Светото тайнство Изповед

Автор: протосингел Вениамин (Ковачич)
Източник: www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева

Православната литургика дефинира светото тайнство Изповед като тайнство на покаянието, при което човек се очиства от греховете, извършени след кръщението. И така, изповедта е свещенодействие, в което свещеникът на Църквата със силата на Дух Свети развързва и освобождава християнина от греховете, които той изповядва и за които се кае. Към това насочват и самите Христови думи, произнесени пред Неговите ученици в Евангелие от Йоан: И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго (Йоан. 20:22).

Впрочем и самото Христово Евангелие започва с думи за покаяние и цялото то говори за Божията любов към грешника. Тъй като Църквата в света е Тяло Христово, чрез нея Христос по всяко време казва: Защото не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние (Мат. 9:13). Следователно Божията любов към хората е основа и смисъл на Христовото Въплъщение, но и призив към човека, особено към свещеника, да има за пример Бога и Неговата любов, любовта и състраданието към грешника. Тъй като главната задача на свещеника е да изправя грешника по пътя на спасението, той самият трябва да тръгне от Божията любов и винаги да бъде готов да прегърне такъв човек и да му помогне.

И така, какво става в душата на онзи, който се кае и който идва при свещеника на изповед? Свети владика Николай Велимирович в „Езерни молитви” казва: „На каещия се отварят очите за два пътя: за онзи, по който върви, и за онзи, по който трябва да върви. Тези, които се каят, са повече от онези, които обръщат своята кола по нов път. Казвам ви: два вида смелост са необходими на каещия се – смелост да заплаче над стария път и смелост да се зарадва за новия”.

Тези думи на свети владика Николай се потвърждават от евангелската проповед: Покайте се, защото се приближи царството небесно.

Следователно, покаянието означава виждане на собственото състояние и сравняването му с бъдещото Царство. Каещият се е достигнал до онази точка от пътя, в която вижда своите грешки в живота, но за да продължи по пътя, му е необходим водач, който ще го насочи по правилен начин и ще му даде разположение да върви по новия път, чиято цел е небесното Царство. Тук също така стигаме и до отговорността на онези, които ръководят верните по пътя на спасението. Наричаме ги духовни отци и пастири на човешките души. Тъй като предводителстват, пазят, бдят и изцеляват своите словесни овци, пастирите при всички случаи трябва да бъдат достойни за своето възвишено служение. Ето какво казва за това свети Йоан Лествичник: „Истинският пастир е онзи, който може да намери и изгубените духовни овци и да ги изправи с помощта на незлобието, собствената си грижа и молитва. Истински кормчия е този, който е от Бога, и благодарение на собствените си подвизи е получил такава духовна сила, че е в състояние да изтегли кораба не само от морската буря, но и от самото дъно на океана”.

В същия дух са и думите на митрополит Антоний Храповицки, отправени към пастира – изповедник: „Щастлив си ти, духовнико, ако Бог ти каже точно това, което може да бъде полезно за твоето духовно чедо заради съвършеното и постоянно освобождаване от предишните му грехове. Но Бог помага на онези, които се трудят, а не на онези, които лежат, затова ти си длъжен да си поставиш за главна задача на живота придобиването на опит за духовно лечение, тоест за даване на напътствия на християните как да се борят с греха и как да се утвърждават в добродетелите”.

Светото тайнство Изповед в Църквата съществува и е дадено като възможност за обновяване и изцеление от греха на нарушената човешка природа и живот. Затова грехът в духовния живот е охарактеризиран като болест, която обременява и мъчи съвестта на човека. Ето защо изповедта и покаянието е форма на духовно лечение.

Всеки свещеник със сигурност е бил поставен в ситуация да се срещне с човек, който идва на изповед и се кае. От Божията благодат със сигурност, но и от самото свещено лице зависи дали този човек наистина ще има полза от своето покаяние и идване на изповед. Поради факта, че днешните вярващи извършват светото тайнство Изповед и покаяние предимно на светата Литургия непосредствено преди причастие и най-често по време на някой от четирите големи поста, това до голяма степен затруднява свещеника изцяло да се посвети на каещия се. В такива случаи храмът по правило обикновено е пълен с народ и се чака свещеникът в един момент да прекъсне службата и да се посвети на изповядването на вярващите. Те чакат на опашка, а изповедта, която се извършва механично, не трае повече от няколко минути на човек. При такъв начин на изповядване на верните съвсем основателно можем да поставим няколко въпроса: можем ли да наречем такава практика свето тайнство Изповед, получил ли е прошка на греховете този, който на такава изповед не е казал, тоест не е изповядал нищо (защото заради бързината изповедта най-често се свежда до въпроса: Каеш ли се? – Кая се. Грешен ли си? – Грешен съм). След това свещеникът чете разрешителна молитва и пак се поставя въпросът от какво е разрешил (развързал, освободил) вярващия, ако той нищо не е казал? В такива случаи, естествено, съществуват и изключения.

