Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях… Но вие обичайте враговете си… И тъй, бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден. (Лук. 6:31,35,36)
И както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях. Знаем ли какво искаме? Тук не става въпрос за това другият да ни угажда, да обслужва нашите егоцентрични желания и капризи, а ние на свой ред да обслужваме неговите. Тук става дума за нещо по-дълбоко. Господ ни казва: „За да можеш да влезеш в отношения с хората, да се разбираш с тях, първо разбери самият ти какво искаш, какво търсиш от другите.” Ние обикновено не обръщаме внимание на това и легализираме всичко, за което претендираме, в желанието си хората да обслужват нашите мечти, фантазии и нужди. Това е присъда над нашето аз, разкриваща неспособността ни да създадем истинна връзка с братята ни.
Христос ни казва: „Бре, детето Ми, ако искаш да обикнеш, да създадеш отношения, да простиш, първо разбери кой си, какво искаш, какво търсиш.” За да можем да удовлетворим нуждите на другите, сме призвани първо да разберем своите нужди, да познаем себе си, да имаме връзка със себе си, да влезем в съприкосновение със себе си, с нашата болест и здраве, с нашите търсения и дадености. В противен случай неизменно ще се отдалечаваме от себе си — и това става, когато се срастваме с егото си, когато се вкопчваме в нашето аз. Тогава губим себе си, не познаваме себе си, не разбираме своите нужди, не разбираме ничия нужда. И какъв е резултатът? Създаваме конфликти — но понеже се смятаме за духовни хора, се изповядваме и търсим някой духовник да ни избави, тоест да ни оправдае. Това, което Господ категорично ни казва, е: „Не можеш да разбереш нуждата на другия и да я удовлетвориш, без първо да си разбрал своята насъщна нужда”. Нека повторим — не егоцентричната, а най-дълбинната нужда на нашето битие, и тогава, както искаме да постъпват с нас човеците, тъй и ние ще постъпваме с тях. Познавайки истинските дълбини на нашето аз, познаваме и другия, и много пъти го познаваме по начина, по който той самият познава себе си. Това е първата ос. Тук отношенията не са тъждествени на егоцентричните претенции, а на нещо по-дълбоко и съществено. Господ ни казва: „За да се научите да обичате братята си съвършено, първо влезте в съприкосновение със себе си”. Затова поставя тази първа степен на любовта, прокарва тази първа ос.
След това Господ ни наставлява да обичаме враговете си. Но това не е толкова лесно. Първата степен е да разберем себе си, да познаем своите граници. Всеки обаче познава себе си в различна мяра, защото онзи, който обича себе си и очаква да бъдат обслужвани неговите болни амбиции и претенции, има връзка единствено със своето аз.
И тъй, за да обикнем враговете си, първата стъпка е да познаем своята най-съществена нужда, за да може Господ след това постепенно ще ни изведе по-нагоре. Тогава ще постигнем нещо повече от една балансирана и равнопоставена връзка с другите, при която искаме да сме обичани в същата степен, в която и ние ги обичаме. Това е първоначалното психологическо равнище. След него Господ ни извежда на духовното равнище. Не можеш да станеш свят, ако първо не станеш човек. Тук Господ ни посочва в какво се състои светостта — да обичаме враговете си.
