по-мощно: Животът. И не аз съм животът. Животът е Христос и чрез Него получавам живот, и е нужно да изчезне мъртвилото от живота ни и да дойде Животът, да дойде победата над смъртта и това е усещането за Бога. Човекът, който е голям умник, не разбира тези неща. Какво става с човека, когато разбере своята безизходица и престане да гледа на себе си като на единствения път, по който ще вкуси истината? И остави всичко и бъде изоставен от всички? И се обърне към Бога, търсейки Го като център на своето съществуване и живот? Когато човек се очисти от егоизма си, а най-големият егоизъм е високомерието на ума, и стане „глупав”, но търси и желае Бога, тогава Бог започва лично да му говори, да му се открива и да му говори живо и реално. Някой казва: „Ама как става това?”. Съществува един начин, по който Бог говори в сърцето на човека. Нужно е той да се очисти от своя егоизъм, който е причина за всяка страст и тогава ще разбере, че Бог не е безлична неопределена сила и енергия, а Личност, Която се свързва лично с нас и ни почита по начина, по който го прави със светиите. Бог се отдава на всеки човек и тогава се развива една лична връзка и имаме това, за което се говори в Писанието: „за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина”.
Бог е такъв и какво прави? Променя ни, прави ни други, нови, различни хора. Тогава придобиваме други сетива, друго възприятие за живота, друг подход към живота, друг начин на живот, друг критерий за живота. Променят се нашите сензори. Това е покайващият се човек, не хленчещият за греховете си, когато егоизмът му е засегнат, когато пада и не се проявява като добро детенце, а този, чието битие се променя изцяло и става благоухание Христово. Той е прям, искрен, нелукав, отговорен, почитащ всеки човек като Христос. Той е този, който се радва, когото му говориш, и не се натъжава, когато не му говориш, не се оплаква, не недоволства, не изпитва горчивина. Той е неуязвим, защото го обгражда една небесна светлина, която е опитът от Христовото Възкресение. Този човек, който е човекът в Христос, не може да бъде поставен в психологически или социални категории, не може да бъде анализиран интелектуално. Ако му кажеш: „Леле, колко зло има в света! И защо Бог го позволява?!”, той ще се засмее в себе си, защото това зло, което съществува в света, е нищо пред преживяването на победата над смъртта. И този, който е добър, е по-нещастен от злия, защото злият ще преживее своята безизходица, своята глупост и екзистенциално терзание и ще се покае. Добрият е добър, без да е постигнал някакъв вътрешен смисъл — просто защото е добър човек, така го е научила майка му. По природа е такъв, по характер е мек, кротък, благ. Е, и? Той е нещастен. Злият в даден момент казва: „Ама какво правя? Как може животът ми да има истински смисъл?”. В даден момент това го разтърсва и той се обръща към Бога. А добрият ще продължи с въпросите: „Ама защо има зло, защо има добро, защо сме свободни?”. И можеш жив да го оплачеш…
