Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Христос само за храма ли е? За съжаление, много пъти общуваме с Христос само в св. Литургия. Тръгваме си след възгласа „Молитвами святых отец наших …” и не можем да Го превърнем в средоточие на живота си. Много пъти дори участваме формално в св. Тайнства, а в същото време в нас кипи неразкаяност и дори отстъпление. Виждаме хора, които ходят на църква, които се изповядват и участват в тайнствата и при все това животът им не благоухае на тамян. Мнозина са в Църквата, но същевременно имат отстъпнически идеи за живота, за самите себе си, за децата и внуците си, за светците, за тялото си, за смъртта или за света Богородица. Една изкривена вътрешна духовност, която е сведена само до външната религиозна форма. Стигаме дотам да отваряме уста за св. Причастие, докато в сърцето ни живее Иуда и да се отричаме от Христос, подобно на св. ап. Петър. Търсим един религиозен Христос, за да успокоим съвестта си. Възможно ли е да искаме да ограничим лъчите на Слънцето? Нека оставим Христос да осветява живота ни!
Казваме, че Го обичаме и че вярваме в Него, но в крайна сметка тази любов и вяра са едно платоническо състояние. Сам Господ казва: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби” (Иоан. 14:21). Който искрено обича Бога, се старае да се предпази от онова, което не е угодно Нему и се подвизава да върши това, което Той обича… Тези неща са пределно ясни. В Евангелието любовта и вярата не са математически теории, а дела, които извират от дълбините на сърцето и битието на човека.
Къде е грешката ни? В това, че гледаме Христос през микроскопа на нашия нарцисизъм. И какъв е резултатът? Че Го виждаме по начин, който удовлетворява страстите ни, а не такъв, какъвто реално е. Затова на съвременния човек му харесва да ласкаят страстите му. Обичаме да слушаме беседи с красиви думи за любовта, но когато чуем или прочетем нещо, в което се говори за страсти, аскеза, битки, затруднения и борба, тогава бягаме далеч, като дявол от тамян. Харесва ни философското богословие. Харесват ни хубавите беседи и четива, в които се говори, че сме добре и всичко ще бъде наред.
Ако св. Никодим Светогорец или св. Исаак Сириец живееха в наши дни и изнасяха беседи в енорийските храмове, никой нямаше да отиде да ги слуша. Щяха да ги определят като крайни. Искаме да слушаме за един Христос, Който ще спаси всички, каквото и да стане, защото „в крайна сметка нищо толкова не е станало и да имаш някакви грехове” — както смятат мнозина — „Бог не гледа тези неща”.
Но само когато видим Христос такъв, какъвто в действителност е и вземем смели решения, тогава имаме надежда за изцеление и спасение.
Кои са истинските християни? Според автора на Откровението, онези, които „пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа.” (Откр. 12:17). Явяваме ли Христос в живота си чрез своите дела? Чрез своето свидетелство? Искаме ли да променим живота си, да се борим със страстите, да охристовим ума и помислите си? Или просто искаме да вярваме формално, за да удължим своя биологичен живот, докато танцуваме с демоните?
От това има нужда днешната епоха, която е потопена в тинята на духовния разпад. Нуждаем се от свидетелството на Христос — от това свято външно свидетелство. Членове сме на Тялото Христово, но много пъти постъпваме като приятели на дявола. Нека направим своя избор …