Автор: прот. Георгиос Металинос
Източник: „Apostolic Messages”
Превод: Пламена Вълчева
А като се освободихте от греха, станахте роби на правдата (Рим. 6:18)
Съвременният човек се позовава твърде много на свободата, защото по цял свят има основателни причини за това: широко разпространените диктаторски режими, честото потъпкване на човешките права, социалното потисничество и несправедливост, които водят до съпротива и жертви в името на свободата.
Св. апостол Павел ни помага да подходим към същността на свободата с ум Христов.
Свободата в Христос
Как православието възприема свободата? Как живее човекът, който е верен на Христос? Бог е удостоил човека със себеуправление — т.е. с правото на управлява живота си, което включва възможността за избор. При все това нашата свобода не представлява абсолютна автономия, нито безотговорност. Още от самото начало тя е придружена с едно божествено предупреждение: „защото, в който ден вкусиш от него (дървото за познаване добро и зло), бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Човекът не се е самосътворил, следователно не е способен да се самоопределя напълно, нито е самодостатъчен, за да може да живее благодарение на себе си. Нашият живот е дар от Бога. Ние съществуваме и живеем благодарение на благодатта — физически, но най-вече духовно. Вследствие на тази свобода обаче човекът може да избере общението с Бога (което е истинският живот) или да отхвърли това общение, като предпочете да се отдели от Него, което води до неговата „смърт”. Изборът на човека да остане в общение с Бога предполага вътрешна свобода, както ни учи апостол Павел. Нашата „зависимост” от Бога, източника на нашия живот, е истинското състояние на свобода — колкото и противоречиво да изглежда това на човека — защото само когато е в общение с Бога, той може да бъде истинска личност. Когато е в общение с Бога, човекът постига своята пълнота и нефрагментираност; отново придобива цялостност и бива спасен в своята единност. Изолиран от Бога, той остава раздробен, както вътрешно, така и външно, изпълнен с вътрешни и външни конфликти, противоречия, разриви и колизии.
Робството, което освобождава
За да се освободи човек от греха — казва апостол Павел, — той трябва да стане раб Божий. Това той постига, когато стане роб на правдата — на Божията воля. Характерен е паралелът, използван от апостола: със същия интензитет, със същото „посвещение”, със същата страст, с която човекът прави себе си роб на греха, той трябва да стане роб на Бога и на Неговата воля.
Колко примамлив ни се струва грехът — достатъчно примамлив, за да ни подчини на себе си! Колко много жертви правим заради него! Колко много унижения и оскърбления съпътстват нашето подчинение на страстите ни! Достатъчно е да си спомним за някой наркоман или алкохолик…
Св. Василий Велики е посветил една от най-важните си проповеди на втория пример, в която показва степента на деградация, до която може да доведе страстта на пиянството.
Следователно, ако подчинението на греха може да ни навреди и да доведе до смърт, то съществува и друг вид подчинение, което може да ни освободи — това е „подчинението” на добродетелта. Този преход към „по-добри неща” се постига от християнина посредством благодатта на Светия Дух; нещата, които по-рано е вършел за света, сега той върши за Христос. Сега обича Бога толкова силно, колкото преди е обичал света и греховете си. Не е ли постъпвал така и самият Павел? Първоначално подвластен на иудейския национализъм, той е негов деятел, но в крайна сметка става „раб Божий и апостол на Иисуса Христа”, както пише по-късно с искрена гордост в своите послания.
Той говори от своя личен опит и поради това свидетелството му има толкова голяма сила. Спазването на божествените заповеди е истинската свобода, защото освобождава от страстите, очиства човека и спомага за единението му с Бога. Тук бихме могли да използваме един пример: когато сложим електрическата крушка във фасунгата, до нея достига ток и тя светва, но когато я извадим оттам, тя угасва, защото не може нито да приема светлина, нито да я излъчва. Така е и с човека: ако няма в себе си Божествената светлина, той не е в състояние да стане „светлина на света” и да излъчва Христовата светлина около себе си.
Погрешната представа за свободата
Трагедията на човека обикновено се състои в погрешното тълкуване на свободата. Той си въобразява, че свободата означава да бъдеш роб на греховете и да живееш със страстите си, и възприема това свое пленничество като „независимост”. Например, когато някой заявява: „Мое право е да вземам наркотици и да правя със себе си каквото искам”, той всъщност засвидетелства своето робство. Разбира се, за това има обяснение: лесно е да извършим грях поради моментна слабост на нашата природа, когато в същото време добродетелта изисква борба и труд, защото първо трябва да се борим против „желанията на плътта”.
Но има и нещо още по-трагично, а именно да вярваш (и това обикновено се наблюдава при по-младите хора, които са импулсивни), че е възможно плодовете на свободата да произлизат от робството на греха и страстите.
И наистина, колко от нас искрено са искали да се борят за социална справедливост, мир, свобода и т.н. — докато вътрешно са били всичко друго, но не и свободни, понеже са робували на страстите и слабостите си? Това се потвърждава от думите на апостол Павел: „Обещават им свобода, когато те сами са роби на развалата” (2 Петр. 2: 19).
Затова не е пресилено, когато православието заявява, че само светците могат неизменно да водят борба — била тя духовна, или социална — както и онези, които се стремят да бъдат близо до тях; защото светците са се научили да се подчиняват на Божията воля и укрепени от Неговата животворяща благодат, винаги ще избират пътя към свободата в Христос.
