Светотайнствена покана към всеки

887 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Църквата действа по тайнствен начин,  със светотайнствена покана към всеки от нас. Не действа с викове, политически тези,  властнически актове, фанатизъм,  всяване на ужас. Най-малкото не трябва да действа така… Защото този, който прави това, не е Църквата, ако ще да казва, че го прави от нейно име.

Защото Църквата се движи безшумно сред суматохата на този свят. Действа мирно сред агресивността на светските помирители. Тя живее кръстно и възкръсва под звуците на мълчанието.

Не само храмът и свещеникът са Църква. Тя е всичко онова, което се извършва тайнствено в храма чрез свещеника. Тя е всички онези неща,  които са въплътени в личността на Богочовека.

Светът спира до сградата на храма и не продължава към страшните Тайни, които се извършват вътре, забелязва човека и не вижда свещеника, застива в грешката и не търси опрощението, разглежда изкуството и не се задълбочава в богословието на иконописта, затваря се в логиката на егото и не се освобождава в свръхлогичното смирение и послушание, вкусва хляба и виното и не се причастява с Тялото и Кръвта Христови.

Затова мъчим себе си, мъчим и другите. Затова ги обвиняваме. Защото оставаме отдалечени от ближния, оставаме изолирани сред общността.

Искаме всичко да е наред,  но в същото време копнеем да е по-добре за нашето его. Така се разпада единството, така идва разривът.

Навярно не желаем директно злото на другия, но поставяме своето добруване по-горе от неговото, следователно индиректно му причиняваме зло. И го правим  лекомислено, без проблеми  със съвестта си. И това е трагедията на човечеството: че е приело провала си да прегърне другия без условия и предпоставки, без мое и твое, без оправдания и задължения.

Човеците загубиха своята човечност, когато забравиха да прегръщат без причина. „Да се възлюбим един други, та в единомислие да изповядаме” чуваме на св. Литургия, която отново ни поучава на онова, което сме загубили. Човечеството има нужда отново да се научи на своята човечност, светът има нужда да стане отново божественото украшение, което украсява творението.

Църква е единството в Христос и ни зове да постигнем това единство в своя живот. Едно единство, което идва с жертвата, със себеотрицанието; което не се крепи върху логиката, а върху сърцето, което иска да живее чрез другия във вечността.

Църквата не съществува, за да ни спаси от онова, което смятаме  за зло и да ни даде онова, което  смятаме за добро. Църквата съществува, за да ни покаже кое  в крайна сметка е истинското зло и да ни доведе до истинското добро.

Бог „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината”.

В крайна сметка целта на Църквата е да пребъдва в света, докато го превърне в небе и докато той стане Църква. За „да бъдат всички едно…”