Как можем да постигнем това? Без Божията благодат, без духовния опит, без Божията светлина това би било невъзможно. Онзи, който обича врага си, на практика е свободен човек. Ние говорим за свободата, защитаваме я, обичаме я, но всъщност искаме свобода, която да обслужва ветхия човек, нашите похоти. Истинската свобода се състои в това да не зависим от претенции, конфликти, преследвания, несправедливост. Потвърждение за нашето духовно здраве е любовта към враговете. Това означава, че човекът е възпълнен. В противен случай ще се инатим и ще влизаме в конфликти. Защо? Защото сме непълноценни, не сме се помирили със себе си, седим и анализираме своите помисли, житейски обстоятелства, събития, и се заплитаме в тях. Дълбоко в себе си сме едни непълноценни и злочести хора, търсещи оправдание, защото не сме намерили оправданието на Божията любов; не сме вкусили Божията любов, която да ни изпълни, възпълни и освободи. Когато имаш всичко това, друго не те интересува. Християнинът е „глупав” човек, не се интересува от нищо, защото е изпълнен с богатството на Божията любов, която се е сляла със сърцето му. Затова той може всичко да различи — може да различи мрака от светлината, и да говори за живота. Зад благоговението на някои хора може да види високомерие, зад отличното социално поведение — коравосърдечие, а в един грешен и хаотичен човек — святост. Бог знае тези неща и обичащият Бога също може да проникне в духовната същност на нещата. Но Господ ни поставя едно условие — да станем милосърдни, както Той е милосърден, да обичаме враговете си. Това са хубави думи. Всички ние сме добри, когато никой не ни безпокои. Същината и духовната висота на човека проличават тогава, когато го засегнат, обидят и онеправдаят. Любовта, която Господ ни дава, предполага лична аскеза. Не можеш да обичаш, както Бог иска, ако първо не си Го обикнал, и не можеш да обичаш Бога, ако първо не си разпнал себе си. Ние искаме „живот-мечта”, работа, брак, социални отношения, затова и ходим на църква и се молим на Христос и на Пресвета Богородица да покрият нашите нужди. Дали обаче ще срещнем Бога, след като по този начин единствено укрепваме своя егоизъм? За да обикнем Христос, трябва да разпнем себе си.
Когато навлезем в процеса на усъвършенстване и саможертва, ще започнем да обичаме и другите. Любовта, за която Господ говори, предполага да сме готови да загубим, да положим труд, да се жертваме, да стигнем до себеотричане. Долавяло ли е някога сърцето ни смисъла на тая дума — себеотричане, която означава да пренебрегнеш себе си, за да дадеш всичко на другия? Кой е другият? Не само моят приятел, моята спътница, моят брат, но и врагът ми, противникът ми, конкурентът ми. Това означава да следвам Христос; това означава да ме докосне Божията благодат. Останалото целият свят може да го направи. Хората говорят за граници в отношенията, за достойнство и справедливост. Ние обаче не знаем какво означава достойнство — ние знаем какво е недостойнство. Има ли по-голямо недостойнство от това Великият Бог да ни дарява Себе Си във вид на късче хляб и вино, за да живеем? Има ли по-голяма недостойнство от това Великият Бог да става Човек и да възлиза на Кръста, за да ни научи на този път? Нима бихме могли да говорим за достойнство, за справедливост, за балансирани отношенията, за помисли? Това би било нашата смърт, нашата духовната смърт, нашето умъртвяване.
И тъй, ако не видим своя хал и не се научим да преодоляваме егото и помислите си, нямаме правото да говорим за любовта. Как да говорим за любовта, когато обичаме комфорта и веднага щом някой ни засегне, се възпротивяваме? Когато гледаме да задоволим своите похоти и нужди, и наричаме това щастие? За любовта можем да говорим, едва когато се наведем и помилваме раната и болката на другия — на страдащия, нещастния, незабележимия; когато жертваме от своето лично време — и в молитвата, и в делата си. Ние, добрите християни, се борим с помислите, мръщим се, капризничим, оплакваме се, затваряме се в своята черупка, за да се покажем, че сме важни, че сме някои — дали чрез тих ропот, дали чрез неприкрито недоволство, дали чрез самоизтъкване или чрез оттегляне. И преследваме едно-единствено нещо — нашето болно себеоправдание, което ни оковава в нас самите и произнася присъда над нас.
Христос ни открива един нов път — непонятен за човека на логиката, но напълно разбираем за човека на благодатта; за онзи, който е обикнал болката, който е обикнал труда, който е обикнал саможертвата, служейки на хората без да прави разлика. Това е пътят, който Господ ни предлага. По този начин можем да станем милостиви, но не за да изпълним формално Господнята заповед, а защото това ни носи възкресение, живот, победа над смъртта.
Изправени сме пред два избора в живота си — да се затворим в себе си, да анализираме своите нужди и мечти, които търсят оправдание, не познавайки истинското си аз; тоест да изберем пътя на себезатварянето, самотата, изолацията, безсилието да се свържем с другия. Или да предпочетем пътя на нашия Господ — да отхвърлим непоколебимо егоизма и страстите си, да се обърнем непоколебимо към Господа и чрез Него да познаем истинното битие на другата личност; да станем милостиви, да се обогатим, да станем свободни хора. И в какво всъщност се изразява нашата свобода? Когато ни хулят, презират и клеветят, да се радваме и да обичаме онези, които правят това.