Също така често от „каещия се” (в кавички) може да се чуе и отговорът: Не съм грешен. За такава изповед и такива „каещи се” протойерей Любивой Стоянович в книгата „Пастирското служение” казва: „В ситуация, в която изповедта е сведена до паралитургично събитие, въпросът е как и доколко тя действително ще бъде изживяна като радост на Църквата. Така остава само като индивидуален начин на саморазрешаване в момента с изявлението: не съм грешен, но и като акт на осъждане на всички, в същия момент, с констатацията: всички са грешни” – казва отец Любивой.

В такива обстоятелства на „литургийна изповед” свещеникът няма време да установи диалог с каещия се, в който първо да му обясни що е грях и що е покаяние и изповед. От друга страна, нито каещият се има време да обясни може би и някои важни обстоятелства, които са се случили, и поради които той е извършил грях, и така да остави у свещеника може би и погрешна картина за своето духовно състояние. А да не говорим за страха, срама и трепета, от които каещият се трябва първо да се освободи по време на изповедта – разговор.

Отделна тема е, когато става въпрос за някои по-тежки грехове като детеубийството. Жените имат особено сериозни притеснения и душевни травми заради греха на детеубийството. Нерядко на изповед те разказват как дори сънуват своите неродени деца, или говорят за този грях и в дълбока старост. За да може свещеникът наистина да се посвети на такива души, необходимо е да отдели повече време от онова, което има при служенето на Литургия. Също така свещеникът понякога ще определи епитимия на каещия се за някои грехове, а това отново изисква допълнителни обяснения за какво му я е назначил и какъв е нейният смисъл. И още, въпросът е дали и каква полза ще има вярващият и от самото свето Причастие, особено ако е изповядал детеубийство, а не е получил никаква епитимия от свещеника. По този въпрос известният румънски старец Клеопа, по повод на една жена, която не по своя воля е изгубила дете, казва: „Нека отиде на изповед при своя свещеник и да изпълни епитимията, която той ще й определи, защото, ако не я изпълни в този свят, ще й бъде наложена епитимия в другия свят”. Запитан какво ще стане, ако свещеникът не наложи епитимия, старецът отговорил: „Не, нека й наложи канон. Който е изгубил дете не по своя воля, ще бъде отлъчен от светите тайни само две години”. От този отговор на стареца Клеопа можем да предположим какъв е канонът, тоест епитимията за онези, които се лишават от деца умишлено, тоест по своя воля.

Това е повод да напомня колко сложна може да бъде беседата на свещеника с каещия се човек. Смятам, че за решаването на този проблем до голяма степен би допринесла практиката, която най-често се среща в манастирите. А тя е да се осигури възможност на вярващите в определени дни от седмицата, по време на дългите пости, да идват на изповед през целия ден или след вечерното или утринното богослужение. Тогава свещеникът би могъл да отдели време да поговори с всеки вярващ и да го изповяда отделно и без да бърза. Така свещеникът значително ще улесни и себе си в служенето на света Литургия, без да я прекъсва заради изповедта, и всички онези, които вече са се изповядали през седмицата. Тогава и времето за Литургия значително би се съкратило.

И още, бих напомнил и това, че изповедта не трябва и не е задължително да става в навечерието на причастяването. Ако вярващите, които редовно посещават светите служби и водят църковен живот, имат свой духовник – свещеник, могат да се изповядват и по-рано, а на неделното богослужение да се причастяват и без изповед. За онези, които спазват всички пости, определени от Църквата, тоест еднодневните и четирите многодневни поста, е възможно и дори желателно, да се разреши причастяването на всяка неделна Литургия през годината, а да се изповядват тогава, когато имат потребност. Предполага се, че онези грехове, които отлъчват от Причастие, трябва да се изповядват при всички случаи, но не е необходимо този, която няма нищо особено на съвестта си, да идва и да казва това на свещеника в навечерието на Причастието. Свещеникът прекъсва службата, а самият изповядващ се няма никаква полза от това.

С оглед на това, че изповедта, от една страна, не може и да се извършва механично, защото покаянието или го има, или го няма, тя също така не може и да се предизвика по изкуствен начин у вярващите. Тук имам предвид практиката, която в учебниците по Пастирско богословие се нарича като съдебно разследване с изброяване на възможните грехове. Става дума за опасността от съблазняване при говоренето или четенето на някои от възможните грехове, за които вярващият може би никога в живота си не е чувал. В такива случаи е необходима голяма предпазливост, но и мъдрост вярващият, преди да бъде предразположен към самоизпитване, у него да се пробуди любов към Бога. И още, не бива и да настояваме на това у вярващия да се решат всички проблеми само с една, тоест с първа среща.

Накрая бих завършил пак с отговора на стареца Клеопа, който той дал, когато бил запитан: кое от седемте тайнства е най-трудно за извършване?

„Тайнството на Светата Изповед. Чрез това тайнство или спасяваш една душа и спасяваш и себе си, или я погубваш и погубваш и себе си през вековете! И въпреки това, чрез нито едно друго тайнство или служение не можеш да придобиеш повече души за Царството Божие, отколкото чрез тайнството Изповед. Но то е свързано с толкова отговорности и опасности за свещеника – духовник, че свети Йоан Златоуст казва, че малко духовници се спасяват. Тези думи предизвикат страх и трепет у всички нас” – отговорил старецът Клеопа.